Денят се процеждаше лениво, като последните капки на пресъхваща река. Дори и тлъстата черна муха в ъгъла на прозореца кротуваше, смазана от жегата.

 - Дорииииииии... - провлачи се гласа на Дъртата от към кухнята. Искаше нещо. Поредната глупост, какво друго ...

  Дори, известна по паспорт като Дороти Клинхерхофен в момента се вживяваше във второто си Аз. Ако някой от колегите и я видеше, вероятно дори нямаше да я познае. От приятното, но скучно лице, вечно скрито зад извънредно големите очила с дебели рамки, прибраната на плътен, ужасяващо старомоден кок свилено-руса коса и широките, безформени дрехи  нямаше и следа.
 На едва крепящия се стол зад прашното бюро в ъгъла се беше изтегнала в целия си 163 сантиметров ръст разкошна двадесет и една годишна жена. Тънките и устни, свити в гримаса, по известна като "кокошо дупе" не помръдваха, докато присвитите сини очи пробягваха по светещите редове на екрана и само едрите и гърди, едва прикрити от късото потниче  започнаха да се повдигат по-често и по-високо.
 Мухата в ъгъла получи сърцебиене от гледката и припадна окончателно. Някоя не толкова упорита муха вероятно би припаднала още преди час, когато момичето влезе в стаята. Дори само гледката на крайно високо отрязаните стари дънки и стройните бедра би била достатъчна....

 - Дориииииииииииииииииииии!

 Дороти бутна ядно клавиатурата настрани и свали босите си крака от бюрото. Прибра разкошната си коса в кок с умело движение, навлече висящата от стола стара мъжка риза, по-голяма с поне 4 номера и се запъти към долния етаж. Трябваше някак да обясни на Дъртата, че не може да я вика ей така през 5 минути за всяка глупост. Имаше по-важни неща за вършене, а сега ... сега надушваше нещо голямо. Не просто голямо а направо ГОЛЯМО. Вече знаеше, че това, което беше мярнала само за миг преди години в Мерзебург не е било илюзия.

 ...

 Ета Тайлър погледна недоволно часовника. Почти два.Кой идиот се е раззвънял  толкова рано ...ъъъ... следобед? Допи оставащата глътка кафе и се запъти към банята. Телефона продължаваше да звъни на равни интервали и петнадесет минути по-късно, изнервена до крайност, го вдигна.  Това, което чу я накара да забрави яда си и махмурлука от предната вечер. Каза само "Ясно", затвори и се настани пред компютъра. Дори не забеляза, че  хавлията се е смъкнала от мокрото и тяло. Забеляза го обаче неизвестно откъде вмъкналата се муха, крилцата и замряха при вида на това изобилие от стегната плът и просто тупна на полирания до блясък паркет.
 Ета се взираше безпомощно в екрана - всичко беше написано с непознати букви на непознат език. Кликна няколко пъти наслуки и беше готова да се откаже, когато мярна онова, което търсеше. Вярно беше!

 Направи няколко бързи справки в Мрежата, след което се обади да резервира място за следващия полет до България, където и да се намираше това. Навлече набързо къса копринена рокля в зелено и крещящо жълто, грабна отдавна приготвения сак от дъното на гардероба и излетя от скъпия си апартамент на Парк Лейн, докато се обуваше в движение. Едва на улицата се усети, че липсата на бельо привлича твърде много мъжки погледи. Е, какво пък. Може би така беше по-добре.

...

- Свободно, лейтенант - измърмори генерал Прохоров и се тръшна тежко в тапицирания стол.
 
