Това е една от онези истории, които децата сигурно си разказват като малки, докато се се сгушили в скиривалищата си от клони на двора и току са си сглобили една от онези восъчни свещи с импровизирани фитили.

Като бях малък, често ходехме на гости при баба, вуйчо и вуйна в Панагюрище. По цял ден измисляхме приключения с брат ми и братовчедите ми, които да запълнят деня ни.

Или търкаляхме гуми по улицата и се блъскахме с тях, или се промъквахме тайно в двора на леля Цеца, където имаше една стара къщурка, до сами нейната, или ...

Като си спомням сега, след около десетина години, имам чувството, че е било вчера.

Та, в къщичката в двора на леля Цеца имаше несметни богатства : стари списания, които бяха прашасали и бяха сортирани на вързопи, старовремска ютия, която почти беше ръждясала, оловни войници, кутии с отрова, с които явно се пръскаха овошките, и още какво ли не... Всякакви неща, които биха погъделичкали любопитството на едно десетгодишно хлапе.

На етикетите с отрова дори имаше огромни червени удивителни и черепи с два кокала, които още повече ни пренасяха в пиратската действителност.

Веднъж дори смесихме съдържанието на няколко от тях в стара бутилка от веро, покатерихме се на гаража, където имаше гнездо на оси, и изтребихме всичко, що се опитваше да лети.

На следващия ден взехме трици от дигяна (б.р. дюкяна) на вуйчо и ги изсипахме в комина на съседа, който беше досами покрива на нашия гараж. Ех, спомени...

Една от най-колоритните случки беше, когато запалихме казана на училището „20 април” в градчето и после полицията разпитваше дори и вкъщи, дали някой не знае нещо. Уви...

Но, историята не беше затова...

Преди няколко дни пътувах за работа. Ден като ден. Бях спал около пет часа и когато телефонът ми издрънча сутринта, първо го бутнах от масичката до леглото, после натиснах няколко грешни бутона, които така и не спряха алармата, и накрая му изтръгнах батерията.

Затворих си очите за още пет минути, които се превърнаха в петнадесет и накрая почти тичах до гарата.

Във влака се качих секунда преди да тръгне и видях някои от колегите ми, българи, с които работим заедно.

Бяхме четирима души и тъй като влака беше почти препълнен, то едва намерихме едно място, където имаше три свободни седалки, а на съседното – още една.

Определено ми се спеше и не ми се говореше особено много за каквото и да било.

Предишните дни се беше развилнял урагана „Кирил”, който в последствие се оказа, че бил кръстен и на българин. Две дъщери го кръстили на баща си, по случай рождения му ден и платили сто и деветдесет евро за това. Поне така четох някъде в интернет.

Та, ураганът „Кирил” беше взел единадесет жертви, като в последните два дни от предишната седмица влаковете вNordRheinWestfallenпочти не се движеха.

В един от тези дни, тъй като по природа съм си дезинформиран, излязох да напазарувам.

За десетте минути, за които се стига до супермаркета подгизнах като мокра котка и вятърът едва не ме отвя някъде към близките градчета.

Тъкмо стигнах до магазина и напълних една огромна количка с хранителни продукти, които щяха да ми стигнат за цяла седмица, когато токът спря. Ситуацията беше повече от комична. Тук-там блещукаха само очите на другите хора, затворени в магазина и всеки чакаше в недоумение.

Една, две продавачки се разшаваха и намериха щанда със свщите, откъдето взеха няколко, с които да осветят помещението. Явно нямаше агрегатор, който да се задейства в критични ситуации и това бе единственият начин.

После учтиво ни помолиха да оставим количките, както са в момента и да напуснем магазина. Токът вероятно нямало да дойде, касите не работели и нямало смисъл да се чака. Прибрах се мокър вкъщи без никакви покупки и зачаках докато токът дойде.

На другия ден закъснях с два часа за работа, заради влаковете и после – за тренировка с още половин.

