- Успокой се, момиче, играта едва сега започва.

- Да се успокоя? - в гласа на Стефания Щаер звучеше метална нотка, твърде близка по тембър със звука на освободен предпазител на противопехотна мина, искрите в очите и не предвещаваха нищо добро за никого. В беса си младата жена изглеждаше смъртоносно и невероятно красиво и съдружника и определено се забавляваше от ситуацията. Всъщност, беше почти единствения мъж, който имаше шанса да види подобна гледка и да оживее.

- Неизвестно как оня нещастник се е измъкнал - продължи Стефания с нисък глас - и то ПРЕДИ да успея да си поговоря с него, на всичко отгоре задигна малката мърлячка под носа ми, ония двете тъпачки ми цапат кухнята, проклетия Коук е неизвестно къде, а тая шибанячка тук така ми лази по нервите, че ако веднага не ми дадеш някоя много основателна причина да живее, ще започна от нея и до довечера ще почистя цялата измет напълно безплатно, заклевам се!

Нито Катрин, която висеше полузадушена на късо въже, завързано за полюлея, нито Ета и Дороти, които лежаха овързани в съседната стя разбраха нещо от гневния изблик, но тона говореше сам по себе си - не ги очакваше нищо добро.

- Казах спокойно, партнър. - гласът на брадясалия мъж се втвърди - Тия тук са по-ценни от диаманти в момента. За "мърлата" можеш да не се притесняваш, тя дори не знае в какво се е забъркала, а Ангела сам ще те потърси съвсем скоро. А сега ме слушай...

***

Само на няколко преки на изток други двама души водеха не особено приятен разговор. Джак се чувстваше адски дискомфортно под тежкия поглед на събеседничката си. Не се набиваха на очи, още доста двойки се мотаеха в топлия следобед по Борисовата, но се радваше, че никой не чува разговора им. И естествено, грешеше.

- Доста тъпа игричка си играеш - гласът и звучеше още по-ниско от този на мис Щаер - но щом си решил да си трошиш главата, твоя си работа. Понякога се чудя защо изобщо си правиш труда да ме питаш, след като никога не ме слушаш.

***

Яна се тръшна уморено на стола и с разсеян жест плесна малкия мемъристик на масата.

- Ей това е всичко, което имаме до момента. Ирина се е запиляла за Берлин, сами ще разберете защо. В таксито отвън има един, който след малко ще се събуди и няма да е щастлив. Ако няма нещо кой знае колко важно, смятам да поспя малко - и огледа с въпросителен поглед смълчалите се колеги.

Насо измърмори нещо неясно и тръгна да излиза, а Таня въздъхна тежко и обясни ситуацията с няколко думи:

- Коук изчезна. Джак също. Савина също. И Ангела. И американката. И всички останали, а днес...

Всички впериха погледи в Насо, който едва влачеше огромен мъжага.

- И си се справила с този тип сама??

Яна се усмихна уморено и само измърмори:

- И аз имам моите малки тайни...

***

Поли допиваше второто кафе и гледаше разсеяно в някаква точка отвъд стената. Не чувстваше нито болка, нито омраза, нищо, само някаква безкрайна умора. Знаеше, че след малко ще загаси догарящия фас, ще излезе от тази стая и ще напусне завинаги квартирата и страната. Но не и преди да се е разплатила. След малко. Сега се наслаждаваше на последните секунди забвение...

***

- Сега разбираш ли защо тия тук душички са по-ценни живи? - тонът му беше омекнал, а смъртоносните искрици в очите на Стефания Щаер бяха угаснали - Знам, че ти е малко непривично, но играта си струва. А сега отиди и докарай рускинята тук, преди някой друг да я е открил.

- Ще домъкна проклетата рускиня, обаче няма да мога да наглеждам Коук, докато свърша тая работа?

- Не се безпокой за това, едва ли ще има сили да мръдне някъде близките два дни - засмя се съдружника и - а и никой друг не знае къде е. Все още. Виж, не е сложно. Просто го наглеждай и спокойно можеш да почистиш всеки, който го доближи, дори и да е маскиран като автобусен контрольор. особено, ако е маскиран като такъв. А аз трябва да посрещна някого на летището, преди твоето приятелче Джак да е свършило задушевната си беседа с ... как я наричаха... все едно, и без това никой не я познава наистина, хаха...

- Добре де - не се сдържа този път тя - това пък откъде го знаеш? И освен това Джак не ми е приятелче. Виждала съм го само веднъж и тогава носеше друго име.

- Знам, знам, не се вързвай толкова де. А за останалото - да кажем, че познавам когото трябва.

- Когото трябва?

- Добре де. - усмихна се лукаво мъжът срещу Стефания - Всички.

***

Лейди Кроу огледа препълнената зала, в която се бутаха пристигащи и посрещачи, но не забеляза нищо подозрително. Махна на първото такси и каза адреса докато се настаняваше на удобната седалка. Едва когато таксито потегли забеляза, че дръжките от вътрешна страна на вратата липсваха. Погледна сепнато към шофьора, но той само и се усмихна зад тъмните си очила в огледалото за обратно виждане:

- Спокойно, милейди. Ще ви откарам, така или иначе. Исках само да обсъдим едно-две неща, преди да е станало късно.

