Знам около хиляда начина да си кръстосам краката. Точно днес изобретявам хиляда и първия. Не, моля те, няма нужда да забелязваш, че е нов и единствен. Няма нужда дори да пресичаш целия бар, за да се запознаеш с мен. Можеш просто да ми изпратиш питие; и без това вече не им броя поредността. Все едно какво, разбира се, разбира се, разбира се. Тъмно е. Вече не знам защо съм тук, очертанията на бармана са леко мътни. Но поне сервира с усмивка. Не, не, не! Не се занасям, усмихва ми се. Закачливо. Ах, малък негодник, сигурно мисли, че съм леко пийнала и затова – твърде достъпна. Голяма лъжица съм за твоята уста, сладурче.

- Лъжица? От същото? – дъртата кикимора вече на лъжици поръчва. Всеки ден е така. Почивам обикновено в понеделник и вторник, но не вярвам да не си спазва програмата. Пие безобразно. Сама и до амок. Просто не знам как в края на смяната ми успява да се изклатушка на собствените си крака и да си тръгне. Никога не прави проблеми. Веднъж я обсъждахме с Ванката, който за клиентите е Джош. Или направо Джоуууш за лиглите, които седят от неговата страна на бара. А при мен винаги фронтално се залепва кикимората. Кръстих я Мем. С онова широкото, американско „е”. Дето указва, че я си госпожица, я госпожа, но най-вече – с теб са учтиви.

Вальо е съвършения барман. Имах късмета той да ме учи. Има феноменална памет за това кой какво пие. Успява да преброи дори питиетата, които раздавам. Когато започвах, той бройкаше какво поръчват  ученичките, които някак изведнъж ми се лепнаха. След второто питие идваше до мен и с хитро закривена усмивка им обясняваше, че техния Джош налива до 200 на вечер. Оттам нататък започват безалкохолните коктейли. Които като надценка са дори по-високи, заради всички заврънкулки по тях. Гърлите свикнаха да правя шоу от приготвянето им, в резултат сега сме барът, който продава най-много фруктови коктейли вечер. Вероятно в цялата Вселена. А Джош е барманът, дето твори: Ягодова фантазия, Оушън лим, Бананова целувка, шейкове безкрайни и други врътни. Веднъж направих на майка ми Пъпешови тайни, изсмука го благоговейно и изстреля „Какви са тия женски питиета, бе Ванка”. Като че ли не е жена. Толкова за моето изкуство. Оная на бара срещу Вальо сигурно е на възрастта й, но как изглежда! Вечер каца самоуверено на щъркела и като ги подкара – мартини, текила, водка. Не знам има ли нещо, което не е пила. Седи си с поизправен гръб, колкото по-късно става, толкова по-неуверено прекръстосва крака, а Вальо налива като луд. Винаги избира него.

Имам си люби-и-имо столче в този бар. Третото отляво. Горе-долу с гръб към вратата. Така виждам и двете момчета. Едва ли знаят, че танцуват за мен всяка вечер. Безплатно. И дори режисирам от време на време движенията на единия – едно малко, малко, голямо, голямо, голямо. Той се усмихва и ми сипва питието. Даааа, сладък е. Но е твърде малък. За мен. И не съм чак толкоз самотна, че да забърша барман.

- Голяма… водка. Не, от същото. Да, текила. – момчето ми, нима има значение, иде ми да му кажа, но вече се е отнесъл в другата част на плота.

Някой ден ще я поканя на бар. Или просто ще й забъркам един от моите безалкохолни коктейли. Има нещо в тази жена. В смелия й маниер на пиене, в дългия маникюр, в замаха, с който поръчва. Защо ли си е избрала Вальо, нито веднъж не е сядала при мен. Само да му подметна, веднага ще ме остави да я обслужа, но не искам. Искам да ме забележи сама. Освен това на светло може да е бръчкосана. Понякога изглежда самотна, тогава ми е най-неприятно да си помисля, че мога да я пожелая. За Бога, сигурно е на годините на майка ми. Но очите й светят лъстиво. Да, към никого конкретно, но все пак. Много пъти си е тръгвала с други клиенти, които й поръчват питие. Добрата стара игра. Гледам ги в огледалото. Овехтели джентълмени с лъснали темета. До един идват тук, за да гледат моите ученички с подпухналите си очета. Пият по едно и се прибират в домошарските си скривалища. Мем обаче пие до последно. Мъжко момиче. Има един мрежест чорапогащник, с който им събира очите. Ще й го сваля някой ден. Може би.