Та... с колегите ми от работа тъкмо обсъждахме кой през какви премеждия е минал, когато високоговорителят във влака се включи и съобщиха, че заради затворени линии, вследствие на щетите, които ураганът е нанесъл, ще се наложи да минем по друг път и се движим със закъснение. Малко по-късно влакът спря изцяло и явно зачака да се размине с няколко други, които се движеха в насрещното.

-Дам. Пак ще стигнем с два часа закъснение на работа– започнаха да се чуват откъслечни мнения.

-Според мен не е причината в урагана. – започнах да си измислям нов сценарии, за да убия скуката. – Нападнали са ни индианци и всеки момент ще щурмуват влака.

-Може би искаш да кажеш каубойци.

-Все тая. Ще изтопуркат по мокрото поле с черногривите си коне и ще размахат пищовите като в дивия запад.

-Не. Според мен е под достойнството им да щурмуват спрял влак. Първо ще го изчакат да тръгне и тогава.

-Да! Тогава ще се втурнат, докато ни настигнат, в движение ще се хвърлят в някой от вагоните и после ще ни заплашат. Ще гръмнат няколко пъти в тавана и ще извядят пожълтелите чували, в които ще съберат плячката.– в този момент влакът потегли.

-„Всички гривни, пръстени, телефони, мп3-плейъри и портфейли в чувала!” -ще извикат и ще вземат най-хубавите жени.

-После ще яхнат конете и ще отпрашат към Тексас.

-Ще пристигнат победоносно в градчето си, ще дъвчат тютюн, и ще се отправят към най-близкия бардак...

-Където ще пият уиски, ще играят покер и ще се отдадат на разврат...– тъкмо започна да ми става интересно как историята се разраства.

-„Naechste Haltestelle – Herne Hauptbahnhoff. Der Ausstieg ist in Fahrtrichtung links”*-включи се пак високоговорителят.

Така и не ни нападнаха никакви каубойци. Тук трябваше да слезем, а от гарата в Херне, да хванем метрото до Бохум.

Спуснахме се в подлеза и в този момент един от събеседниците ми се обади:

-Шшшт. Тихо!

-Какво тихо?– запитах в недоумение.

-Стъпвайте на пръсти и бъдете много тихи.– тук вече си помислих, че го терзаят някакви душевни проблеми, ама реших да си замълча.–Ако ни чуе чудовището, никак няма да е на добре...

-Какво чудовище– вече ми ставаше смешно и усмивката се беше залепила на лицето ми.

-Чудовището от Рензингщрасе. – продължи. – Разказват, че ядяло хора и спяло в подлеза на метрото.

-Хахаха.– не можах да се сдържа. – Като малък ме плашеха със „Стрелченеца”. Понеже майка ми е от Панагюрище и често ходехме там на гости. Вуйчо разправяше, че Стрелченеца имал голям корем и изяждал децата, които не слушат.

-Чудовището пътува всяка сутрин от Рензингщрасе до бекерая (б.р.Baekerei- пекарна) в Херне и там закусва.

-Хахаха. Сигурно затова често сменят персонала.– размислих се на глас.- А аз се чудих къде се загуби хубавата Бригите, която продаваше брьотхенчета (б.р. хлебчета) рано сутрин и приготвяше най-ароматното кафе. А после и Гретхен... Уви... – в този момент метрото дойде и се качихме в посока „Рензингщрасе”.

-Внимавайте сега, като слизаме. Щом не го видяхме по пътя, сигурно още спи в леговището си.– продължи историята си моят приятел.

-– Шшт!- секна ми ентусиазма, точно когато се опитах да вмъкна някаква глупава реплика.

-А то как изглежда?– зашепнах и аз.

-Разказват, че имало рижа брада и прическа като на Айнщайн.Би могло дори да е и негов наследник и да е много наясно с теорията на ядрения разпад.

-Сигурно не е имало никакъв ураган „Кирил”– допълних. Чудовището се е отдало на гуляй и е похапнало на корем... После – тинтири минтири за жертви, изпочупени покриви и т.н.

В момента, в който се заизкачвахме по ескалаторите, стана бурно течение, каквото винаги става в подлезите на метрото, когато пристига или отпътува нанякъде.