Лейди Кроу потисна зараждащата се паника и се вгледа в шофьора, който явно беше "бакшиш", колкото и тя - принцесата на Замунда. Имаше нещо смътно познато в този глас...

- Лейди Кроу, кошмара на Интерпол, АНС*, ФСБ**, МОСАД и който още се сетиш. Невинната, така те наричат, знаеш ли го? - не последва коментар и шофьора продължи с блуждаеща усмивка - Всички знаят, че си ти, но никой никога не е успял да измисли в какво да те обвини. Единствения известен професионалист, който никога не използува оръжие. Щото не му трябва. Ха, впечатляващо, наистина!

Мозъкът на лейди Кроу работеше на пълни обороти, но нямаше нищо, за което да се хване. Този мъж знаеше доста повече, отколкото трябва, а сигурно и повече отколкото казваше и това само по себе си представляваше открита заплаха. Вярно, засега се държеше любезно, но...

- Можеш да оставиш млката играчка в чантата си на спокойствие. Не е в стила ти - мамка му, НЯМАШЕ начин да знае за малкия подарък на Джой! - А сега ме слушай внимателно. Забрави за ония глупости за полимери и ...

- Не са глупости, проверих! - прекъсна го лейди Кроу, повече за да каже нещо - Полимера е наистина революционен и освен това...

- Хей, момиче, не съм казал, че не е вярно. Просто не е основното. Учуден съм, че профи като теб може да се върже на подобна въдица. И...

Прекъсна го телефонен звън. Лейди Кроу се загледа известно време в изписаното на екрана "непознат номер", докато отнесено се чудеше къде, по дяволите изчезна всичката дискретност от тоя свят. Ето на, някакъв си таксиметров шофьор знаеше за нея повече, отколкото собствената и майка, сега някакъв непознат и звънеше на номера, който знаеха само четирима живи на тая планета...

- Където и да си, изчезни от там възможно най-бързо. И не припарвай до Коук - чу се леко дрезгав глас от слушалката.

- Да, разбрах - промърмори Кроу, и довърши на ум "Да, благодаря ти, само че малко закъсня... и този път".

- Приятелката ти е права всъщност - ухили се шофьорът - Не припарвай до Коук и може и да се пенсионираш. Ако Джак не те довърши, когато му свършат нервите, но това си е твой проблем. Пристигнахме. А, и още нещо. Някой те е осведомил погрешно за снайпериста през онази нощ. И ако не ми вярваш, замисли се - все още си жива, нали?

Лейди Кроу стоеше замаяно на тротоара. Без сама да знае защо беше склонна да вярва на брадясалия тип от таксито. Което значеше, че Джой или е бил подведен или ... Една друга мисъл и пречеше да се концентрира. Беше чувала този глас - някога, някъде... но къде? Имаше изнервящото усещане, че тоя дори знае коя беше тайнствената приятелка по телефона. Което излизаше извън всякакви граници, защото тя самата я познаваше доста бегло.

И какво беше онова за нервите на Джак? Не "ако" а "когато"? Склонна беше да отделя внимание на именно такива подробности - помагаха и да остане жива, а на много други бяха помогнали да се преселят в някой, казват, по-добър свят.

Наистина не използуваше оръжие, смяташе го за глупаво и ненужно. Можеше да завърже контакт с всеки, а след това никога не и отнемаше повече от седмица да го накара да се взре в най-потайните кътчета на душата си. И да се оттърве по най-бързия начин от подобна гледка. Заключенито на патоанатома винаги беше едно и също - самоубийство. Различаваха се само подробностите.

***

Джак погледна часовника си и се вкисна окончателно. След като му беше прочела солидно конско, чернокосата му спътничка просто се обърна и си тръгна, което никак не спомагаше за повдигане на настроението. Надяваше се поне никой да не го е проследил, защото никак не му се искаше да забърква тази мистериозна жена в игрите си. И тук грешеше, макар и не толкова фатално.

Итън не се обади какво е станало във влака. По-лошо, не се обаждаше и сега, а самолета на лейди Кроу трябва да беше кацнал преди повече от половин час. Нещо много сериозно не беше наред! Дискретното мъркане на мобилния телефон прекъсна потока от черни мисли.

- Здравей, приятелю. Полина е. Ще ми трябват няколко неща...

**********************************


*АНС - Агенция за национална сигурност, САЩ
**ФСБ - Федерална служба за безопасност - нещо средно между АНС и ФБР, само че в руски вариант, останалите са достатъчно известни.
*** Джонев... сори братле, ама пак до теб опирам за линковете. От тук ми е почти невъзможно да ги сложа :(

Всички пътища водят до Рим, са казали навремето и самите римляни.
Е, и моят път ме отведе натам. Непланирано, неочаквано, не съвсем ненадейно. Но беше доста инфарктно през цялото време, като се почне от повреда на железопътните линии на път за летището, такси до летището, задръствания по пътя, както и да е, успях със самолета, и на всичкото отгоре телефона на приятелката в Рим, който имах, беше грешен. Въобще класика. На връщане - почти изпускане на първия влак, три смени през нощта, и автобус без билет до летището.

Но да почна отначало. Отправна точка - Амстердам, дестинация-Рим.Трябваше да летя от Айндховен, Холандия, до Пиза, Италия. Разбирай влакове, автобуси, самолети и прочие превозни средства.

