- Успокой се, момиче, играта едва сега започва.

- Да се успокоя? - в гласа на Стефания Щаер звучеше метална нотка, твърде близка по тембър със звука на освободен предпазител на противопехотна мина, искрите в очите и не предвещаваха нищо добро за никого. В беса си младата жена изглеждаше смъртоносно и невероятно красиво и съдружника и определено се забавляваше от ситуацията. Всъщност, беше почти единствения мъж, който имаше шанса да види подобна гледка и да оживее.

- Неизвестно как оня нещастник се е измъкнал - продължи Стефания с нисък глас - и то ПРЕДИ да успея да си поговоря с него, на всичко отгоре задигна малката мърлячка под носа ми, ония двете тъпачки ми цапат кухнята, проклетия Коук е неизвестно къде, а тая шибанячка тук така ми лази по нервите, че ако веднага не ми дадеш някоя много основателна причина да живее, ще започна от нея и до довечера ще почистя цялата измет напълно безплатно, заклевам се!

Нито Катрин, която висеше полузадушена на късо въже, завързано за полюлея, нито Ета и Дороти, които лежаха овързани в съседната стя разбраха нещо от гневния изблик, но тона говореше сам по себе си - не ги очакваше нищо добро.

- Казах спокойно, партнър. - гласът на брадясалия мъж се втвърди - Тия тук са по-ценни от диаманти в момента. За "мърлата" можеш да не се притесняваш, тя дори не знае в какво се е забъркала, а Ангела сам ще те потърси съвсем скоро. А сега ме слушай...

***

Само на няколко преки на изток други двама души водеха не особено приятен разговор. Джак се чувстваше адски дискомфортно под тежкия поглед на събеседничката си. Не се набиваха на очи, още доста двойки се мотаеха в топлия следобед по Борисовата, но се радваше, че никой не чува разговора им. И естествено, грешеше.

- Доста тъпа игричка си играеш - гласът и звучеше още по-ниско от този на мис Щаер - но щом си решил да си трошиш главата, твоя си работа. Понякога се чудя защо изобщо си правиш труда да ме питаш, след като никога не ме слушаш.

***

Яна се тръшна уморено на стола и с разсеян жест плесна малкия мемъристик на масата.

- Ей това е всичко, което имаме до момента. Ирина се е запиляла за Берлин, сами ще разберете защо. В таксито отвън има един, който след малко ще се събуди и няма да е щастлив. Ако няма нещо кой знае колко важно, смятам да поспя малко - и огледа с въпросителен поглед смълчалите се колеги.

Насо измърмори нещо неясно и тръгна да излиза, а Таня въздъхна тежко и обясни ситуацията с няколко думи:

- Коук изчезна. Джак също. Савина също. И Ангела. И американката. И всички останали, а днес...

Всички впериха погледи в Насо, който едва влачеше огромен мъжага.

- И си се справила с този тип сама??

Яна се усмихна уморено и само измърмори:

- И аз имам моите малки тайни...

***

Поли допиваше второто кафе и гледаше разсеяно в някаква точка отвъд стената. Не чувстваше нито болка, нито омраза, нищо, само някаква безкрайна умора. Знаеше, че след малко ще загаси догарящия фас, ще излезе от тази стая и ще напусне завинаги квартирата и страната. Но не и преди да се е разплатила. След малко. Сега се наслаждаваше на последните секунди забвение...

***

- Сега разбираш ли защо тия тук душички са по-ценни живи? - тонът му беше омекнал, а смъртоносните искрици в очите на Стефания Щаер бяха угаснали - Знам, че ти е малко непривично, но играта си струва. А сега отиди и докарай рускинята тук, преди някой друг да я е открил.

- Ще домъкна проклетата рускиня, обаче няма да мога да наглеждам Коук, докато свърша тая работа?

- Не се безпокой за това, едва ли ще има сили да мръдне някъде близките два дни - засмя се съдружника и - а и никой друг не знае къде е. Все още. Виж, не е сложно. Просто го наглеждай и спокойно можеш да почистиш всеки, който го доближи, дори и да е маскиран като автобусен контрольор. особено, ако е маскиран като такъв. А аз трябва да посрещна някого на летището, преди твоето приятелче Джак да е свършило задушевната си беседа с ... как я наричаха... все едно, и без това никой не я познава наистина, хаха...

- Добре де - не се сдържа този път тя - това пък откъде го знаеш? И освен това Джак не ми е приятелче. Виждала съм го само веднъж и тогава носеше друго име.

- Знам, знам, не се вързвай толкова де. А за останалото - да кажем, че познавам когото трябва.

- Когото трябва?

- Добре де. - усмихна се лукаво мъжът срещу Стефания - Всички.