- В момента хърка! Още малко ни остава и ще излезем! Внимавай да не те издадат циповете ти. – забележката беше уместна, тъй като в края на крачолите на панталона, имах два ципа, които потропваха върху плочките. Набързо ги набрах нагоре и притаих дъх.

За тези от вас, които никога не са били в подлеза на Рензингщрасе е уместно да вмъкна малко уточнение:

Подлезите на метрото тук са много странни. Всяка една от спирките си има собствено излъчване, направена е по различен начин и е оцветена в различни цветове.

Тази на Рензингщрасе има огромни вдлъбнатини по стените, които като че ли някой великан е сторил с юмрук, когато е бил ядосан... Историята за чудовището ми се струваше все по-правдоподобна.

Ескалаторът спря и се озовахме на улицата.

-Оффф. Най-накрая на чист въздух– отдъхнах си. – Днес се чакаме пак в пет и десет на спирката, както обикновено, нали? – запитах.

-Да. Може и да обядваме заедно, ако се засечем...

След малко се разделихме и всеки пое да свърши задълженията си.

* * *

Точно в пет часа и седем минути бях в подлеза и ги очаквах да се присъединят всеки момент, когато течението пак се усили. След малко дойде и метрото, в което се шмугнах набързо...

„Чудовището от Рензингщрасе сигурно е било гладно”- помислих си и си пуснах мп3 плейъра...

* "Следваща спирка - Централна гара Херне. Слизането е отляво по посока на движение." 

Два дена до Коледа.

Терра А.

Предстартовата треска беше завладяла всички. Леля Зима се разпореждаше пълководец, а всички тичаха като новобранци: моментът не беше подходящ за пазарене и капризи. Ае беше станала всеобща любимка, лекуваше притиснати пръстчета, главоболие, а освен това се оказа много сръчна и приготви някои от най-трудните играчки. Понякога, когато нямаха толкова работа, Ае заставаше до прозореца и гледаше снежните преспи. Те й напомняха за морските вълни, и тогава мисълта й я връщаше далеч от тук, в един свят покрит с вода, свят, където зимата е непозната, там, където остана Ои. Какво ли прави тя сега?

Хлопването на вратата стресна Ае от мислите й. Тя се обърна и видя....

Лице бяло като сняг, устни алени като кръв, коса черна като абаносово дърво. Снежанка се беше завърнала!

Шумът в залата беше толкова голям, че Дядо Мраз открехна вратата, надзърна да види какво става... Докато нямаше нито една Снежанка, пред него стояха точно две! Челото на добрия старец се изглади, той отметна глава и сред всеобщото ликуване се чу гръмогласния му смях, за първи път от дълго време насам:

-Хо-хо-хо-хо!

-Какво стана, Снежанке? Да не се скарахте с твоя студент?

-Не, не сме. Той се включи в една експедиция тук, в Лапландия и ако добре се представи, може да го назначат тук за постоянно, в базата зад планината! И тогава ще мога да идвам да ви виждам почти всеки ден! Ще мога да помагам на Дядо!

-Ехааа, как чудесно се нареджат нещата! Само елените да се оправят и...

Баба Зима погледа хитро:

-Май само Викчо не е на това мнение? Какво не е на ред, моето момче?

-Знаеш какво, лельо Зима. Не ми пречете, сега ще се опитам да доведа принцесата.

В стаята се възцари тишина. Всички се отдръпнаха и в средата остана джуджето Викчо, съсредоточено в усилието си. Минутите се точеха една след друга.

Изведнъж пушек и дъх на опрлено изпълни залата. След като спряха да кашлят, джуджетата се взряха.... и не можеха да повярват на очите си. В средата на залата, на тяхната зала, точно пред лицето на стъписания Викчо стоеше....

.....огромен дракон.

Никой не пророни дума, докато в наегнатото мълчание се чу гръмовен глас:

-Здравейте, радвам се да се запознаем. Аз съм принцеса Елла.

Два дена след Коледа

Терра А.