Достигнах Рим, градът на градовете, който силно ми напомни Истанбул. Може би заради смесицата от римски останки и съвременни сгради, и многото църкви (съотвено джамии в Истанбул). Разбира се Рим е много очарователен град. Най-забележителното за мен (след чувството на абсолютна самота сред тълпите от туристи) бяха тези млади римляни, на всеки площад, просто си стоят говорят пушат пият на улицата. Както ми обясниха, това било нормално, особено за южна Италия. Освен това отиването ми съвпадна с тамошния филмов фестивал, който в момента усилено рекламират - навсякъде, буквално няма отърване. Има и фестивал във фестивала  "Alice  nella cita",  което ще рече Алиса в града или нещо подобно, който също така усилено рекламират по разни автобуси  и табла.

Толкова хора и толкова трафик.

Като пристигнах там ( в четвъртък), му се обадих. После моята приятелка се зае да ми показва забележителностите, с които един прилежен турист започва. Вечерта излязохме на един от тези площади, на които италианците вечер се тълпят.

В петък  успях да разгледам Галерията за модерно изкуство, малко от Вила Боргезе, Фонтана на Треви, Площад Венеция, Колизеума, Пантеона и още няколо площада или пиаци, както те ги наричат. Разбих се от ходене, а вечерта - вечеря у същата тази приятелка. Запознах се с нейните “луди” приятели, които цяла вечер пушеха хашиш и обсъждаха много усърдно някаква си Камила и нейните съквартиранти, полу на английски, полу на италиански. Аз имах чувството че съм някак извън цялата работа, което е може би нормално, като се има предвид че те се знаят от сума ти години, а аз съм там за един-два дена. И въобще стилът им на живот е доста различен от моя.

В събота той дойде в Рим. Отново разглеждане на почти същите неща, плюс задължителния Св. Петър (катедрала) и Пиаца ди Спаня. Италианско кафе, сладолед, пица, въобще всички екстри. Говорихме си както винаги леко и приятно, смях и обмяна на полезна и безполезна информация. За онова не говорихме.
После един приятел като ми видя снимките оттам, каза че изглеждам ужасно щастлива, и май наистина съм била хлътнала по него, хихи.
После се срещнахме замалко с моята приятелка, която направо си глътна езика като го видя, толкова се очарова от него.
После той си замина за Ф. Целувки по бузите, беше много хубаво пак да се видим, и чао.

Всъщност моето пътуване беше планирано не за Рим, а за друго място. Познахте да, Ф.  Купих си билет и после той ми каза, не, по-добре не идвай,  няма смисъл. Ще те компенсирам за билета. Мерси.

Е, аз реших да отида. Поне да видя Рим.

После излязохме с моята приятелка пак по тези площади, а и отидохме в един странен малък бар, където можеше да се пуши без да се излиза навън, и за който ти трябва специална карта да влезеш.

В неделя аз си проверих разписанието на нощния влак, който трябваше да взема за да отида в Пиза на летището. Оказа се че ще пристигна там петдесетина минути преди полета, което не е много разумно. А репутацията на италиянските железници не  е точно като на немските.

Чудене, чудене, чудене.
Отидохме в един парк да разпуснем. Оттам му звъннах да го питам може ли да спя у тях, за да си спестя неприятностите с пътуването. Той ме попита не мога ли да намеря друг начин. Казах му че ще взема влака.
Вечерта се разкарвах пак по прекрасните улички около площадите. Попаднах на нещо като галерия със изложба на Анди Уорхол. Беше чудесна.

Мислех си че влизам и излизам от живота на приятелите си, и това е като сграда с много врати, едни се отварят и други се затварят, замалко си вътре, но повечето време навън.
Бях разочарована.

Същата нощ трябваше да си хвана влака – пристигнах на гарата две минути преди да потегли. После смяна и още една – във Ф. Поне през влака я видях.

Автобус, самолет, автобус, влак, Амстердам. Почти като вкъщи.
До следващото пътуване.

 

- По дяволите!

- Моля - лейди Кроу видя как една бензинова запалка мина на милиметри от носа й, озадачено вдигна очи и видя свръзката си.

- Закъсняваш!

- А ти кога ще си купиш запалка, която да пали? - мъжът остави папка на масата.

Кроу се зачете в листата.

- Както виждам Коук полага усилия да докаже колко точно алкохол може да поеме човешкия организъм. До тук няма нищо ценно, не мога да разбера защо толкова много хора го търсят, агенциите се съревновават помежду си, всякакви агенти пъплят навсякъде... Аха, ето нещо, оказва се, че младежът е измислил някакъв полимер. Не може да бъде! Да му се не види! Ей, алкохолът може да има и полезно действие. Този полимер е много важен, ще обърне цялата военна индустрия с главата надолу. Трябваше да поискам по-голям хонорар...

- Ставаш алчна! - мъжът я погледна почти изпитателно. Не, не беше алчна, знаеше го, просто не се сдържа да я захапе по нейния начин.

- ПАЗАЧ, даже абревиатуарата им е скучна! Тези хора нямат никакво чувство за оригиналност!

- Аматьори?!

