-Господа, както се вижда, врагът е многобоен, но действа в разнобой и е зле организиран. Можем да го преодолеем с методичност и систематичен подход.

Погледите на всички бяха вперени в картата: тя беше изпъстрена с всевъзможни обозначения. Стрелки с различни цветове сочеха към центъра, където – като мишена сред устремилите се към нея неприятели, се виждаше голяма буква К. Гласът на генерал Прохоров вдъхваше увереност, че “К” няма да им избяга. 

“Дааа, руснаците както винаги пипат здраво”, си каза Полийн, четейки шифрограмата . Тя си даваше сметка за подтекста в мисълта си – беше се убедила в прекия й смисъл отдавна, когато, вербувайки свой агент в руските тайни служби, тя прекара една страхотна нощ … ах, този руски мечок Сергей, той беше майстор не само на шифрограмите....но сега не беше подходящ момент да се отдава на спомени. Погледът й продължи да шари по неговото послание. 

-Ситуацията е сложна. На първо време да разгледаме местните сили: ПАЗАЧА – това са охранителите на Коук: жалки хорица, доста на брой, които не могат да опазят собствените си хора, камо ли да защитят Коук. Те не влизат в нашите сметки като сериозен противник. На практика в момента сме идентифицирали в София представители на почти всички групировки и разузнавания, с които се конкурираме за Коук.

Заслушани в справката на генерала, всички се стреснаха от рязкото отваряне на вратата: строен майор тичешком влезе, подаде на Прохоров листче и нещо разпалено му зашепна, след което излезе забързано. Генерал Прохоров се намръщи, загледан в блъскащите се в прозорците стотици мухи: обикновено не ги забелязваше, но сега те предизивкаха у него неприятна аналогия. Той се прокашля, след което мъчително изрече:

-Господа, май сериозно сме подценили някого: току що дойде съобщение от лейтенант Оля Ковальова. Тя не е искала от нас подкрепление, било е капан. В момента нашият отряд е елиминиран, всъщност оцелели няма.

Полийн сгъна шифрограмата. Голяма част от информацията за руснаците й беше известна, за друга се досещаше, но имаше и неща, които я озадачаваха. Щеше да мисли за това утре: тази вечер беше време да си даде малка почивка – след час Митко щеше да я чака в квартирата си... Доста време щеше да й отнеме дегизирането: прекалено много хора я бяха разпознали, тя знаеше, че ако иска да опази Митко, трябва да стане неузнаваема.

***

Двамата бяха сами в полутъмната стая, седнали край бюрото над купища справки. 

-Първо искам да разбера размерите на поражението. – Джак не се боеше от предизвикателства, и в тази партия бридж беше добре да знае козовете на противника.

Колкото повече слушаше, толкова природният му оптимизъм... не, не намаляваше – а беше затруднен да намери основание за съществуването си.

-Нашата сътрудничка Павлина откри агент Нели в безпомощно състояние и безнадеждно дрогирана в сградата на известни мутри в Твърдица. Всъщност за сега не сме разкрили кой им е възложил тази поръчка. Съпругът й е в кома, а от нея вероятно са изтеглили всичко, което знае.

-Какво би могъл да знае един агент?- Джак изглеждаше спокоен, но едва ли беше така.

-Добре, че не е много: нашите правила не го позволяват. С нея работеше Павлина, затова трябва временно да я скрием, докато ситуацията се изясни. Така губим едновременно двама от хората си. Да добавим Иван Ангела, Ирина....

-А до какво се добра Яна във Варна?

-Все още работи. За сега се знае само, че, разследвайки детската порнография, Ирина явно е попаднала на следите на нещо голямо – нещо, което е довело до нейното отвличане. Не се знае как се е оказала в Берлин, нито кой се е опитал да я ликвидира. Как е тя?

Джак въздъхна:

-Все още в безсъзнание, това започва вече сериозно да ме тревожи. А каква е тази история с вашите сътрудници Насо и Борис?

Днес май беше ден на въздишките.

-Слушай, Джак. Много съм разтревожена. Не са само Насо и Борис. За много неща може да се намери обяснение, но... разбери ме, не искам да очерням невинни хора, обаче... как да ти кажа, възможно е в ПАЗАЧА да имаме чуждо тяло.

***

Гърдите й се надигаха учестено. Съзнанието й беше замъглено: имаше чувството, че в главата й е избухнала свръхнова. Тя вървеше с бързи крачки по улицата, но всъщност не знаеше нито накъде отива, нито даже къде се намира. Изведнъж погледът й се фокусира върху нещо, което – може би – щеше да помогне да притъпи мислите си, да намали усещането за невъзвратима загуба и катастрофа.

