подзаглавие: глутница вълци

Берлин

Берлин през вечерта. От управата се бяха постарали да направят мястото привелкателно за туристи и трудно се намираше тъмна уличка, в която младежите свободно да упражняват свободната любов.

Младата жена вървеше спокойно въпреки заобикалящият я мрак. От време на време стонове на страст я караха да се усмихва. И така с усмивка тя напредваше в тъмнината.

В същото време неизвестно за нея, на съседна сграда екип снайперисти я бяха взели на прицел. Стефания Щайер, може би най-точния мерник, който Германия е виждала, точно се канеше да натисне спусъка, когато нейната партньорка и направи знак, че я търсят. Стефания мълчаливо активира хендфрито.

- Да? - каза тя с онзи глас, който предизвикваше снежни бури в Сахара.
- Прекратете мисията.
- Повторете - младата снайперистка не вярваше на ушите си.
- Прекратете мисията.
- Но аз Я държа на прицел.
- Имаме по-важна задача за вас. Става дума за Коук.
- А мишената?

Вик на предсмъртна агония огласи иначе спокойната нощ. Само тренираното ухо, обаче би различило дискретния шум от заглушител, който предходаше викът. Жената се строполи на земята почти бездиханна.

- Вече сме се погрижили. Започвате веднага.
- Прието и край. - Стефания не можеше да скире задоволството на лицето си. Коук.



София

7 сутринта. Насо и Борис пиеха. Те не просто пиеха, те пресушаваха съдържанието на чашите, което неуморните сервитьорки на 5 смени им носеха непрестанно и постоянно.

Борис беше в еуфория, че най-сетне разполага със студена мастика. През изминалата седмица работата не му позволяваше това удоволствие и сега си наваксваше.

Що се отнасяше до Насо, той изпитваше огромни затруднения да запомни имената на новите си приятелки. Беше почти сигурен, че последният път когато ги видя бяха две блондинки. Странно защо сега на задната седалка на колата се мъдреха три брюнетки. По-странното беше защо колата се оказа черно митсубиши, не че имаше нещо против. Отговорите на тези въпроси Насо търсеше на дъното на бирените халби, при това много усърдно.

Подпухналия Ейс ги гледаше от страни с тъжно изражение на лицето. Той, Великият Ейс Коук, Властелинът на Бирата, Пазителят на Ракията, Дукът на Облака, Почетния Носител на Ордена на Шкембето (както и други благородно-алкохолни титли), той беше принуден да пие минерална водичка.



Лондон

Въпреки ранния час, в шоурума на Астън Мартин вече имаше двама потенциални клиенти.

Видимо по-младия имаше осанката на ръгбист. Което беше в рамките на нормалното, защот все пак той беше ръгбист. Едновремено с това, съвсем не-междудругото той беше и собственик на Шато де Гол, отличен, макар и проблемен възпитаник на Харвард и не последно място добър познайник на лондонските полицейски управления, спешни медицински центрове и изтезвителни отделеня.

Неговият спътник също притежаваше шато, но до там свършваха приликите. Отличителното за него беше, че нямаше нищо отличително за него.

Двамата избираха кола, като начина на двамата беше корено различен. Ръгбистът се стрелкаше напред назад покрай моделите, гледаше екстрите и се радваше като малко дете, докато неговия спътник седеше кротко и пиеше чай.

Когато младежа започна да гравитира около един конкретен модел, неговия спътник стана от мястото си. Това щеше да е колата, а останалото бяха само формалности.

- Сър - дискретния тих глас на персонала - търсят ви!
- И това е по-важно, от колкото купуването на нов Астън, за моят  приятел?
- Боя се, че да, сър.

Той пое телефона и лицето му застина повече от нормалното му каменно изражение. Бръкна в джоба си извади тинанено черна кредитната карта. На нея нямаше цифри, нямаше указана банка, нито вида на картата; само едно име и два черепа - изключително лимитирана серия от една бройка. Почти без да мърда повика управителя на магазина.