- Може би не са чак такива аматьори, ти не чете ли информацията, докато я събираше?! Добрее, бивши възпитаници на "гимназията за девици" - добрата стара руска школа, ако не ме бяха изключили навреме и аз щях да се занимавам с детски игри досега - лейди Кроу се усмихна. - И как така конкуренцията още не се е добрала до него? Изчакват?! Или момчето е голям късметлия... Я виж ти! Има годеница, защо никой не се е сетил да я убие досега?! Странни хора...

- От кога убиваш близките на мишените? - свръзката й вече се притесни сериозно.

- Джой, не убивам близките на мишените, но не пречи да ги отвличам и да изнудвам после, все пак това е толкова стара и изпитана практика - прозвуча така, сякаш се е отегчила до безкрай.

- Защо го иска Правителството? Не е заради парите...

- Джой, не ставай смешен, разбира се, че е заради парите, а и знаеш какво мерене настъпва, когато конкурентите имат една цел. Повечето се включват просто, за да спазят традицията - Кроу вече истински се забавляваше. - Е, г-н Коук, май ще трябва да намеря годеницата Ви, няма да падне и косъм от главата й, но Вие ще ми дадете тази формула и когато всичко приключи ще имаме и агне, и вълк - цели.

- Хей, размекваш се! Вярваш ли наистина, че ще бъде толкова лесно?

- А ти защо мислиш, че работя самостоятелно от толкова години? Ако беше лесно, щяха да наемат някоя блондинка!

- Ха, още ли не си забравила онази история? - тук вече Джой се разсмя. Познаваше Кроу от толкова много години, знаеше, че има способността да забравя абсолютно всякакви неуспехи с лекота, присъща на счупен хард-диск. Вярно, преди години една бивша вече съученичка успя да я изпревари за една поръчка, от което настъпиха леки неудобства за кариерата й, но не вярваше да се е впечатлила чак толкова, че да тръгне да доказва на гореспомената дама, че е по-добра от нея. Лейди Кроу не си падаше по съревнования, смяташе ги за пубертетски отживелици. Това с блондинката явно беше чувството й за хумор, което за всичките тези години познанство и съвместна работа си оставаше все така ръбато и неразбираемо на моменти.

- Джой, много се радвам, че успях да те разсмея! А сега ще ми дадеш ли паспорта и билета?

- Ето: паспорт, билет и една играчка, за всеки случай.

- Джой, знаеш, че мразя оръжията!

- Ти пък знаеш, че си единствената в бранша, която има ненавист към носенето на оръжие, конкурентите ти ще стрелят, не искам да се тревожа, че не си въоръжена. И още нещо - бившият ти годеник вече е в София. Внимавай, не искам да те убие!

- Няма да ме убие! Джак не е такъв човек, а и аз съм му слабост! - лейди Кроу се усмихна мрачно. - Ще ти се обадя като пристигна, време е!

Джак също се чудеше къде е Коук. Не беше от хората, които използуват изрази като "не вярвам на очите си". Вярваше безрезервно и на сетивата и на интуицията си и това му беше помогнало да оцелее през всичките тези години. Обаче Коук го нямаше и точка. Беше го извел много тихо от попретъпканата конферентна зала на ПАЗАЧА, беше се разсеял за частица от секундата по невероятна едрогърдеста блондинка и ...


Самия Коук беше убеден, че е попаднал в рая. Просто в залисията е пропуснал момента на смърта. Щото май трябваше да си умрял, за да те пуснат там, нали така? И какви бяха тия глупости, дето ги разправяха за зелени ливади и райски градини? Рая си беше точно като София, само дето ангелите... ах, ангелите!

Нямаше какво друго да е. Само допреди две минути седеше в някаква препълнена зала, където разни познати и непознати хора му говореха пълни безсмислици, после оня... как беше... Джак? го изведе на улицата и в следващия момент видя ангела пред себе си. Ангелът беше около метър и шейсет и пет, с невероятно красиви гър... ааа, очи... гърди... все тая. И просто му подаде ръка и се усмихна. И Коук, окончателно решил, че е вече мъртъв, просто тръгна след нея. Дори не забеляза как Джак в същия този момент се зазяпа по някаква блондинка отсреща.

***

Сега вече беше наясно. Това просто не беше Рая от Библията. Сигурно беше будисткия или мохамеданския или Валхала или... няма значение! Ангелът, който просто му беше подал ръка на улицата, сега бавно събличаше и без това оскъдните си дрехи.

- Искаш ли ме? - промълви божественото съзнание с мек глас, който би спрял половината войни на планетата.

Дорийн беше репетирала това в продължение на много месеци. Беше изучила всички възможни и невъзможни материали за Коук и анализа показваше, че той най-много би се впечатлил от нежна, чувствена и открита натура. Беше репетирала погледа, движенията, думите, дори и фалшиви оргазми, в случай че се наложи.

Единствения човек, който някога узна за това - стар воайор от съседния квартал, умря половин час по-късно от инфаркт и учуди много патоанатома със застиналото изражение на вечно блаженство. Всъщност, двадесет и седем от тридесетте минути бяха необходими на стария воайор за да изтича до най-близкия магазин на "Цайс-Йена" и да похарчи всичките си спестявания за най-скъпия телескоп и да го инсталира на мястото на олющения далекоглед от времето на Наполеон, с който за пръв път бе уловил неясното движение в отсрещната къща.