Вместо любов, в квартирата на Митко намери... взривът беше... о, тя ще ги пипне, тези мизерници, които са му сторили това. И не защото е унищожен неин агент, и не, защото са провалили добре разработена нейна схема за добиране до проклетото копеле Коук. Митко беше за нея любовта на живота й, и тя нямаше да остави това злодеяние ненаказано!

Полийн се спря пред витрината на магазина за алкохол. Движенията й бяха несигурни, все едно че вече беше пила. Извади от чантата си пистолет и удари рязко витрината. По улицата се посипаха стъкла, включи се аларма. Полийн сякаш не забеляза нищо: тя просто протегна ръка, извади бутилка уиски, отвори я и отпи. След това напъха шишето в чантата си и продължи по улицата. Малко по-късно към звука на алармата се прибави сирената на полицейска кола, която приближаваше зад гърба на жената и спря пред магазина. Полийн, която междувременно се беше отдалечила на не повече от шест метра, бръкна в чантичката си и извади малък флакон, подобен на червило. Без да се обръща, го запрати далеч зад гърба си и сви зад ъгъла. След три секунди взрив разтърси сградите, посипа се мазилка.

Полийн вървеше по пустата уличка, сред пушек и виещи аларми, и над главата й кръжаха мухи, които можеха да бъдат оприличени с ореол – ако имаше кой да ги види. Но нямаше никой: тази вечер, на тази улица, в този град, в този свят Полийн беше съвсем сама.

Ейс Коук – мистериозен и много ценен индивид, който на пръв поглед прави впечатление с любовта към здравото пиене (с Насо и Борис) и към нежния пол (спи с Дарла). Има имплантирано проследяващо устройство (от сестра Тасева). Последно забелязан в София.

ПАЗАЧА – охраняват Ейс Коук (той не знае), щаб-квартира на 13-то подземно ниво на НДК в София.

1. Шефка Таня, малко над 30 г., секси пловдивчанка, съпруг Жорко.

Агенти:

2. Дарла – уж диспечер при нет доставчици, всъщност агент на ПАЗАЧА, спи с Коук, за да го наблюдава. Последно забелязана да пие със Савина в кръчма, където срещат Ета.

3. Савина – агент, работи (без да знае името на службата) за ПАЗАЧА, единствената й връзка е Дарла, наблюдава Коук. Изключително красива, 20 г, брюнетка с къдрава коса. Последно забелязана да пие с Дарла в кръчма, където срещат Ета.

4. Ирина – агент от Варна, специалист по разкриване на компютърни престъпления, по следите на организация за детска порнография, изчезнала във Варна (последно местоположение болница в Берлин, простреляна, подлежи на изсняване защо). Съпруга на Джак.

5. Нели – агент, сноубордистка, изчезнала в Твърдица по време на отпуска с мъжа си, отвлечени са от горилите на “Желязкови / Здравкови Секюрити – гр. Твърдица”. В неизвестност.

Щатни сътрудници:

6. Наско Тарана – левент, щатен сътрудник, кара червено Алфа кабрио, отлита за щатите, довежда Ейми. Среща на летището агент на ФБР с нежни черти, който му се вижда много познат.

7. Яна (Фроска) – младо момиче, щатен сътрудник, заминава да търси Ирина във Варна, започва с комп.клубове, последно: среща Окото (опитен геймър), който изглежда е виждал Ирина..

8. Михаила (Винка) – младо момиче, щатен сътрудник, намира си работа на летище София, вижда 5-те блондинки да слизат от самолета, от тях разпознава само Полийн.

9. Павлина – около 30 г., щатен сътрудник, заминава да търси Нели в Твърдица, последно: разбива охраната на вилата на “Желязкови / Здравкови...” и влиза.

10. Борис – щатен сътрудник, приятел на Дарла, взима сина й Бобо от детската градина, жена му наглежда Бобо заедно с тяхната дъщеря, приятел на Наско, дългокос, пие мастика и кара Хамър, последно докарва Джак.

Други сътрудници с неизвестен статус в ПАЗАЧА:

11.Жоро (Джордж)– пловдивчанин, работи в Колорадо Спрингс, мъж на Таня, гледа сина и дъщерята (тя ходи на детска градина, пазачът на детската градина е негов човек, връзка на колумбийската връзка и по телефона дава закодирани съобщения на Жоро), богат бизнесмен.