- И колко казахте, че е максималната скорост на тази кола?



Москва

Специален отряд съставен изключително и само от прелестни блондинки тренираше усилено. Москва отдавна поддържаше топли отношения със всички страни, осбено след като се показа кой е шефа по отношение на газта, но "Колкото повече, толкова повече" казваше Мечо Пух и власт имащите явно бяха запознати с това изказване. Затова и същестуваше този отряд.

Техния полигон беше секретен. Преди време се намираше в Московското сити, но стана повод за много разводи, катастрофи, инфаркти и затова беше взето решение да се премести и точното му местоположение се знаеше от малцина.

Обслужващия персонал минаваше по-сериозна подготовка от колкото френския чуждестранен легион. Докато при петлета ги караха да си лягат с трупове, за този това поделение обучаваха персонала още от ражането им. Те трябваше да привикнат с убийствената хубост на всички от агентите. И пак се случваха инфаркти.

Саша Михайловски беше един от малцината, който можеше по цял ден да ги гледа, без да му мигне окото, без да му трепне сърцето и все пак да е нормален хетеросексуален мъж с нормален полов живот. Предисторията на Саша включваше 5 сестри и няколко дузини братовчедки - всяка от която можеше да съперничи с агентите по мерки и дадености.

Саша се спря да се полюбува на гледката - в обучението на агентите включваше и голи тренировки.

- Имаме съобщение от Олечка - каза той накрая - целия отряд заминава за София.

Саша си тръгна. Малко тъжно му беше, че всички агенти напускат полигона, но щеше да има нови и това беше неговото успокоение.



Борис и Насо бяха в есктаз. Доволно напоени те можеха да започнат новата работна седмица. Сега обаче се сблъскаха с тежката реалност -- докато задоволяваха своите страсти пазеният от тях субект, известен също като Ace Coke, се беше изнизал. За неговото съществуване им напомняше само една малка бележка, написана на гърба на сметката от заведението: "Отивам да се поразходя."

- Мамка му - изпсуваха двамата - и тази вечер нямя да се спи.

Тайно от Ейс, сестра Тасева му беше имплантирала следящо устройство. Дали за негова сигурност, това не беше ясно.

- Варна? Кога успя да стигнеш до там?

В този момент звънна служебния телефон. И двамата се спогледаха, защото знаеха коя се обажда и не искаха да и дават обяснение.

- Здравей, шефе - започна накрая Борис...



Полицейски кордон придружаваше чисто новият Астън из берлинските улици. Тяхната работа беше да охраняват. Но в този случай не ставаше дума за защита на хората в Астъна, а на хората извън него.

Миналото на шофьорът беше повече от тревожно чисто и неизвестно за почти целия свят. За останлите не-повече от 20 човека то беше доста цветущо и пълно с обучение при не една разузнавателна агенция.

При така получилата се ситуация, той обикновено пътуваше с кордон осигурен с любезното съдействие на Британското министерство на външните работи и благословията на Н.В. И всичко минаваше под егидата на Полийн.

Кордона срещаха проблеми да догонват Астъна. Какво ли остава да карат преди него.

- Мерцедес - отбеляза той - Че те и коли ли правят?

Накрая стигнаха до своята цел - спешния център на берлинската болница.



Киев

Поне десет неприлично привлекателни и съблазнително излгеждащи, оскъдно (с тенденция за по-оскъдно) облечени жени вилняха като за последно в "Ъп-Даун", местен рейв клуб.

Само преди няколко часа те бяха строени в бойна редица и получаваха инструкции. Пращаха ги по следите на Коук.

Сега изпълняваха ритуал за успешна мисия, който задължително щеше да завърши в поне десет различни хотелски стаи, като в поне една от стаите щеше да има поне две от жените. Водката, която се пиеше като вода; разхвърлянето на дрехите -- това също беше част от ритуала.

