Главния администратор на Марица Мителдойче Цайтунг стоеше мирно пред огромната видеостена и не смееше да вдигне поглед.

- Цели петнадесет минути, а вие още не знаете какво се е случило.

От гласът на шефа на групировката лъхаше спокойствие. Онова същото зловещо спокойствие, което навява мисли за отдавна забравени гробища. Полагайки нечовешки усилия да се пребори с желанието да е някъде другаде, по възможност в съседната Вселена, администратора събра сила да отговори:

- Сър. Не съвсем, сър. Сър. Една наша журналистка е била наблизо, сър и ...
- Ако кажеш "сър" само още веднъж, ще съжаляваш - прекъсна го големия шеф - И какво?

Администраторът преглътна на сухо. Да де, онази журналистка беше проявила великолепен усет за момента и беше скочила в каквато и черна дупка да беше пропаднала групата веднага след тях, но каква полза, след като и с нея нямаше никаква връзка?
Всъщност шефа не беше лош човек. Хората му го обичаха и помежду си го наричаха Ентусиаста, заради начина, по който ги нахъсваше от време на време. Само че сега шефа искаше резултати, а резултати нямаше. И това, че седеше в уютната си вила в безумно скъпия крайградски квартал на Пловдив на 3000 километра от тук изобщо не можеше да накара разтреперания администратор на немския клон да се оттърве от чувството, че от облаците, събрали се над главата му всеки миг ще тресне гръмотевица и ще го изпепели.

***
Тълпата на Олимпик Щадион ставаше неспокойна. Групата се появи за миг преди петнадесет минути, но концерта все още не започваше. Шефът на охраната започна полека да изтръпва от мисълта какво може да стори разбеснялата се тълпа, ако не получи това, което иска. Седемстотин и осемдесет хиляди души....
Преди минута един от подчинените му беше донесъл нащо малко и красиво, закачено на тънка златна верижка. Нещото беше също златно, с вдлъбната форма, сякаш вътре е имало нещо друго а верижката беше скъсана. И това бе всичко, останало от най-великата хеви метъл банда в историята...

***

От ъгъла са чу звучен руски мат, което означаваше само едно - БасиДи се беше окопитил. Ангела все още не можеше да преживее грубото отношение на "спасителите" и изпадаше във все по-мрачно настроение, осъзнавайки най-накрая, че това не беше част от ултрамодерната напоследък шестизмерна гейм-мания. Самата мисъл, че тълпите от изгладнели фенки може да са безвъзвратно загубени, почти го пречупи.
Междувременно Веселия, най-после бе дошъл на себе си и прилагаше наученото в парашутната дивизия. За по-малко от минута успя да се развърже. След още няколко всички бяха свободни, оставаше да измислят как да се измъкнат от тук.
Вратата изглеждаше съвсем здрава и не поддаваше, стените на влажното мазе бяха от солиден камък, а през малкото прозорче под ниския таван едва ли би могла да премине и котка.

- Я...няма ми окото - промърмори Щепси.

Седем празни погледа се забиха в нея. Беше абсолютно ясно, че и двете и очи са на мястото си, въпреки леката подутина на едната скула, та за какво, по дяволите, говореше това момиче?

- Нищо, аз ... подарък ми беше, от баба ми ... семейна ценност - смотолеви Щепси, усетила, че едва ли сега е най-подходящия момент да оплаква изгубеното украшение.

Само, че беше важно. Не знаеше защо, нито от къде го знае, но загубата на странното камъче с форма на тигрово око, закачено на тънка златна верижка я безпокоеше повече, отколкото всички войници и оръжия наоколо. Странни картини се мяркаха в съзнанието и, неподозирани сили се вливаха направо в сърцето и като порой от ледени кристалчета. Чувстваше се лека..

Нежния женски глас, който пееше така прочувствено и леко фалшиво за липсващия любим, беше прекъснат от тропане на груби войнишки ботуши и рязка команда. Чу се изнервящо чегъртане в ключалката, когато ...

***

Стана тихо. Съвсем тихо. Толкова тихо, че не чуваха даже собственото си дишане. Околния сумрак се изпълни със сияние, сякаш милиард микроскопични игли се забиха в плътта на материята и от всяка дупчица бликнаха кървавочервени светещи капки ... които се събираха все по-наблизо, превръщайки се в облак, в буря, във врата и вратата се отвори.
Ледения се ухили маниашки и ревна:

- Хайде бе, к'во се моткате - и се втурна през висящата в нищото дъбова рамка..

Скитника по навик нарами Щепси, грабна за яката Странника, който се противеше и викаше, че няма да мръдне от тук без верния си Фендер и се втурна след изчезващите един по един приятели.

Когато шефа на контрразведката влезе в стаята, където държаха пленниците, не намери никого. Избледняващата сянка на полуотворена врата в отсрещната стена явно беше плод на преумората напоследък. Дали пък да не удари още една голяма?


***

Беше светло и никой не стреляше по тях. Добро начало. Мечовете, опрени в телата им обаче, разваляха доброто впечатление от слънчевата полянка. Бяха обкръжени от десетина странно изглеждащи индивида с виснали мустаци и сърдити погледи. Най-едрият, видимо водача на шайката, се ухили похотливо на Щепси и я придърпа към себе си. Тук нервите на Ангела не издържаха и той с неподражаем вик се нахвърли върху него, млатейки го в безпорядък. Останалите се възползуваха от моментното разсейване и се нахвърлиха върху заобградилите ги въоръжени мъже.

Схватката беше в разгара си, когато строг глас накара всички да замръзнат по местата си. На края на поляната стоеше облечена в бяло жена. Разпилените и къдрици обрамчваха лице, в което имаше нещо странно познато. Групарите като един извърнаха погледи към Щепси и ахнаха - приличаха си като две капки вода...

<<Предишна Следваща>>