12. Ейми – българка, работи в Калъмбия ИТ – интернет издателство в Колумбия. Шефът й Лади Оусън я праща в Бг. Включва се с 1 ден закъснение. Доведена от Насо в София.

13. Джак - българин, преселил се в Англия, където живее с променено име като благородник, кара Астън, Жоро (Джордж) го уговаря да се включи в охраната на Коук. Лейди Кроу му е бивша годеница и двамата са конкуренти. Ирина му е съпруга. Последно - в щаб-квартирата на ПАЗАЧА.

14. Итън (прякор Щайсе) - млад приятел на Джак, с фигура на ръгбист, последно забелязан в Берлин, не е известно дали сътрудничи на ПАЗАЧА.

15. Иван Ангела - вероятно сътрудничи на ПАЗАЧА, приятел на Насо и Борис, последно в София пребит и влачен от Стефания към колата й.

1. Дороти Клинхерхофен (Дори) – много добре се замаскира на невзрачна, за да не привлича вниманието, учила славянистика, полет за България през Будапеща, последно каца в София.

2.Ета Тайлър (живее в Лондон, ходи без бельо и се облича в ярки дрехи, говори с американски акцент) – работи за неизвестни шефове, няма понятие от география, каца в София. Не си намира хотел (никой не знае английски), последно среща в кръчма Дарла и Савина.

3. Катрин де Вил от Франция – работи сама, полет за България през Будапеща, каца в София.

4.Олга Ковальова – руски агент, лейтенант, работи в Отдела, шефът й е ген. Прохоров, кацнала в София, последно от нея идва съобщение в Отдела, че иска подкрепление.

Други:

5.Полийн – пета блондинка, пищна, на средна възраст, от британското външно разузнаване, завършила Оксфорд, кодово име Кралицата на гафовете, останалите 4 блондинки и Михаила я разпознават, последно каца в София. Има по един мъж във всеки град – в София е Митко, нейният любимец.

6.Стефания Щайер – снайперистка, тръгва за Коук от Берлин в много късен момент. Последно я виждаме в София, да пребива Иван Ангела и да го мъкне към колата си (изглежда е била с групата руски туристки)

7. Лейди Кроу - включва се късно, срещу сто милиона евро. Бивша годеница на Джак, на страната на конкуренцията (не се знае за кого работи).

Размерът му наистина е впечатляващ - главата му е колкото на бик, а мускулестото му тяло е почти като на възрастен лъв.
Бавно издигам острието на меча над дясното си рамо и премествам тежестта на тялото си върху леко свития в коляното и изнесен назад десен крак.
Гледам звяра право в очите.
"Да, и аз съм хищник като теб!
Мога да те изпепеля само с поглед!
Мога да вледеня кръвта ти преди да си мигнал!
Мога да те превърна в камък, да те стрия на прах и да те разнеса в четирите посоки на света!
Мога да те покоря с Волята си и да те превърна в свой роб!
Аз съм стар като Земята!
Аз съм мъдър като Водата!
Аз изгарям като Огън!
И съм буен като Вятъраааааааааа..."
Пея наум заклинанието, а времето сякаш спира за да си почине от напрежението наоколо.
Тихото ръмжене на животното и нервните движения на опашката му ми подсказват, че вече се колебае дали да нападне...
Още няколко секунди се гледаме един друг - войната с поглед и воля е в разгара си.
В този миг с периферното си зрение забелязвам как нещо в мрака тихо се движи и постепенно придобива очертания.
Господарят на Боровия лес се изправя в цялото си величие пред мен.
Едър на ръст, с буйна брада и гъсти вежди, наметнат с тъмна роба
Едно негово махване с ръка дава на вълка да разбере, че присъствието му вече е нежелано тук. 
Звярът безропотно се подчинява, подвива опашка и тихо се изгубва в тъмнината.
Прибирам меча си в ножницата.
Господарят кимва с глава към мен, а аз отвръщам на поздрава му като слагам ръка на сърцето си.
Той безмълвно пристъпва и протяга лявата си ръка към мен, докато с дясната се подпира на жезъла си, приличащ на неокастрен боров клон.
Разтваря дланта си и ми подава борова шишарка. 
В мигът, в който взимам шишарката, мирисът на смола ме обгръща.
"За да те пази във владенията ми, докато намериш отново пътя към Еруул!" - чувам думите му в главата си.
Господарят се обръща и потъва в нощта, така тихо и загадъчно, както се и появи.