***

Дорийн се беше отпуснала на дълбокото кресло с чаша неразредено уиски в отпуснатата ръка и с поглед, който би накарал половината войни в галактиката да спрат, наблюдаваше спящия Коук. Оказа се, че всички репетиции са били излишни. Беше съвършен, а до оргазъм можеше да я докара и само като прокара ръка по рамото и.

Е, това беше. Забеляза го, откри го, а сега беше повече от сигурна, че носеше частица от него в себе си. Всъщност, милиарди частици, но да не изпростяваме излишно ;)
Интуицията и подсказваше, че единственото разумно решение в момента, е да надене омразната маскировка на незабележима сива мишка с празен поглед и да се изнесе някъде на друия край на света, а най-добре направо на друг свят. Обаче ... как да си тръгне точно сега? След малко Той щеше да се събуди и тогава... о, само още веднъж! зарече се Дорийн и отпи от чашата.


***


Коук наистина се събуди след малко. Нямаше никаква представа, че някъде там, навън, десетки хора обръщаш града и околните селца да го търсят. Не знаеше, че в същия момент един телефон зазвъня настойчиво. Не знаеше къде е, кой е и какво е. И за пръв път от толкова време не го болеше главата. Беше готов да се порадва на този факт, но гледката на прекрасния ангел от снощи изпълни полезрението му и всичко останало просто нямаше значение. Едва след час се усети, че ангелът май не е същия - като че ли прекрасното видение бе малко по-високо и говореше на френски, но нямаше значение. А и умееше такива неща... По някое време неочаквано се спомни, че само преди два дни искаше да става полицай. Ха! Ако са верни ония неща за прераждането, в следващия си живот щеше да стане президент! Засега обаче никак не бързаше да се преражда.

Дорийн се свести с ужасно главоболие и веднага си спомни, как нещо я беше ударило силно в тила. Когато очите и привикнаха с тъмнината, забеляза, че не е сама в тясното помещение. В прекалено тясното помещение.

- Да знаеш как се отваря бгажник на кола отвътре? - изръмжа на английски с лек щатски акцент непознатата, която всъщност изглеждаше забележително позната.


***


А телефонът продължаваше да звъни на равни интервали от по седем минути. Звънеше в джоба на извънредно широките дънки на голобрад тинейджър, наметнат с четири номера по-голямо яке с огромна качулка. Една муха упорито се опитваше да влезе под качулката с цел в последствие да се завре в ухото на тинейджъра и да довърши своя направи-живота-на-хората-труден списък за днес. Когато тинейджъра най-накрая се отлепи от оптическия мерник на късата малокалибрена карабина и извади телефона от джоба си, мухата за миг съзря под широкото яке прекрасно изваяни форми.

Стефания Щаер изтръска някаква мъртва муха от якето си и отговори:

- Слушай, няма ли да запомниш, че щом не вдигам на първото позвъняване, значи съм заета?

- Нали се сещаш, че щом ти звъня толкова, значи е важно? - парира съдружника и - Между другото, маскировката ти е отлична, дори и аз не можах да те позная веднага.

Стефания се огледа наоколо и видя как някой и маха от прозореца на отсрещната сграда.

- Идвам - измърмори и затвори.

Беше видяла, каквото има за гледане, сега трябваше да реши как да действа. Всъщност, зарадва се, че съдружника и е тук. Винаги беше информиран за всичко и анализите му бяха абсолютно точни. Което беше и основната причина да работят заедно. Ако имаше и друга, за нея знаеха само те двамата, но никога не говореха за това и никога не прекрачваха границите на бизнес-отношенията.


***

- ... и това от човек, който, доколкото знам, няма никаква професионална подготовка - разказваше Стефания - А после отнякъде се появи американката. Добра е, успя да го намери за по-малко от 12 часа, след като беше отвлечен. А след нея се движеше още една кукла, която май за момента печели състезанието. Бутна американката под едно такси и - представи си наглост - когато шофьира изскочи да види какво става, просто си разкопча ризката и оня се гътна. Метна го на задната седалка, а американката - в багажника, след малко се появи и с аматьорката от Германия, метна и нея в багажника и отиде да се забавлява. Ей така!


- Оная долу до таксито не е никоя от тях обаче. А и не ми прилича и на рускинята? - отбеляза съдружника и.

- А, виж, тая е нова...


***


Савина вървеше по следата. Не беше трудно. Добре забележимата лента от безжизнени мухи тръгваше от входа на хотела и вървеше в сложна плетеница по Софийските улици. Сега обаче се разклоняваше. Едната следа водеше до неправилно спряло такси, от което се чуваше думкане и ругатни на поне два езика, а другата продължаваше към входа на невзрачна кооперация наблизо. Погледа на Савина се спря на един прозорец на третия етаж, в който с доловим дори и от тук шум хиляди мухи се удряха с неразумна сила и започна да и просветва.

От един прозорец от другата страна на улицата я наблюдаваха красива млада жена, стиснала по мъжки догарящата си цигара и брадясал хипар на средна възраст. Помахаха и, а тя им се усмихна в отговор. Странни хора, но е приятно, когато някой ти се радва, просто ей така - помисли си Савина и набра номера на Таня. Даваше заето.

