Вятърът ми говори на някакъв непознат, но много мелодичен език. Заслушвам се в него. Една след друга думите започват да изплуват някъде дълбоко в съзнанието ми. Започват да придобиват смисъл, който усещам не със слуха си. Сетивата ми се напрягат и вече разбирам всяка дума... с мозъка си. Усещам и нещо друго, витаещо във въздуха... Магията. Стара като Земята. Мъдра като Водата. Изгаряща като Огъня. Буйна като Вятъра... Бавно отварям очи. Виждам Другия свят - застинал и сякаш очакващ... мен. Изправям се бавно. И докато вдигам глава виждам кожените си ботуши, прилепнали като втора кожа на нозете ми, железните наколенници, пристегнати с ремъци, плетките на желязната ризница, покриваща гърдите ми, дългите почти до лакътя кожени ръкавици и пръстена на безименния пръст на дясната ми ръка - символ на кралската власт. На кожения колан, препасан около кръста ми виси празна ножница, изящно гравирана с растителни мотиви. На катарамата на колана ми е изобразен гербът на кралството - разярен грифон, вдигнал над главата си Аракуайа - вълшебният меч, предаван от стотици поколения в кралския род на Еруул. Мечът е забит в една скала, едва подаваща се от земята на крачка пред мен. Протягам ръка, изваждам острието му без усилие от каменната гръд на скалата и то блясва, огряно от лъчите на огнения залез. Чувствам как Магията изтича на талази изпод краката ми и започва бавно да покрива всичко наоколо. Втъквам меча в ножницата и тръгвам към близката борова гора. Стъпвам внимателно докато навлизам все по-навътре между дърветата. Боровите иглички попиват шума от стъпките ми. Лека мъгла се стеле в краката ми, а светлината около мен намалява с навлизането ми по-навътре в леса. Някаква тиха заплаха витае край мен. Гората става все по-тъмна и гъста - сякаш дърветата се притискат едно в друго от страх. Изведнъж между двете части на гората се отваря неголяма просека, в която един самотен дъб е прострял грапавите си клони - сякаш за да се защити от настъплението на младите борове, да извоюва малко слънчева светлина и жизнено пространство. Магията отново напомня за себе си, докато продължавам все по-навътре сред дърветата - земята под краката ми потръпва и се гърчи. Тихият шепот на мрака ме предупреждава, че заплахата, която усетих е някъде много близо. Пукот на сухо клонче изостря още повече сетивата ми. Няколко стотни от секундата и ...острието на Аракуайа блясва като светкавица, за да ми даде вълшебната си защита. Огромен сив вълк е застанал, приведен на предните си лапи на около три метра пред мен. Козината на врата му е настръхнала, а озъбената му паст ми дава да разбера, че Смъртта е тук... Част 1 Част 3
Нямате права да коментирате тази публикация.
Резултати
Всички връзки
всички ключови думи