-Господа, както се вижда, врагът е многобоен, но действа в разнобой и е зле организиран. Можем да го преодолеем с методичност и систематичен подход.

Погледите на всички бяха вперени в картата: тя беше изпъстрена с всевъзможни обозначения. Стрелки с различни цветове сочеха към центъра, където – като мишена сред устремилите се към нея неприятели, се виждаше голяма буква К. Гласът на генерал Прохоров вдъхваше увереност, че “К” няма да им избяга. 

“Дааа, руснаците както винаги пипат здраво”, си каза Полийн, четейки шифрограмата . Тя си даваше сметка за подтекста в мисълта си – беше се убедила в прекия й смисъл отдавна, когато, вербувайки свой агент в руските тайни служби, тя прекара една страхотна нощ … ах, този руски мечок Сергей, той беше майстор не само на шифрограмите....но сега не беше подходящ момент да се отдава на спомени. Погледът й продължи да шари по неговото послание. 

-Ситуацията е сложна. На първо време да разгледаме местните сили: ПАЗАЧА – това са охранителите на Коук: жалки хорица, доста на брой, които не могат да опазят собствените си хора, камо ли да защитят Коук. Те не влизат в нашите сметки като сериозен противник. На практика в момента сме идентифицирали в София представители на почти всички групировки и разузнавания, с които се конкурираме за Коук.

Заслушани в справката на генерала, всички се стреснаха от рязкото отваряне на вратата: строен майор тичешком влезе, подаде на Прохоров листче и нещо разпалено му зашепна, след което излезе забързано. Генерал Прохоров се намръщи, загледан в блъскащите се в прозорците стотици мухи: обикновено не ги забелязваше, но сега те предизивкаха у него неприятна аналогия. Той се прокашля, след което мъчително изрече:

-Господа, май сериозно сме подценили някого: току що дойде съобщение от лейтенант Оля Ковальова. Тя не е искала от нас подкрепление, било е капан. В момента нашият отряд е елиминиран, всъщност оцелели няма.

Полийн сгъна шифрограмата. Голяма част от информацията за руснаците й беше известна, за друга се досещаше, но имаше и неща, които я озадачаваха. Щеше да мисли за това утре: тази вечер беше време да си даде малка почивка – след час Митко щеше да я чака в квартирата си... Доста време щеше да й отнеме дегизирането: прекалено много хора я бяха разпознали, тя знаеше, че ако иска да опази Митко, трябва да стане неузнаваема.

***

Двамата бяха сами в полутъмната стая, седнали край бюрото над купища справки. 

-Първо искам да разбера размерите на поражението. – Джак не се боеше от предизвикателства, и в тази партия бридж беше добре да знае козовете на противника.

Колкото повече слушаше, толкова природният му оптимизъм... не, не намаляваше – а беше затруднен да намери основание за съществуването си.

-Нашата сътрудничка Павлина откри агент Нели в безпомощно състояние и безнадеждно дрогирана в сградата на известни мутри в Твърдица. Всъщност за сега не сме разкрили кой им е възложил тази поръчка. Съпругът й е в кома, а от нея вероятно са изтеглили всичко, което знае.

-Какво би могъл да знае един агент?- Джак изглеждаше спокоен, но едва ли беше така.

-Добре, че не е много: нашите правила не го позволяват. С нея работеше Павлина, затова трябва временно да я скрием, докато ситуацията се изясни. Така губим едновременно двама от хората си. Да добавим Иван Ангела, Ирина....

-А до какво се добра Яна във Варна?

-Все още работи. За сега се знае само, че, разследвайки детската порнография, Ирина явно е попаднала на следите на нещо голямо – нещо, което е довело до нейното отвличане. Не се знае как се е оказала в Берлин, нито кой се е опитал да я ликвидира. Как е тя?

Джак въздъхна:

-Все още в безсъзнание, това започва вече сериозно да ме тревожи. А каква е тази история с вашите сътрудници Насо и Борис?

Днес май беше ден на въздишките.

-Слушай, Джак. Много съм разтревожена. Не са само Насо и Борис. За много неща може да се намери обяснение, но... разбери ме, не искам да очерням невинни хора, обаче... как да ти кажа, възможно е в ПАЗАЧА да имаме чуждо тяло.

***

Гърдите й се надигаха учестено. Съзнанието й беше замъглено: имаше чувството, че в главата й е избухнала свръхнова. Тя вървеше с бързи крачки по улицата, но всъщност не знаеше нито накъде отива, нито даже къде се намира. Изведнъж погледът й се фокусира върху нещо, което – може би – щеше да помогне да притъпи мислите си, да намали усещането за невъзвратима загуба и катастрофа.

Вместо любов, в квартирата на Митко намери... взривът беше... о, тя ще ги пипне, тези мизерници, които са му сторили това. И не защото е унищожен неин агент, и не, защото са провалили добре разработена нейна схема за добиране до проклетото копеле Коук. Митко беше за нея любовта на живота й, и тя нямаше да остави това злодеяние ненаказано!

Полийн се спря пред витрината на магазина за алкохол. Движенията й бяха несигурни, все едно че вече беше пила. Извади от чантата си пистолет и удари рязко витрината. По улицата се посипаха стъкла, включи се аларма. Полийн сякаш не забеляза нищо: тя просто протегна ръка, извади бутилка уиски, отвори я и отпи. След това напъха шишето в чантата си и продължи по улицата. Малко по-късно към звука на алармата се прибави сирената на полицейска кола, която приближаваше зад гърба на жената и спря пред магазина. Полийн, която междувременно се беше отдалечила на не повече от шест метра, бръкна в чантичката си и извади малък флакон, подобен на червило. Без да се обръща, го запрати далеч зад гърба си и сви зад ъгъла. След три секунди взрив разтърси сградите, посипа се мазилка.

Полийн вървеше по пустата уличка, сред пушек и виещи аларми, и над главата й кръжаха мухи, които можеха да бъдат оприличени с ореол – ако имаше кой да ги види. Но нямаше никой: тази вечер, на тази улица, в този град, в този свят Полийн беше съвсем сама.