Групарите с нескрит интерес разглеждаха интериора на кораба. Наред с ултрамодерните апаратури, по стените висяха всякакви рекламни материали на тях самите. Имаше снимки от невероятния им култов клип „Conquer the world“, който разказваше за една парашутна бригада, която завземаше Европа. Разбира се в главната роля бе Веселяка, като почетен член на поделението в Пловдив. На огромен транспарент се виждаха кадри от най-великия им сингъл „Сакам да строим“, който момчетата написаха още в началото на 80-те и веднага бе откраднат от Металика под формата на „Seek and destroy“. Едва с цената на много нерви, дела и няколко персонални разправи, групата успя да си върне правата върху собствеността.

Дрехи, снимки, музикални инструменти .... тия извънземни бяха яки фенове. Освен това се забелязваше, че са фенове и на друг член на екипа. Главният вече петнадесет минути разговаряше с Щепс, а очите му бяха излезли като очите на охлюв, докато оглеждаше оскъдната опаковка на импресарката и пълнежа й.

- Момчета, имам една добра и една лоша новина за вас. - Съобщи накрая Щепс

- Уф писна ми от лоши новини! – Започна да мърмори Веселяка отново. – Искам да ПЕЯ, мамка му!!!

- Спокойно, Веселяк! Това е добрата новина – отиваме на Алфа Кентавър на концерт! Какво ще кажете?

- О, мамка му – изрева Ледения – а кога ще пием бира!

- О, ние на Кентафър има фсицка фаса любима бира, мистъл Леден! Ние големи фаси поцитатели!!! Са съсаление ние няма фасе слато и пари но мосе плати с уран, плутоний, какфото поселае!

- Ухааа! Най-сетне можем да си направим атомна подводница за турнетата!!! - Викна Странника, докато откачаше с трепет фендера от една от стените – точно копие на неговия.

***

Няколко хиперскока по-късно, направени за около двайсетина минутки, седмината се подготвяха за концерта на Алфа Кентавър, която се намираше на едва четири светлинни години от Земята. Ледения и Ангела бяха успели да погълнат около каса от любимата си марка бира „Рейвинг Лайънс“ и вече завалваха думите.

Местните бяха построили огромен открит стадион на самата повърхност на планетата. Капацитетът му бе милион седящи места, а ултрамодерни триизмерни устройства позволяваха образите да се приближават и до най-отдалечените редове. Специална ложа, изградена на стотина метра от повърхността, издигаше Щепс като някоя богиня над народа на планетата.

На сцената излезнаха Ледения и ГеоргАта. Осигурени им бяха комплекти барабани, които дори и те не бяха виждали. Заеха местата си и започнаха невероятна партитура. Останалите излизаха един по един и се включваха с нечувани по тези краища на галактиката сола. Накрая излезе и звездата на групата – Веселяка. За учудване на всички, той реши да се включи отново с устната си хармоника и само няколко нотки бяха достатъчни на Скитника да направи изигран пирует и да фрасне с китарата си Веселяка през устата. Викът на болка, подобен на този на стадо ранени слонове, който издаде Веселяка бе изкривен от звуковата уредба, а ефектът който се получи накара милионната публика да изригне в екстаз. Невероятни пироефекти загърмяха около цялата планета. След четири години, някой учен на Земята щеше да получи награда за откриването на свръхнова в съзвездието Кентавър.

Последва тишина. Групата, заедно с импресарката, липсваше. Публиката не вярваше на ушите си или на това, с което възприемаше звукова информация. Всички бяха утихнали и дори подобни на щурци същества наддадоха глас в тихата нощ.

- Те изчезнаха за втори път!!! Изиграха ни отново!!! - Започна владетелят на планетата на местния език. – Да унищожим Земята и да си вземем това, за което платихме!!!

Бурни овации посрещнаха тези думи, а няколко часа по-късно цялата бойна армада на Алфа Кентавър се отправи бавно към Земята.

***

Веселяка се разбуди на странно място. Устата го болеше жестоко от удара с китарата, а няколкото режещи неща вътре показваха загубата на някой и друг зъб.

Около него имаше само пясъци, скали и странна растителност. Другарите му бяха натръшкани наоколо, а Щепс ги оглеждаше един по един и цъкаше с език.

Земята започна да вибрира. Първоначално по-лекичко, но се ускоряваше прогресивно. Очите му се отправиха към хоризонта, което предизвика разширяването на зениците им и неистов смъртен крясък:

- Бягайтеееееееееее.....