- Вальо, нека да почерпя дамата с едно питие – усмихвам му се внезапно и за себе си. Кога го реших?

- От същото. – усмихва се Мем. И как завалва! Нещо кофеиново би й се отразило добре. Дали да не се чупя, преди да е станало късно. Вальо ме гледа предупредително и с половин уста артикулира „Тя е алкохоличка, братче”.

Моят барман гледа другия сладур на кръв. И това, защото получих сладка усмивка и безплатно питие. Ревнува ли ме? Оффф, колко сте предвидими това, мъжете. Една жена кръстоса ли си краката под носа ви… Мда, ще пия още едно. От същото. Каквото и да беше. Може би ще си сменя любимото столче.

Вече втори ден наблюдаваше гърба й. Падината между плешките, почти неподвижна до мига, в който ръката й вдигаше чашата с капучино. После тъмното раздвижване на кожата, което стисваше стомаха му и го караше да сведе очи. Вчера беше с бяла тишъртка с качулка. Косата й нежно докосваше ръба на дрехата и той изведнъж си представи гъдела от тези прецизно подстригани връхчета. Наблюдаваше я уж дискретно, докато имитираше нехаен поглед отвъд витрината. А там се събуждаше едно неделно Хелзинки, за пръв път лятно от емигрантския му престой.

Искаше да види лицето й. Представяше си го всякакво. Косата й беше толкова тъмна, че предполагаше цялата гама от бадемови до светли очи. Тя излезе от кафенето точно, когато той поръча второто си кафе, просто се дематериализира. А зад витрината градът беше същият.

Това беше почивният му ден и той го инвестира в бродене по необичайни улици. Нищо не се случи. Вечерта излезе на терасата и се захвана да гадае – ако следващата кола е червена, утре ще види лицето й. Беше червена, но – бус. Брои се, реши той и влезе в Интернет.

Сутринта стана по-рано и кацна в кафенето, препълнен с очакване и себеирония. За пръв път беше истински самотен сред измитите стъкла, измити улици и физиономии. Сигурно не си струваше чакането. По дяволите, ето я, не, не е тя. Имаше по-къса коса. Хвърли поглед на вестника си, вдигна очи и я позна. Не беше трудно – черна рокля с презрамки, фина китка и на същата маса. С гръб към всички, с поглед в улицата.Трябваше бързо да измисли нещо, да се престори, че не знае езика, че е турист,а не ловец на случайности. Че е деликатен и привлекателен. Че е неин тип.

Тогава цялото й тяло трепна. Типично скандинавски профил. Внезапно развълнувана. На масата й сяда мъжът, когото е дочакала.

Той плати и си тръгна. Чак отвън се вгледа в утробата на кафенето и я видя наистина. Беше хубава, защото очите й блестяха.

брой 9&10/ 2001 г.

НАЧАЛО

КОНТАКТИ

АРХИВ

Светослав Минчев

СРЕЩА

Мархаба, жена! Привет, домочадие! Аз се прибрах! Благодаря, благодаря, вашите аплодисменти са не само бурни, но и напълно заслужени.

Какво, изглеждам пийнал ли? Пийнах две бири, а както научно е доказано, бирата не е никакъв алкохол. Тъй че съм трезвен като краставичка.

Хонорара от днешния мач? Ей ви го, нали заради вас се шматкам по тия селски теренчета. Нищо, че специално тоя път, нали ви обясних, дето мача се игра тука в града.

Защо съм закъснял? А бе много въпроси задавате за щастливи жени, чийто баща и съпруг - футболен рефер, се е завърнал благополучно след важен и оспорван мач. То от пръв поглед е ясно, че всичко е наред. Щом не ми е подута физиономията и се прибирам почерпен... Почерпен казах, не пиян, не ми се подхилвайте така ехидно! Но щом настоявате, ще ви отговоря. Закъснях, защото бях на среща, и то интимна среща. Интимна казах, а не любовна! Ей дребните, не ми размахвайте юмручета, с които не можете да уплашите нищо по-едро от бълха! Не виждате ли, че майка ви се смее?

Ама да карам подред. Значи, мачът завършва с четворка на нула за домакините. Гостите не смеят да шавнат на терена, бековете козируват при всеки пробив по крилата, вратарят се пази да не го уцели топката и така нататъка.

Съдийската тройка, и в мое лице разбира се, свири обективно, точно, компетентно и където може за "нашите".