-Ае, ама наистина ли искаш да се върнеш в твоя воден свят?

-Приятели, разберете ме: аз обичам моята Земя и знам, че има какво да правя там.

-Ти имаш какво да правиш и тук!

-Вие си върнахте вашата Снежанка, нека сега да видя как да помогнем на хората на нашата планета.

Снежанка каза:

-Мисля, че ти най-вече трябва да им покажеш, че те не са ненужни същества, че имат способности, които дремят в тях, и затова трябва да бъдат партньори на делфините, а не техни играчки.

-Да, имам много идеи. Може тук в работилницата да изаботите пластмасои салове, които да помогнат на хората да развиват наука, занаяти и да направят живота си по-добър.

-Аз мисля, - каза замислено Викчо, - че с помощта на телепатията ще можем да обменяме научни данни, да се обединим и така да постигнем повече за вашето оцеляване.

Дядо Мраз се приближи до групичката.

-Какво пак заговорничите?

-Стягаме Ае за заминаването...

-Е, ще се разделим сега с нея, но догодина ще можем да й изпратим доста подаръци. Тази Коледа свърши, но следващата предстои!

Две години по-късно.

Терра ААА.

От интервселенските новини.

Съветът на хората и делфините съобщава с удовлетворение на всички вселени, че повишената сеизмична активност дава основание да се очаква, на планета Терра ААА да се образуват нови острови.

Край

1,2,3

-Снежанке, няма да повярваш: аз отново я сънувах!

-Какво стана? Разкажи ми – нямам търпение.

-Ами нали царят обяви турнир за ръката й. Мина първия тур, и за втория останаха само трима: Баронът на ефира, Херцогът на земята и Принцът на подземното царство.

-Я кажи, Викчо, как изглежда принцесата Елла?

-Нали ти обясних вече, че в този сън не виждам картини. Нямам представа как изглежда, но си я представям много красива. Когато човек е толкова добър, и с такава нежна душа, това няма как да не се изписва на лицето му!

-Викчо, ти така говориш за нея, като че ли тя наистина съществува...

-А защо не? Аз наистина мисля, че всичко това може би се случва някъде – нали си чувала за паралелните вселени? Представи си, че не е измислица!

-Ми да, винаги съм се чудела, че нашите сънища, които са толкова странни, все пак ни се виждат реални, когато ги сънуваме. Ами ако ние виждаме на сън онези, другите светове?

-Да, представяш ли си, ако има една земя, и друга, и още една... И ако всички те съществуват едновременно, успоредно, различават се с нещо малко, обаче това си е все тя, нашата Земя! И някъде там прекрасната принцеса наистина живее и страда....

Двамата се умълчаха.

-Викчо, мисля, че ако това е истина, ти ще можеш да я спасиш, а? Нали можеш с мисълта си да местиш предмети....

-Но как, та аз даже не знам къде е нейната вселена! Как да стигна до нея с мисълта си! Ако изобщо съществува...

-Можеш, можеш, Викчо. Щом я стигаш насън, сигурно ще се справиш и наяве. Само трябва да се съсредоточиш. Представи си я: все едно е до теб, или както там го правиш това чудо с преместването, и.... Ами ако стане! Хайде, опитай, искам да видя какво ще се получи, докато съм още тук. Нали не си забравил, че след малко заминавам? Все пак трябва да се подготвя за сватбата. 

Викчо я погледна с надежда, след това се съсредоточи - дълбоко, дълбоко... Пет минути по-късно в стаята, неизвестно от къде, се появи голямо черно пиано.

Опитът не беше успял.

Същият ден след обяд, когато всички изпратиха Снежанка, след сълзите, цветята, конфетите... след като вратата се затвори зад нея, Викчо отиде да види как са елените. Ами ако са се оправили? Усети мириса на сено, малко след това ги видя... бяха все така, омърлушени, легнали на земята. Сеното беше струпано пред тях, но никой не хрупаше от него. Сърцето на джуджето се късаше да ги гледа така – нямаше идея как да им помогнат!