 Лейтенант Олга  Ковальова не промени нито стойката нито изражението си. Тя бе една от малцината, които изобщо знаеха за съществуването на отдела, ръководен от генерала, но никога досега не беше влизала тук. Обстановката беше впечатляваща, дори и в Москва не бяха много хората, които можеха да се похвалят с подобно нещо. Отдела беше умишлено изнесен тук, в Ростов, най-вече за да се избягнат множество възможни въпроси. Бяха три - тя, Тамара и Маша, но всички знаеха, че тя е най-добрата. Бяха се подготвяли с години и сега момента беше дошъл. Беше готова за това и думите на генерала не я изненадаха:

 - Е, лейтенант ... Олечка, мила. Открили са го. Един от двойните агенти в единадесети отдел на ЦРУ е засякъл разговор в ЕлЕй и знаем със сигурност, че конкуренцията е вече по следите на Коук. Дойде и твоят час, лейтенант. Ще получиш всичко необходимо от склада. След час на летището ще те чака един учебен изтребител, който ще те закара до София. От там поемаш ти. И помни Олечка - трябва да се получи. На всяка цена! Коук е само един и не можем да си позволим да го изпуснем!

 Нямаше време да се прибира до в къщи. Получи два куфара от склада и се настани в предоставените и за временно ползуване лични покои на генерала. В единият куфар имаше дрехи, пари и документи, а другия, по-малък - няколко от суперсекретните нови играчки. Фината материя на скъпото бельо приятно докосваше влажната и кожа. Докато сушеше косата си, отвори сайта, на който за пръв път беше публикувана достоверна информация за наличието на Коук. Да, истина беше! Изпитваше известни затруднения с езика, но именно за това се беше подготвяла толква време. Една забележка обаче я разтревожи - кои по дяволите баха "ПАЗАЧА"? Знаеше се, че в поне още две държави програмата "КОУК" е в действие, но никой нищо не беше споменавал досега за никакви пазачи...

 Огледа се още веднъж в огледалото и се усмихна на отражението си. Беше съвършена и го знаеше. Мухата, която се разхождаше по огледалото заби всичките си петнадесет хиляди фасетки в напиращите изпод дълбокото деколте гърди и тихо се свлече надолу.

...

 Катрин де Вил беше чула наскоро за легендарния Коук от една своя приятелка. Не го вярваше особено - какви ли не легенди се разказваха в претъпканото Интернет-пространство. Но когато след по-малко от половин час двама подозрително незабележими джентълмена позвъниха на вртатата и, си даде сметка, че всъщност може и да има нещо. Разпитваха я надълго и нашироко какво знае за Коук и си тръгнаха разочаровани. На следващото утро двама други с нищо не изпъкващи типа я помолиха да ги придружи. През целия път до Париж не промълвиха и дума. Колата мина няколко бариери в едно от предградията  и след куп проверки най-накрая се озова в малка стая с едно бюро и два стола. След минута в стаята влезе възрастен господин, който едва вървеше и се подпираше на два бастуна. С известно усилие седна на стола зад бюрото и изхъхри:

 - Съблечете се.

 Катрин се усмихна невярващо. Понечи да възрази, но стареца явно забеляза смущението и и изхъхри отново:

 - Това е само експеримент. Моля ви, мадмоазел де Вил, съблечете си.

 Задъха се от усилието и почти задряма. Катрин сви рамене и смъкна изтърканите си джинси и широката блузка с надпис "Just Do It". Обърна се към стареца, който със задавено гърголене тупна мъртъв на пода. Мухата, която се блъскаше от външна страна на малкия прозорец също тупна мъртва на земята, но никой не забеляза. В стаята се втурнаха двама цивилни, сблъскаха се при вида на разголената плът и след няколко секунди се сетиха за какво са дошли. Единият безцеремонно измъкна трупа из под бюрото и се ухили:

  - Става!

 - Експеримента е успешен, мадмуазел - обърна се към нея другия и надмогвайки себе си промълви - Можете да се облечете.

 Едва сега Катрин забеляза колко се беше опънал панталона на стареца.
 В уютен кабинет два етажа по-нагоре очилат дебеланко и обясни надълго и нашироко за какво всъщност става въпрос. Спомена за невероятна сума, опита се да събуди патриотизма и, дори я заплаши. Но Катрин вече беше решила - ако всичко това е истина, ще играе сама. Заслужаваше си, а и не искаше разни чиновници да и се бъркат.

 И ето че сега легендата се беше потвърдила. Нахвърля малко дрехи в стария си сак и напусна къщата точно когато два еднакви черни ситроена спряха пред входа. Помаха им за сбогом и отпраши към летището...