***

Лейди Кроу огледа препълнената зала, в която се бутаха пристигащи и посрещачи, но не забеляза нищо подозрително. Махна на първото такси и каза адреса докато се настаняваше на удобната седалка. Едва когато таксито потегли забеляза, че дръжките от вътрешна страна на вратата липсваха. Погледна сепнато към шофьора, но той само и се усмихна зад тъмните си очила в огледалото за обратно виждане:

- Спокойно, милейди. Ще ви откарам, така или иначе. Исках само да обсъдим едно-две неща, преди да е станало късно.

Лейди Кроу потисна зараждащата се паника и се вгледа в шофьора, който явно беше "бакшиш", колкото и тя - принцесата на Замунда. Имаше нещо смътно познато в този глас...

- Лейди Кроу, кошмара на Интерпол, АНС*, ФСБ**, МОСАД и който още се сетиш. Невинната, така те наричат, знаеш ли го? - не последва коментар и шофьора продължи с блуждаеща усмивка - Всички знаят, че си ти, но никой никога не е успял да измисли в какво да те обвини. Единствения известен професионалист, който никога не използува оръжие. Щото не му трябва. Ха, впечатляващо, наистина!

Мозъкът на лейди Кроу работеше на пълни обороти, но нямаше нищо, за което да се хване. Този мъж знаеше доста повече, отколкото трябва, а сигурно и повече отколкото казваше и това само по себе си представляваше открита заплаха. Вярно, засега се държеше любезно, но...

- Можеш да оставиш млката играчка в чантата си на спокойствие. Не е в стила ти - мамка му, НЯМАШЕ начин да знае за малкия подарък на Джой! - А сега ме слушай внимателно. Забрави за ония глупости за полимери и ...

- Не са глупости, проверих! - прекъсна го лейди Кроу, повече за да каже нещо - Полимера е наистина революционен и освен това...

- Хей, момиче, не съм казал, че не е вярно. Просто не е основното. Учуден съм, че профи като теб може да се върже на подобна въдица. И...

Прекъсна го телефонен звън. Лейди Кроу се загледа известно време в изписаното на екрана "непознат номер", докато отнесено се чудеше къде, по дяволите изчезна всичката дискретност от тоя свят. Ето на, някакъв си таксиметров шофьор знаеше за нея повече, отколкото собствената и майка, сега някакъв непознат и звънеше на номера, който знаеха само четирима живи на тая планета...

- Където и да си, изчезни от там възможно най-бързо. И не припарвай до Коук - чу се леко дрезгав глас от слушалката.

- Да, разбрах - промърмори Кроу, и довърши на ум "Да, благодаря ти, само че малко закъсня... и този път".

- Приятелката ти е права всъщност - ухили се шофьорът - Не припарвай до Коук и може и да се пенсионираш. Ако Джак не те довърши, когато му свършат нервите, но това си е твой проблем. Пристигнахме. А, и още нещо. Някой те е осведомил погрешно за снайпериста през онази нощ. И ако не ми вярваш, замисли се - все още си жива, нали?

Лейди Кроу стоеше замаяно на тротоара. Без сама да знае защо беше склонна да вярва на брадясалия тип от таксито. Което значеше, че Джой или е бил подведен или ... Една друга мисъл и пречеше да се концентрира. Беше чувала този глас - някога, някъде... но къде? Имаше изнервящото усещане, че тоя дори знае коя беше тайнствената приятелка по телефона. Което излизаше извън всякакви граници, защото тя самата я познаваше доста бегло.

И какво беше онова за нервите на Джак? Не "ако" а "когато"? Склонна беше да отделя внимание на именно такива подробности - помагаха и да остане жива, а на много други бяха помогнали да се преселят в някой, казват, по-добър свят.

Наистина не използуваше оръжие, смяташе го за глупаво и ненужно. Можеше да завърже контакт с всеки, а след това никога не и отнемаше повече от седмица да го накара да се взре в най-потайните кътчета на душата си. И да се оттърве по най-бързия начин от подобна гледка. Заключенито на патоанатома винаги беше едно и също - самоубийство. Различаваха се само подробностите.

***

Джак погледна часовника си и се вкисна окончателно. След като му беше прочела солидно конско, чернокосата му спътничка просто се обърна и си тръгна, което никак не спомагаше за повдигане на настроението. Надяваше се поне никой да не го е проследил, защото никак не му се искаше да забърква тази мистериозна жена в игрите си. И тук грешеше, макар и не толкова фатално.

Итън не се обади какво е станало във влака. По-лошо, не се обаждаше и сега, а самолета на лейди Кроу трябва да беше кацнал преди повече от половин час. Нещо много сериозно не беше наред! Дискретното мъркане на мобилния телефон прекъсна потока от черни мисли.

- Здравей, приятелю. Полина е. Ще ми трябват няколко неща...

**********************************


*АНС - Агенция за национална сигурност, САЩ
**ФСБ - Федерална служба за безопасност - нещо средно между АНС и ФБР, само че в руски вариант, останалите са достатъчно известни.
*** Джонев... сори братле, ама пак до теб опирам за линковете. От тук ми е почти невъзможно да ги сложа :(