Две минути след края на мача от мобифонно обаждане се разбира, че прекият противник е направил хикс и отборчето влиза един кръг преди края на шампионата в по-горна група. Празник, уважаеми жени, гръмват бутилки шампанско, вадят се каси бира и прочие, и прочие... Наша съдийска милост, естествено, сме почетни гости на трапезата. Ама аз пих две "на крак" и си тръгнах бързо, нали чакам Павката да се обади за мача утре. Нищо, че се е обаждал, той е стабилен мъж, пак ще звънне.

Та докъде бях стигнал? А, да! Най-напред поздрави от Студентското градче, нали оттам минава рейса на връщане. Там си е и винаги ще си остане Република на младостта. Прошарени типове около четиридесетте като мене са абсолютно изключение и по улиците, и в рейса. И всички момчета и момичета наоколо едни такива млади, хубави, добре облечени и лъчезарни, с интелигентни, умни физиономии и красиви усмивки. Сякаш светът е техен! Такива бяхме ние някога, ех жена!

В това градче ти идвах на гости, докато живееше на общежитие в оня високия блок. Какво сме правили с мама, като съм й бил на гости? Много искате да знаете, ама то отговорът си е пределно ясен, щом вие двете сте се появили на бял свят.

Добре, жена, млъквам на тая тема, но и те да не ме прекъсват с глупави въпроси! Какво правехме, докато бяхме студенти? Живяхме истински - четяхме безброй книги, слушахме прекрасна музика, разговаряхме дълго и разпалено за вечното Изкуство, без да забравяме и насъщните житейски неща, - срещи, купони, разпивки, емоции всякакви. Бяхме млади и зелени и си мислехме унесено, как светът ни чака да го осеним с мъдрост, красота и щастие. Сякаш летяхме - откъснали се от ятото, заблудени птици, които животът бързо приземи в калта на всекидневието. Но пък какво вълшебно хвъркане беше! Да, знам, че свърши бързо. Петте години избягаха като миг и мама вече не спи в общежитието, а си я взех при мене в апартамента.

Та рейсът отмина градчето, а мен още нещо ме гложди отдолу, под лъжичката. Привечер, бусът хвърчи по онова ми ти нанадолнище, осевата линя на шосето бяга полудяла край нас, градът наоколо като че ли се събужда с неоновите лампи и хилядите светнали прозорци. А студентите в автобуса, събрани на тумби, весело се смеят или, усамотени по двойки, нежно си шепнат на накоя седалка. И някаква позабравена романтика ме обхваща, връщам се в онези вечери, когато ние двамата излизахме на срещи.

Я, как се промениха реакциите на моята скромна аудитория! Мама се усмихва, запленена от красиви спомени, а двете малки жени - с щастливи предусещания за бъдещето. Така де, ние с мама не сме се родили на средна възраст. Не винаги сме били поочукани от живота чичко и леля, които си изкарват на вас за неприятностите в службата и се карат защо на края на месеца парите перманентно не стигат. Някога, ала толкова някога, че ми се вижда в друг живот, бяхме двойка романтични, влюбени студенти, излизащи на кино, театър, въобще на среща всяка вечер.

Но да си дойда на историята... Значи, слизам аз на хотела да сменя возилото и да се затънкъркам насам. А съответният номер самоходен ковчег никакъв го няма. Вярно, хич не е за чудене. Тоя Градски транспорт е класическа гробница на човешките нерви и търпение. По-учудващото е, че докато аз вися на спирката, минават три, не - четири рейса за Университета. Странно, нали? И аз, така идилично разнежен, си правя такава асоциация. Значи, ако някой много иска да се срещне с тебе, ти праща послание. Като не разбереш първото, праща второ, трето, четвърто. И като дойде петия рейс, си рекох: "Явно Алма Матер ме вика!" - и се метнах на него.

А Университета ясно - затворен по това време. Седя си аз, пия си биричката, приседнал между двамата каменни джентълмени и разсъждавам. Добре, добре, забравил съм да спомена, че си взех едно питие за из път, нали сега не за това ни е приказката. Седя си аз и си викам, че щом ме е призовал Храма на знанието, сигурно е имал нещо пред вид. Затова лекичко опитах да открехна вратата, онази огромната, откъм главния вход. Не, не съм простак, дето ще тръгне да троши бравата на Алма Матер! Просто така плахо натиснах дръжката. И, честно казано, малко ме хвана шубето. Ами ако се окаже отворена? Със сигурност ще бъда насаме с целия Университет - сред сумрачните коридорчета и прашните аудитории. В дебрите на тази тайнствена, вековна сграда не може да няма духове - духове на били и отишли си студенти, на големи учени и преподаватели, на поколения творци, поети, философи, математици. Сигурно там още витаят и нашите духове, жена, духовете ни, весели и безгрижни на по двайсет и малко!