***
- Дали не прекаляваш - усъмни се Стефания.

- Тя е просто едно мило момиче - усмихна се съдружника и - Което все още не е съвсем наясно в какво се е набъркало. Истината е, че хората, за които работи, за момента изобщо не се справят със задачата, с която са се нагърбили. Нашия Коук просто има късмет, че двете аматьорки, както ти ги нарече се справят отлично. В края на краищата, те работят за собствено удоволствие. Но останалите...

Стефания едва се сдържа да не попита "откъде знаеш кои са", но нямаше смисъл. Щеше да получи в отговор само една, малко тъжна усмивка, а информацията както винаги щеше да се окаже вярна.


***

Таня затвори телефона, който веднага зазвъня отново. Преди да се обади, Таня съобщи на глас:

- Яна си идва утре!

Днес министър-председателят беше в изключително лошо настроение.

- Джак винаги е предпочитал да играе сам. - промълви Полийн.

- Добре, нека да продължим с нашата работа тук. - Дарла се опита да въведе някакъв ред. - Нека да обобщим това, за което сме се събрали – а именно реорганизация на дейността ни по отношение на охраняването на Ейс Коук. Ейс... Къде да му се не види е Ейс??

Агентите се спогледаха помежду си, после наоколо... Но Ейс го нямаше. Никой не можеше да се сети дали е изчезнал преди, след или едновременно с изчезването на Джак... В следващият момент настана невероятен смут, всеки се опитваше да каже или направи нещо....

- Такаа... Значи се забавлявате без мен тук, а? - Всички обърнаха погледи към вратата и застинаха. Там стоеше в целия си ръст и внушителност шефката на отдела.
- Генерал Семьонов, приятно ми е да се видим отново. Дарла, благодаря ти, че ме замества, докато ме нямаше. Искам бързо да ме информирате какво става тук и каква е тази суматоха?

Таня обходи с поглед присъстващите и бързо прецени ситуацията.
- Къде е Джак? Къде е Ейс Коук? И къде е Ейми? Дарла, заповядай в кабинета ми, да ме осветлиш за последните събития, докато ме нямаше. Останалите, моля останете на местата си, не искам повече изчезнали, когато изляза през тази врата след малко!

Таня никак не беше очарована от развитието на събитията... Беше летяла до Колорадо спрингс, за да се види и да обсъди лично с Жоро нещата около аферата Коук. Е, и за някои други неща де. Но обратният полет беше отвратително тежък, а тук я посрещаха с изключително лоши новини.

Жоро я беше осведомил, че ще ангажира Джак за охраната на Ейс Коук. А той беше човек, на когото тя вярваше. Може би единственият.... Сега Джак беше изчезнал....
Също така Жоро беше организирал идването на Ейми в София. А Ейми също беше изчезнала...

- Имам информация, че противниците ни са вербували две от най-сериозните професионалистки, които можеш да си представиш, Дарла. И то срещу огромни залози. Освен това в действие са пуснати четири от най-ефективните средства за борба с Коук. Нали се сещаш какво ще се случи, ако той се натъкне на дори и една от тях??? Освен това имам сериозни опасения, че има изтичане на информация в световната мрежа.
Таня се замисли и след това бързо добави. - И какво стана с онази блондинка, която сте срещнали в бара онзи ден??

- Ами пратих я в един долнопробен евтин хотел на Раковски – отвърна Дарла.

- Искам да я издирите веднага. Може да се окаже, че е по-важна от колкото изглежда на пръв поглед.

- Разбрано.

- Разпредели задачите – Насо и Борис отново да се заемат с издирването на Коук – Въпросът е на живот и смърт! Савина да намери блондинката и да се опита да изкопчи каквото може от нея. Искам резултати от Яна в най-скоро време и повече информация за Окото! Михаила да намери Ейми, а ти се заеми с историята около Джак! Прати ми Полийн и генерала. Искам да разбера какво знаят те. Също така искам информация за Иван Ангела. И кои са Катерина и Борислава.

Дарла се запъти към вратата.

- И ми донеси диска.

Таня се облегна назад в стола си и въздъхна. После извади едно малко шишенце от тайните запаси и го изгълта наведнъж.

***

Клубът си беше все същата мрачна и опушена дупка, както и когато Яна влезе за първи път там. Окото мачкаше някого този път на Куейк и с неохота излезе навън, когато момичето го извика.

- Помниш ли онази вечер когато те бих на Кънтър? - попита Яна.
- Помня. Казах ти каквото знам за Ирина. Това е.
- Виж, Дани, стига увъртане. Искам да ми кажеш истината. Какво търсеше Ирина тук? Ти с какво й помогна?? Трябва да знам какво е открила. Беше ли свързано то с Джак? Tи си работил за Джак, нали?

Дани я погледна изненадано.
- За твое добро ще е да ми кажеш всичко, което знаеш - в гласа на Яна вече се долавяха стоманени нотки. - Виж – нека поставя въпроса така - знам някои неща за теб, които особено биха заинтересували организации от рода на НСБОП например. Но смятам да си задържа тази информация за себе си, ако ми разкажеш това онова.

- Нищо лошо не съм правил, честно - Окото се поизнерви. - Ирина ми каза, че Джак я изпраща. Помогнах и на нея, както помагах и на Джак. Влизах в разни сайтове. В някои от тях не можеше да се влиза току така, но заклевам се, никому не съм навредил с това... Не знам каква информация са вземали от там! Честно! Такава ни беше договорката.
- Но сайтовете не са били за детска порнография, нали?
- Не.
- Трябва да ми осигуриш достъп до тези сайтове.
- Не се занимавам вече с това.
- От днес се занимаваш. Помни какво ти казах преди малко.