Опитът със спасяването на Елла не успя. Кой знае кой и къде търси сега напразно своето пиано!

Усмивката неволно озари на джуджето, но след малко тя отново помръкна. Той можеше, можеше. И ако успее, ако спаси принцесата от нейното омразно царство... може би прекрасната Елла ще се съгласи да помага на Дядо Мраз, ще стане негова Снежанка и в Лапландия отново ще се върне радостта! Все някак ще излекуват и елените...ох, елените... По-добре да кара по ред. Първо трябва да доведе принцесата от нейния свят.

Викчо седна на земята до елените, погали Рудолф по челото. Трябваше да опита пак. Викчо се съсредоточи. Беше тихо.

Изведнъж, направо от нищото пред него се появяви момиче.

Очи, огромни и с променливия цвят на морска вълна. Дълга руса коса, достигаща почти до земята.

-Къде съм?

-Ти си на сигурно и добро място. Здравей, принцесо Елла.

Миглите на момичето запърхаха като крилца на пеперуда.

-Моето име е Ае. Какво значи принцеса? А знаеш ли, аз те познавам – виждала съм те в сънищата си. Ти си Викчо, нали?

След малко в голямата зала всички джуджета се бяха скупчили около момичето, а тя разказваше, разказваше...

-Ами да, там, в нашия свят, хората са домашни любимци на делфините.

-Как така, защо?

-Е, защо: то е ясно, защото ние сме неспособни да се справим сами. Откак на планетата ни почти няма суша, делфините се грижат за нас, носят ни храна.

Викчо каза:

-Явно на вашата Земя нивото на водата се е покачило и е заляло континентите. Сигурно ви е много трудно да сте единствените сухоземни същества на планета без суша... Но не ви ли е студено?

-О не, там е много топло. Ние живеем на огромни дървени салове, които хората са направили, когато нивото на водата е започнало да се покачва. Обаче през последните години саловете започнаха да се разпадат и май че наближава нашия край. Делфините не се отказват да ни приспособят. Те избират най-силните и здрави от нас и оставят избраните да оцеляваят сами. До сега избраниците винаги загиваха. Сега аз бях в групата, подготвях се и скоро щяхме да заминем.

-И те щяха да ви изоставят сами в океана, за да видят няма ли някак да оцелеете?

-Ами да, това би било шанс за човечеството... а господарите ще наблюдават от далеч, но няма да се намесват, защото е възможно да попречат да се приспособим сами. След онази катастрофа, когато сушата потъна, те непрекъснато се страхуват, че нещо друго може да се случи, и до тогава ние трябва да сме готови - ние всички. Затова участието в експеримента е почетна мисия... макар делфините да не искаха да пращат точно мен.

-Защо? Както разбрахме, ти си от най-силните и способните.

-Защото... ами защото аз съм лечителката на нашата планета.

-Лечителка?

-Да, някак умея да изсмуквам болестта, това действа не само на хората, а и на морските животни.

Викчо промълви замислено:

-Чудя се дали би подействало и на елени...

Два часа по-късно елените мирно заспаха, а Ае обясняваше на джуджетата:

-Те ще живеят. Не мога да кажа какво им беше, аз не виждам причините, а се справям със самата болест.

-Чудесно, значи ще има кой да тегли шейната на Коледа!

-Какво, да не би да имаш предвид елените? Да теглят шейна? – Ае се понамръщи. – За съжаление, няма да стане толкова бързо. За да се оправят напълно, им трябва поне около месец.

-Да, но Коледа е след две седмици...

-Те биха могли да се мобилизират и да теглят шейната след две седмици, но тогава няма да се оправят и ще умрат веднага след празниците.

Настъпи мълчание. Викчо го наруши.

-Ае, а ти ше се съгласиш ли да помагаш на Дядо Мраз да раздава подаръците? Да бъдеш нашата Снежанка?

-Разбира се, Викчо, ще се радвам да съм полезна.

Викове “А така”, “Браво”, смях... Леля Зима каза:

-Е, сега остана само да видим как да се справим, след като еленчетата няма да са още здрави по Коледа.