С тях не ме е страх да се срещна, ще се усмихнем едни на други и ще се разминем като далечни, ала добри познати. Ама представи си да ми се изтъпанчи насреща сянката на строг античен мъдрец или зловещата фигура на някой страшен герой от готическите романи? Ти остави, от Франкенщайн не ме е страх, горкият самотник е по-нещастен и от мене. Ами ако ме гепи призрака на оня блаженопочивш професор, който два пъти ме къса на изпита и въпросния изпит го взех на извънредна сесия, едва след като той се пренесе скоропостижно в отвъдното? Сигурно разгневеният върколак ще ми кресне: "Момче, какво се промъкваш пак, бе? Аз два пъти те гоня, а ти пак намери начин да завършиш!" И току виж ме отнесъл във вариант на миналото, когато той си е жив и здрав и с мерак ми пише двойката за трети път. Знам, позатлъстял съм и духът бая зор ще види при пренасяне във времето, но нали свръхестествени са силите му. Оф, като си помислих всичко това, тръпки ме побиха! Ето и децата са съгласни, че си е бая страшничко.

Отказах се да отварям вратата, седя на стъпалата, а тъмнината слиза ли, слиза като прииждащо море покрай мен.

Тогава се сетих. Сетих се за връзката, асоциацията, сетих се защо съм там. Помниш сигурно, течеше третата година на следването. Карахме някакво упражнение в малката аудитория, дето гледа към улицата и има малко балконче. Току-що бях завършил съдийския курс и него ден ми предстоеше дебютния мач като рефер. Бях много горд и, за да се изфукам, сложих черната фанелка с футболната емблема до сърцето. Показах се на балкончето, да впечатля колежки и колеги, дето долу пафкат пред входа. А те като се развикаха: "У-у-у! Долу съдията! Съдията във торбата! Съдията "нежен мъж"!" и прочее неадекватни, необосновани, неакадемични изрази. А бе с една дума, взеха ме за мезе. Тогава за първи път ме освиркаха като съдия, при това съвсем незаслужено. За пръв път, но в никакъв случай не и за последен!

Ти, жена, зяпаше отстрани сеира и тъй сърдечно се засмя на разигралата се сцена, видя ми се в екстра настроение. Затова събрах смелост, приближих, вдъхнах парфюма ти, смесен с влудяващия аромат на бялата ти кожа. Отново, за пореден път ми се прииска да погаля къдравата, хем разрошена, хем чаровно - небрежно сресана коса. Вместо това боязливо те попитах дали, ако остана жив след първия си мач, можем да изгледаме едно кино довечера. Ти кимна с глава, погледна ме със симпатия и съжаление: "Защо не, ако останеш жив?!" и пак се закикоти на високи децибели. Умни хора са казали, че съжалението е половината път към женската любов. Дебютният мач мина сносно, но ни биха и излязохме заедно на кино. Нали това ни беше първата среща, жена, ако и лицемерно да се правиш, че имаш бели петна в паметта.

Знаеш ли, след като си припомних всичко това, мръднах малко надясно по стълбите, да зърна балкончето. И ако искаш вярвай, видях отворена вратата към нашата малка аудитория! Може би точно този балкон ме е поканил на срещата?

И мене страшно, ама до болка ми се прииска да се кача там - горе на балкона. Не, как си го представяш да се катеря с това достолепно шкембе! Добре си спомням стиховете, които подсказват какво щеше да стане при такъв щур опит:

"...луд и пиян от прозореца скочил е

и си е пръснал главата на плочите."

Не, не признавам, че съм пиян, така се е изразил поетът! Метафора му викат на туй, подигравачки олендзени, необразовани, ситни!

Но наистина неустоимо ми се прииска да се изкатеря някак си, да забия до кръв нокти в гранита, да изпълзя нагоре и прехвърля парапета. Нали за днешния мач ми сложи в сака точно тая - старата съдийска униформа. Тя е поовехтяла, протрита от употреба, ама още върши работа - комай точно като нас.