***

Савина влезе във фоайето на хотела. Имаше нещо нередно тук и това не бяха купищата мухи по пода. Блондинката беше изчезнала. Тръгнала си без предупреждение още същата вечер. Но Савина откри следа. И то каква!

Полийн вървеше все така по софийските улици без посока. Целият свят и се беше обърнал. А всисчко изглеждаше толкова реално само преди часове... Сега всичко и се случваше толкова далечно... Митко, миговете щастие, топлината, ласките -- всичко... Дори злобата и омразата и се беше стопила. Бутилката уиски отдавна беше свършила и, което беше по-лошото, беше свършила своята работа да сломи Полийн допълнително. Гордият двоен агент сега се скиташе като най-обикновена жена.

(лирично отклонение -- много беше-та станаха.. ама..)

Една кола безшумно я следваше от дистанция. Но когато, самоубийственото поведение на Полийн, я понесе към гетата, колата я изпревари и спря. Врата се отвори и от вътре излезе млад мъж.

 - Хайде, Поли. Да се прибираме. - беше Джак. - Късно е вече, а и захладнява.

Полийн нямаше сили да спори. Тихомълком влезе в колата и заспа почти мигновено на предната седалка. Без да бърза, със скорост на половина на ограниченията, Джак се отправи към Квартирата. Полийн. Негов ментор, закрилник и приятел през последните много години. Огромното и влияние и власт му спасяваха задника не един път. Без да броим приятелските срещи. Сега се чувстваше повече от длъжен да и върне поне една от безбройните услуги.

Джак даде ляв мигач, направи обратен завой, спря и загаси колата. Пристигнаха.

Там ги чакаше Борис. Той се изуми колко много позната му изглежда непознатата в колата, но нищо не каза и помогна на Джак да я внесат и положат да спи. Умореното и изражение крещеше, че последните дни са били повече от тежки.

Дарла също разпозна жената -- някога учеха заедно в "Государственная девичья гимназия", което беше всичко друго но не и държавна девическа гимназия. Това беше училище на КГБ където се обучаваха всички по-талантливи девойки в тогава настоящият СССР. Вечните съпернички и приятелки -- Дарла и Полийн -- бяха не сред първенците на випуска, а първенците на випуска. Съдбата обаче ги раздели. И ето че сега отново съдбата ги беше събрала.

За останалите агенти жената беше смътно позната, но никой незнаеше от къде. Имаше нещо в нея, нещо което бяха виждали, но бяха сигурни че не са я виждали преди това. И все пак...

 - Всички по леглата - нареди Дарла - утре почваме от рано и ви искам по свежи от прясно набрани репички. И всички се подчиниха.

Единствено Джак и Дарла останаха будни. Както и Коук разбира се. Той предусещаше, че разговорите ще се въртят около него. Знаеше че не е защото беше послушно момче.

 - Май трябваше да си довърша онази партия бридж - подхвърли Джак към Дарла. - Играем я вече няколко месеца.
 - Май ще я проточиш с още няколко месеца - върна му репликата тя. - Що се отнася до теб - обърна се към Коук - ти моето момче ни създаваш проблеми.

Коук мигаше на парцали с максимално недоумение. Беше му много непонятно как е попаднал на това място. Въобще последните месеци бяха толкова странни, че на моменти се питаше дали не е погълнал нещо халюциногенно. Страстни нощни с красиви жени се редуваха със тежки сутрини. Понякога тежестта беше причнявана от алкохол, а друг път причинителя оставаше неизвестен. Но винаги, ВИНАГИ сутрините започваха със зверско главоболие. Затова сега будуваше, барем една сутрин е различна.

***

Още не беше и 7 сутринта, когато агентите вече бяха нализили от леглата си. Сега всички се трупаха пред светинята на квартирата рано сутрин -- ветеранът кафеварка и всеки чакаше своя ред, независимо от положението си в йерархията на ПАЗАЧ.

Всеки беше заел мястото си в голямата заседателна зала. Почетно място беше отредено на Коук -- той беше и причината всички да са тук и сега, така да се каже.

 - Смятам че можем да ... -- Дарла не можа да довърши. На вратата се позвъни. Това беше крайно необичайно. НИКОЙ не звънеше без предварителна уговорка. Особено на 13 подземно ниво на НДК.

Борис извади пистолета си, провери дали е зареден и се увери че е смъкнал предпазителя. Отиде предпазливо до вратата и застана отстрани нея -- опитът си е опит.

 - Кой е? - попита
 - Не е рум сервиз. Можеш да си сигурен, Борис Сергеевич.

Всички се обърнаха към Борис. "Мамка му!" изпсува на ум той докато прибираше пистолета. Отвори вратата

 - Добър ден, Сергей Павлович - рече на свой ред Борис.
 - Предпочитам ген. Семьонов ... или тате.
 - А аз предпочитам Борис Павлов. -- настана мълчание -- Е? Ще влизаш ли или да ти трясна вратата?

Полусънената Полийн веднага се събуди щом видя новодошлия, а Дарла изглеждаше като попарена.