С последни сили седмината успяха да се прикрият зад огромна скала и да проследят как стадо подплашени трицератопи предизвикаха слабо земетресение в околността, преминавайки на десетина метра от тях.

<<Предишна                                         Следваща>>

На тези, които бяха там...

Беше началото на лятото. Едно лято,  което предлага много емоции, които осъзнаваме и пaзим през студените зимни дни. Та през такова едно лято…

Едно момиче, стъпило в онази възраст средна, стегна куфара си верен. На път отиваше момичето добро, на път към град знаен и незнаен. Тя отиваше на гости. Там я очакваше един приятел, който я покани в неговия град. А тя с радост прие тази покана – нужно й беше малко непознато място за да избяга от самотата и да намери себе си.

-Добър ден! – Каза едно малко тъжно и замислено момиче, стъпи на перона на една гара в един непознат за нея град.

-Добър ден! – отговори приятелят й, който седеше на перона и я чакаше.

Посрещането беше познатото:

-Как пътува?

А тя само се усмихна, това го можеше добре.

Денят леко се изниза между срещите с познатите на приятелят й. Вечерта в този непознат за нея град беше приказна. Седеше на маса в градината на един ресторант, заобиколена от непознати, и само две познати очи я гледаха и й се усмихваха.А тя за момент почуства нещо непознато до тогава: имаше чувството, че е в нейният град, но съзнанието й казваше, че не е така. Тогава тя осъзна и усети гостоприемството на новият град. Вечерта завърши тривиално: платената сметка в ресторанта, разхотката до вкъщи и дългите приказки с приятелят й.

На сутринта се събуди, отвори очи и първата й мисъл беше: “Колко е хубаво да се събуждаш в тишината на деня!” Одавна не й се беше случвало. В града където живееше е доста шумно и оживено.

Стана. Беше сама в малкият уютен апартамент на приятелят си.Него го нямаше, но тя усещаше присъствието му. Той й беше оставил ключ, заредена каничка с кафе и една бележка от типа: ”Денят е твой! Прави каквото искаш! Улови момента.”

Тя се усмихна. Изпи кафето си на малката тераска. Влезе в банята, след което се облече и излезе.

Тя обичаше да се разхожда и защото посоката й беше за никаде, просто тръгна по улицата. Незнаеше къде ще я отведе тази улица, но имаше ли някакво значение? Наслаждаваше се на деня, на тишината на малкият град. И защото имаше безкрайно много свободно време без ангажименти, разхождайки се тя усети как този град я приема.

Той не я познаваше, но й предлагаше своята сигурност. А тя, щастлива от неговото гостоприемство, можеше на воля да го обикаля, опознава и не на последно място да разговаря с него.

Момичето обичаше да разказва истории. Беше едно бърбориво същество, което обичаше живота, а в главичката й имаше безброй интересни историйки, които тя разказваше на този град. И той я слушашебез да я прекъсва и не се отекчи от нея. Напротив, докато тя вървеше по уютните му улички той и разкриваше интересни неща като: “Римския подлез ”, ”Стария град ”, ”Малкия принц”. Да, дори и име на детска градина, Малкият принц й се усмихваше от стената.

Дните минаваха, а тя всяка сутрин излизаше в този град, който я прие и освен него никой друг не я познаваше и това й харесваше.

Една сутрин тя стигна до градската градина. Тогава замря! Веднага хареса това място. Там бяха нейните любими рози и минавайки покрай тях ги погали. Имаше много зеленина и шадравани. Тишина и спокойствие в изобилие. Там бяха и малките сладки бебчета с техните майки, които бърбореха за нещо си. Момичето мина покрай децата, погали ги леко по главичките и отиде да седне на една пейка, и потъна в мислите си. И мисли дълго за какво ли не. И солените сълзи падаха безмълвно в този мълчалив град.

А когато и последната сълза се пророни, тя разбра, че няма нищо по-хубаво от това, че когато искаш да останеш сама със себе си е хубаво да намериш един такъв добър, гостоприемен град, и че не трябва да бягаш от самотата си, а да я приемеш като добра гостенка, защото само тогава тя не ти е чужда.

Когато дойде време  момичето да се прибира в нейния град където живееше и работеше, и където беше нейното семейство Тя благодари на нейният добър приятел за гостоприемството и на нейният “домакин”, добрият мълчалив град, който имаше търпението да я ислуша и приюти.

Тя си тръгна усмихната и обеща , че пак ще се върне, а Градът и отговори:

– Ела , заповядай и помни, че си истинска само , когато си със себе си в непознатият град.