Веднъж да се добера до балкона, щях да я облека и времето да препусне назад. Слънцето щеше отново да изгрее и чернотата на небето да се смени с оная бездънна синева на младостта ни. Оголелите, окастрени дървета наоколо ще възкръснат, отрупани с листа и цветове, празната сграда ще се изпълни с живот и говор. Ние двамата също ще сме тук - аз на двайсет и три, начинаещ, наперен и още небит футболен рефер, и ти - смееща се жизнерадостно и предизвикателно, непокорна кобилка (исках да кажа колежка) на двадесет. Само това величествено здание и каменните статуи пред него ще са си винаги същите.

Но балконът така си и остана четири метра над мен. Четири метра или двайсетина годинки, разбирай го както искаш.

После, после нищо. Допих бутилката, приземих се в реалността, двеста метра пеша до тролея и право при вас. Затова закъснях, а пък Павката се обадил, докато ме няма.

Ей го телефонът звъни и се ловя на бас, че е той.

- Здрасти, Павка. А, разбрал си за демонстрираното идеално съдийство. То и банкетът си го биваше - терен - лукс в шикозно ресторантче и съдийската тройка унищожава бутилка шампанско и приблизително по пет бири на човек. Опа! Това не биваше да го казвам. Тука жените възкликнаха възмутено при споменаването на някои числа.

Не се весели за моя сметка, а кажи какъв наряд си ми подбрал за утре. А, в онова селце с готиното зеле и кофтито блато до игрището, знам го. И кои са другите двама колеги? Да, едно на ръка, че мачът ще е тежък. Не се връзвай, такава желязна тройка, дето си ни събрал, ще изкараме мач и в Косово по време на бомбардировка! Айде, вечерта ще се обадя как е минало. Чао.

Виждате ли бе, жени, всичко се урежда, утре пак ще донеса парички. Обещавам, ако мачът мине тип-топ и отново си дойда жив и здрав, ще ви заведем с майка ви до Университета. Тати някога да ви е лъгал?

Броят на бирите ли? Кой ще тръгне да ги брои и да ви лъже отгоре?!

Обещавам тържествено, ще ви покажем всичко - аулата, аудиториите, Гълъбарника под купола и онова балконче, на което за пръв път я поканих на среща.

Защо сега сълзи бе, миличко? Хайде, елате да гушнем и успокоим мама! Нали и вие сте студентски произведения, най-важните доказателства, че това време го имаше, нахалки такива.

ПРИКАЗКИ ЗА ШАХМАТНАТА ДЪСКА

Част I

„Първа теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало”

Имало едно време една пешка – нека да я наречем Пешо.

Тя се родила в бедно семейство на прости пешки – работници и получила нормално за една проста пешка образование, въпреки, че все още не била дошла Демокрацията, която както някои пешки разправяли под сурдинка, давала равни възможности за старт на всички в живота.

Когато се чуло, че е дошла Демокрацията, всички – от простите пешки, до конете, офицерите, та чак и топовете мислели, че наистина е дошла Демокрацията.

Всъщност, както се оказало 18-19 години по-късно, това не било точно Демокрацията, а Демо-Крадцията – далечната и презряна братовчедка на Демокрацията и много близка приятелка на Анархията и Беззаконието.

Но това е друга приказка…

Та, когато дошла Демо-Крадцията, пешката вече била пешка - младши научен сътрудник в Академията на Шахматните науки.

Още преди това обаче, докато се трудела над никому ненужни изследвания в Н-ската Изследователска лаборатория към Н-ския Завод за производство на шахматни дъски по безотпадни технонологии, пешката си имала хоби – измисляла си теории.

И веднъж, както се била замислила дълбоко,/доколкото една пешка може да мисли изобщо, камо ли пък дълбоко, защото дълбокото замисляне не е свойствено за обикновените пешки/ тя съчинила следната теория, /която по-късно щяла да бъде наречена „Първа теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало”/, която гласяла:
„Светът на пешките не е само една шахматна дъска.

Съществува безкрайно множество шахматни дъски, които образуват една кръгла шахматна дъска.

Но никой не знае кой е цар и кой е обикновена пешка на тази голяма шахматна дъска, защото всичко е толкова относително, че...”

Сигурно тази теория ще ви се стори някак незавършена, но това е така, защото точно на това място процесът на дълбоко замисляне на пешката Пешо внезапно прекъснал, поради факта, че токът в лабораторията внезапно спрял и Пешо без много-много да се замисля произнесъл една фраза по адрес на едни пешки, която никак не става за завършек на Първата теория за относителността на Света, Шахмата и всичко останало.

Или поне аз така си мислех преди 18-19 години…

Част 2