-Не забравяйте и принцесата, аз трябва да я спася.

-Викчо, не се ли отказа? Не ти ли стига онова пиано? -всички се засмяха.

-Пианото, нали? А този път вижте кого ви доведох. Не разбирате ли, не мога да изоставя принцесата, тя е в голяма беда.

-Ееех, Викчо, Викчо. Не се ли примири ли най-сетне с това, че принцесата не съществува, тя сигурно е просто сън.

Терра АА.

Елла не издържаше вече. Днес баща й й съобщи, че Принцът на подземното цаство е победител в турнира и тя трябва да се омъжи за него.

-Но как? – беше му възразила Елла. – Ако замина с него, това значи, че ще трябва да живея под земята. Не искам, татко!

-Не ме интересува какво искаш. Ще се омъжиш, защото аз съм казал, въпросът е приключен.

Елла беше останала сама. Тя тръгна на където й видят очите и без да си е поставяла за цел, се оказа на любимата си полянка край гората. Толкова обичаше това място. Обичаше слънцето, облаците! И какво, никога вече нямаше да ги види?

Елла леко се издигна над земята и след малко виждаше зеления килим на гората долу, далеч под себе си. Изпита щастие, както винаги, когато се рееше в небето.

Изведнъж се сети: ако живееше под земята... ами това означааше, че никога повече няма да лети!

................

На една друга Земя, едно джудже се стресна насън, надигна се и седна в леглото.

Продължението следва.

1,2,3

Един месец до Коледа

Терра А.

Лице бяло като сняг, устни алени като кръв, коса черна като абаносово дърво. Какво е да попиваш с очи красотата, знаейки, че скоро няма да я виждаш вече...

Джуджето Викчо въздъхна. Да, то наистина искаше Снежанка да е щастлива. Обаче.... Джуджето въздъхна отново. Просто без нея Лапландия нямаше да бъде вече същата.

Всичко започна миналата Коледа, когато Дядо Мраз и Снежанка бяха раздали подаръците в една детска градина и се запътиха към шейната. Точно тогава... (“И това преспокойно можеше и да не се случи”, си казваше Викчо, но то се БЕШЕ случило) ...забързан младеж почти се блъсна в тях. Оказа се студент по химия. Както разказваше после Дядо Мраз пред камината: “Двамата се залепиха един за друг като снежните топки, когато правиш от тях снежен човек!” Всички се смееха, като слушаха тази история, но всъщност на никого не му беше смешно, особено сега, точно месец преди Коледа, когато Снежанка обяви на всеослушание, че се омъжва за момчето и ги напуска!

И понеже бедата никога не идва сама – елените заболяха, не искаха да ядат и вече почти не можеха да се надигат. Дядо Мраз ходеше мрачен като буреносен облак, на челото му се беше очертала една отвесна бръчка между веждите. Повечето време седеше затворен в стаята си, и неговият весел смях отдавна не беше огласял залите на двореца. Джуджетата съсредоточено се трудеха, обаче настроението не беше никак, ама никак празнично – как щяха да се справят?

Гласът на Снежанка го сепна.

-Викчо, нали щеше да ми разказваш съня си? Бързо, че леля Зима ей сега ще дойде и... знаеш.

-Днес сънувах отново онзи странен сън. Не виждах картини, някак си изпитвах чувствата на принцеса Елла и разбирах мислите й. Снежанке, тя не е никак щастлива. Помниш, в предишния сън баща й й каза, че скоро ще почнат да пристигат кандидатите за ръката й. Тя тогава никак не се зарадва. Това сега беше сякаш продължение на предишното. Днес първите кандидати вече дойдоха. Тя ги видя отдалече как се блъскат пред портите: като че ли имаше някакво значение кой ще пристигне пръв. Гледаше ги и се чудеше защо са й толкова противни. После баща й излезе пред тях и обяви, че ще има турнир, победителят ще се ожени за принцеса Елла и ще получи половината царство.

-Много интересно! Чудя се дали някога пак ще сънуваш за нея? Това ми прилича на някаква чудна приказка....