Беше важна мисия и място за провали нямаше.



Един главен хирург получи неочаквано посещение в своята стая - ръгбист и статуя - които за малко щяха да влязат с врата.

- На какво прилича това - възмути се доктора - ще повикам охраната.
- По скоро те ще ви повикат, хер доктор - изхили се ръгбиста, но след като получи остър поглед добави - за да ги закърпите. Трябва да призная, че съм очарован от немското гостоприемствано.

Ръгбиста не беше кореняк британец. Просто един ден получи покана от своя приятел и без да му мисли замина за острова.

Доктора усети, че гостите му не са обикновенни биячи влезли да го сплашват. За единия дори подозираше, че е необикновен бияч, съдейки по внушителните му размери. Затова веднага смекчи тона си.

- С какво мога да ви помогна? - попита той плахо.
- Идваме във връзка с един ваш скорошен пациент. - кратка пауза - Млада жена. На средна възраст. Червена коса. Нещо говори ли ви?
- Извинете господине но имам много пациенти всеки ден. - напористия тон на ръгбиста го притесняваше много.
- Прострелна рана - намеси се дотогава безмълвния спътник.
- А да... Веднага се сетих. Да. Аз извърших операцията. Беше изключително успешна. Но тярбва да ви кажа...
- Нека аз ви кажа нещо преди вие да продължите - прекъсна го - Итън, излез.



И в други части на света различни отряди за бързо реагиране получиха дестинация София. Понякога тези отряди бяха сравнително правителствени, но в повечето случаи бяха под егидата на изключително неправителствени организации. Всички те имаха една цел - Коук. Каква ли щеше да бъде тяхната изненада, когато разберяха, че той вече не е там, а обитава далеч по източни ширини.



Итън се подвоуми известно време. Знаеше миналото на своя другар. Даже беше част от него. През главата му минаха хиляди неща, които може да се случат на доктора в негово отсъствие, но приятелят му не страдаше от излишни скрупули и същите неща можеха да се случат в негово присъствие. Дигна широките си рамене, поклати неодобрително глава и излезе тихомълком.

- Слушайте ме внимателно, хер доктор. Не искам да приемате думите ми като заплаха, нито като обещание. Приемете ги като факт. След момента, в който съпругата ми издъхне в тази болница, вие ще я последвате, където и по света да се намирате. - в стаята настана тишина. - Та казвахте? - попита след няколко минути.

Хер доктор беше много разтревожен, но в този момент за негова морална подкрепа се подаде огромната фигура на Итън отново влезе в стаята - Ще закъснеем за следобедния чай.

- Но ще и е необходима почивка за пълно възстановяване - изстреля думите си доктора, сякаш ги беше учил цял живот. - Но за по-добро възстановяване препоръчвам някое място далеч от тук - доктора вече се затрудняваше да намира думи - например Канада.
- Това е телефона на банкера ми - той написа цифрите на едно листче - уредете нещата и му се обадете. Ще получите и щедър хонорар за помощта.
- Но аз не разбирам от тези неща - запелтечи доктора.
- Ами прочетете някоя книга. Лек ден. - и двамата напуснаха кабинета.

Доктора даде свобода на чувствата си:
- Schei?e, schei?e, schei?e, schei?e, schei?e, schei?e, schei?e, schei?e...
- Да? - главата на Итън се появи от нейде през вратата - Кажете, хер доктор.
- Но аз не съм ви викал.
- Напротив, хер доктор. Там от където идвам, думата за мен, е думата която вие използвахте неколкостотинкратно в изминалата минута. Но разбирам че е станало недоразумение. Още веднъж - лек ден, хер доктор - и Иътн се изниза.

Доктора не можеше да е по-объркан от това. Огледа се в празната стая. По пода и бюрото му се бяха натръшкали няколко дузини мухи, станали жертва на спонтантия му изблик на яд.