Джак стана от мястото си и го предостъпи на генерала. Оттегли се в ъгъла -- от там виждаше всичко и всички най-добре. Борис седна срещу генерала и не го изпускаше от поглед. Баща или не баща -- той си оставаше генерал от КГБ. Борис не вярваше на тези хора дори и за секунда.

 - И така -- продължи Дарла -- ако никой друг няма да ме прекъсва -- тя се огледа -- смятам да започваме. Без излишно да надценявам важността на нашата организация смятам да въведа незапознатите в подробностите. Предполагам че има хора в тази стая които са по-запознати от други със ситуацията, затова ще ги помоля да са търпеливи. Ще стигнем и до нещата които незнаете. -- кратка пауза -- А и за мен има някои неясни неща -- тя погледна многозначително Борис и генерала.

Ейс, нашата задача е да те охраняваме. Кои сме ние и с какво се занимаваме, е без значение. Но за твое успокоение, ако е някакво, ще ти кажа, че сме неправителствена агенция. Хората с които се срещаш през последните няколко месеца, както и някои от твоите приятели -- те всички работят за нашата агенция.

Вече познаваш Насо и Борис. Предполагам разпознаваш и красивата си съседка, Савина. Сестра Тасева, която в момента не присъства се грижи за теб докато беше в болница. Разбира се Винка и кой още...

Ейс попиваше всяка дума. Много скоро той се убеди че ВСЯКА е прекалено много и започна да пропуска по някоа дума. Даже на моменти. Стараеше обаче да вързва имената с лица.

Когато Дарла приключи с "въведението" погледна към Семьонов.

 - Ваш ред е.

 - Казвам се Сергей Павлович Семьонов. По настоящем, както и през последните много години съм генерал от КГБ. -- Семьонов говореше бавно и отчетливо, като правеше паузи там където сметне за нужно. Беше овладял изкуството да води въздействащи разговори или монолози до съвършенство - По името ми можете да предположите, че съм руснак, какъвто и съм.

В близкото минало ръководех, предимно пряко, обучението в Държавната девическа гимназия и Гимназията за надарени младежи, което е учтивата форма за училища за шпиони на КГБ. Сред моите най-добри възпитаници са -- тук генералът направи пауза -- Полийн, Дарла, моят син Борис, както и много други. Всъщност в тази стая се чувствам почти като на сбирка на випуска.

Сега моите бивши възпитаници работят за различни агенции и трябва да призная възхитен съм от начина по който използват придобитите умения. Освен може би от Борис, но е нормално, бащата да е по-критичен към синът си, отколкото към останалите си ученици.

Известно време следях развитието на аферата "Коук" в сянка, понеже нашата агенция няма пряко касателство със случая. Но някои събития ме накараха да напусна сигурността на Русия и да дойда тук. Някои -- отново пауза -- лични въпроси. Което ме навежда на мисълта - как е Ирина ми, Джак? Или по-право - как е дъщеря ми, Иван Светлинович "Грозни"?

Всички се обърнаха към ъгълът, където се беше оттеглил Джак. Но сега ъгълът беше празен. Неусетно за всички, той си беше заминал. След щателно претърсване намериха само едно писмо и един диск. Отново се върнаха в конферентната зала. Дарла зачете:

"Всеки две събития на този свят, могат да имат връзка помежду си, независимо колко отдалечени могат да ви се струват в първия момент. Когато ген. Семьонов влезе в Квартирата, знаех, че ще трябва да дам някои обяснения. Защо ли просто не си останах да довърша онази партия бридж?

Живота в Русия е труден за младеж. Особено за младеж от крайните квартали. Нямах и 14 години, когато вече нямах бъдеще - оставаха ми 4 години живот и после цяла вечност по институциите. Тогава срещнах Семьонов в една педагогическа стая и той ми предложи изход. Едничкото, което трябваше да направя е да подпиша дългогодишен договор с Агенцията. И после съм свободен. Ако преживея тези години. Съгласих се.

Към петата година положението ми в Русия стана тежко, затова се преместих в България. Имаше само един един човек, който познавах -- Борис. Макар и да не одобряваше родословното си дърво, ме прие като свой. Благодарение на него успях да се интегрирам лесно в новата обстановка. Случваше се често да сменям местоживеенето си, за да избегна неприятности.

После един път се ровех из няккави архиви. Попаднах на някакви кодирани съобщения. Нещо неясно. Някаква концепция за нещо. И нищо повече. А да, имаше и едно име -- Коук. На следващия ден получих писмо без подател с кратко съдържание "Откажи се!". Естествено не го направих. После започнаха да се случват едни... и в крайна сметка зарязах случая. На диска съм приложил всички материали до които съм стигнал. Унищожих физическите копия, защото са прекалено ценни и опасни, за да съществуват.

При събирането на информацията ми помагаше един хакер от Варна -- Дани, по прякор Окото. Може да е полезен. Също в последно време има слухове за нов синдикат. Не е ясно на чия страна са, но ако още не са я избрали, може да се привикат за съюзници. Катерина ръководи варненския филиал, а Борислава софийския. Други имена още нямам.

Ще съм наоколо."

В квартирата възцари отново мълчание. Джак, Ваня -- или както се казва там, беше ли ги изиграл всичките? Или напротив беше помагал? А каква игра играеше?