Леля Зима с трясък отвори вратата и ги прекъсна:

-Вие двамата, я стига мързелувахте! Снежанке, като ни напуснеш, прави каквото си искаш, обаче сега се хващай в работа. Толкова много неща има да се подготвят! А ти, Викчо, ми донеси продуктите от склада в кухнята, че след малко почнете да ме питате какво има за ядене.

Викчо се съсредоточи. Неговата способност да пренася вещи на разстояние, без да ги вижда, даже и през стени, отначало изумяваше останалите джуджета, обаче практичната леля Зима бързо й намери приложение. Постепенно всички се научиха, че няма нужда да влачат тежките чували, когато Викчо ги премества само с мисълта си: просто не трябваше да го разсейват, и даже най-тежките предмети се движеха като с магия.

-Еееех, как ще се оправим с тази каша! – каза леля Зима, но така, че Викчо да не чуе.

Терра ААА.

“Как ще се оправим с тази каша.....”

Събуди се от рева на сирената.
Сънят избяга от съзнанието му в секундата, в която отвори очи и видя мигащата червена лампа над вратата на спалното помещение.
Следващите 5 минути минаха като по учебник - за няколко секунди навлече униформата.
След това - на бегом до оръжейната, защитната жилетка, каската, пълнителите, ножа, автоматичната пушка, приставката за изстрелване и няколко гранати, пакета за оцеляване.
Бегом на плаца, влизане в самолета, закопчаване и проверка на парашута.
Както при всяко учебно занятие на морската пехота.

Само че това не беше учение...
Всички го разбраха, когато секунди след излитането лейтенантът събра в платнена торбичка плочките с имената и личния им номер и след това ги предаде на единия от пилотите.
В моментът, в който му подаде своите, сержант Стенли Блекмор от морската пехота на САЩ престана да съществува - поне докато /и ако/ се завърнеше жив от мисията...
Докато летяха към условна точка 1, лейтенантът им разясни целта на мисията - код 666.
Пълно изтребление на живата сила и унищожение на инфраструктурата.  
Място на срещата след мисията - условна точка 2, откъдето ще ги приберат хеликоптерите - показа им я на една от картите, които им раздаде.
Среща - след три часа...
След това им каза едно име - Рикардо Педроза и името на една страна - Колумбия.
И подаде на всеки един от сержантите допълнително оръжие - приличаше на обикновено "Узи", но някакси по-масивно и издължено в задната част - така, че обхващаше цялата ръка до лакътя.
Лейтенантът ги инструктира с няколко думи - свръх строго секретно, първо изпитание в реален бой, ефективен обсег - 400 ярда, не се нуждае от презареждане, самоунищожава се 10 секунди след натискане на скрития в една от ръкохватките бутон.
Полетът продължаваше по план, докато навлязоха в силна буря.
Самолетът започна да се тресе, сякаш всеки момент щеше да се разпадне и пилотите трудно удържаха управлението.
Няколко минути по-късно една силна светкавица удари лявото крило на самолета и двигателят избухна в пламъци. Сигналната лампа, която показваше, че са над мястото за мисията започна да свети, а задния панел на самолета се отвори и всички се втурнаха натам.
След скокът крясъците на лейтенанта и воят на единствения останал изправен самолетен двигател останаха някъде високо горе...
Тъмните гъсти облаците наоколо и поривите на бурята не даваха никаква видимост след скока, а дишането беше невероятно трудно.
Някакъв взрив отгоре на около половин миля от лявата му страна и горящите отломки, които видя секунди по-късно известиха края на повредения самолет.
Висотомерът на ръката му отчиташе някаква странна височина, но поне парашутът се отвори безпроблемно...
Падането надолу в тъмната бездна продължи още не повече от минута, а приземяването сред някаква странна гъста гора не беше от най-прецизните.
Сержантът се освободи от парашута за секунди и се опита да се ориентира в обстановката.
Дъждът беше престанал като отсечен от нож, но за сметка на това тъмнината наоколо не би могла да бъде разсечена и с меч.
Усети дъха на тревата наоколо, уханието на смола и нещо друго, което му напомни тамян ...
Първите изстрели и няколкото взрива, които чу недалеч пред себе си накараха кръвта му да закипи.
Стисна здраво автоматичната пушка, вкара една граната в приставката за изстрелване, опря приклада на рамото си и се втурна напред към сражението.
....
Малко по-късно патроните му свършиха, гранатите - също, а в далечината пред него все още отвреме-навреме проехтяваха изстрели.
Странно - тези, по които стреляше изчезваха, докато ги приближи - сякаш телата им се разтваряха в мрака и се сливаха с тревите и дърветата наоколо.
Нещо наистина не беше наред...
С периферното си зрение забеляза движение - някой се подаде крадешком иззад едно дърво на петнайсетина крачки и нещо ужили дясното му рамо. Почувства как кръвта затопли ръкава му, но раната беше само повърхностна и не беше опасна.

Електрическия /или какъвто е там/ заряд, който изстреля секунда по-късно унищожи противника, а стволът на дървото, зад което се криеше се превърна в куп димящи въглени.
Новото оръжие, здраво закрепено за ръката му действаше перфектно...
Сержантът продължаваше напред - дори, когато престана да чува изстрелите от оръжията на другите пехотинци.
Инстинктът му на убиец, трениран упорито толкова години действаше безотказно.
Изведнъж се озова в края на гората. 
Зората изпращаше плахо първите слънчеви лъчи на разузнаване над хоризонта.
Блекмор огледа за секунди поляната и приведен продължи напред, като държеше в готовност оръжието.
Подмина някакво овъглено дърво, до което още помръдваше в конвулсии опашката на едра тропическа змия, останала след изстрел на "електромета".
Едно прошумоляване отдясно, рязко обръщане и изстрел... Съзнанието на войника запечата някакъв старец, облечен в бяла роба с вдигната ръка, който се разтопи в електрическия разряд, изстрелян от сержанта.
Сори, дядка - не взимаме пленници, помисли си Блекмор - не и в Колумбия...
Зад гърба му остана огромна врата от ковано желязо, украсена с причудливи животински и растителни орнаменти, разбита в едната си част от взрив.
На върха й се полюшваше от вятъра изкривена табела с обгорен надпис, от който се четеше само първата буква.
Премина без проблеми изпречилата се по-нататък река  с изоставена на брега лодка. От дрипавия лодкар не беше останало много след нечий изстрел...
Продължи напред, докато се озова пред нещо, приличащо на вход към бункер.
Предпазливо влезе във входа и се озова пред някакъв асансьор.
Натисна бутона, който отвори вратата и отпусна оръжието, когато се увери, че кабината е празна.
Влезе и натисна единствения бутон, върху който имаше гравирана стрелка, сочеща надолу.
Странно... Явно имаше друг изход - отдолу.
Асансьорът се понесе надолу с бясна скорост. Почувства се така, сякаш някой стисна в менгеме съдържанието на стомаха му...
Изгуби представа за времето и благодари на Бога, когато кабината забави скоростта си и после внезапно спря, а вратите се отвориха със скърцане.
Това, което видя навън надниквайки за секунда никак не му хареса.
Върна се назад в кабината, а сърцето му биеше сякаш всеки момент ще се пръсне на хиляди парченца.
Изведнъж съзнанието му навърза събитията от последните часове - мисията, висотомера, странните създания, разтапяни от изстелите на новото оръжие, овъгленото дърво и опашката на змията, старецът с вдигната ръка, разбитата желязна врата, обгорения надпис и първата буква Е...
Сълзите, бликнали от очите на безмилостния боец направиха чисти вадички по изцапаните му с мръсотия и барутен нагар бузи.
Прости ми, Господи!- промълви сержант Стенли Блекмор.
После стисна зъби, хвана още по-здраво оръжието и натисна отново стрелката, която сочеше надолу.
Знаеше, че вече е мъртъв.
Но имаше да разчиства някои сметки...
В Ада!