- Я да ми го джвакаш, бе педал – Средният пръст на малката „лъсна“ между очите на Райчо. Най-студените сини очи, който би могъл някога да си представи, го гледаха безсрамно и агресивно и сякаш пронизваха мозъка му.
Мразеше да й правят забележки. А този срещу нея изобщо нямаше право да присъства в тяхната кухня. Дори и в живота им. Представи си го за миг като мишена на стрелбището. Сви си пръста, изпъна показалец и боцна Райчо в челото.
- Мъртъв си, боклук! - продума студено и безизразно момичето и посочи вратата на служителя.
Райчо беше печен. Но никога не бе очаквал, че някаква си пикла ще му въздейства така. Имаше хиляди начини да ги закопчае. Но всички бяха полу-законни. Обикновено се стремеше да ги избягва. Но сега! Сега беше друго. Усети как краката му го изправят и пое бавно към изхода.
Голямата сестра обичаше слабите. Направо ги обожаваше. Следеше всяка дума и всеки жест от диалога между малката и тъпото ченге. Въпреки сълзите, които напираха надолу и надолу по лицето й, обрасло с най-финия мъх, който Райчо бе виждал, тя усети жертвата. Усети инстинкта, който я завладяваше преди години, когато все още се състезаваше. И нанесе финалния удар. Късото маваши, което обикновено използваше за засрещане по състезанията нацели задните части на младия служител и го изстреля с невероятна скорост към насрещната стена. Уцели я с темето си и се строполяви в безсъзнание на теракота. Постоя там няколко секунди, докато малкото му душица се върна обратно в тялото, изправи се с неистови усилия и напусна апартамента.
- Неш'ас'ник! За к'ъв се мисли тоя бе!? - Видимо небрежен удар с ръка строши с трясък масата през средата и разпиля съдържанието й по плочките на пода. Мразеше се. Мразеше се, че не й устиска да убие куката. Мразеше се, че за пореден път използва тъпото маваши, което не ставаше за нищо, а пък за пресрещания – хич, особено с бавните й крака. Това провали спортната й кариера. Че и бъбреците й. Такава си беше. От самото начало знаеше, че няма да изкара сполучливо в този спорт...
***
Райчо отвори вратата на асансьора и стъпи в нищото. Минута по-късно, кабинката размаза гърчещото се на дъното на шахтата тяло. Вратата се отвори и от там излезе Стефан. Поглади прошарената си дълга коса, обърна се и изстреля сочна храчка в луфта между прага на кабината и ръба на шахтата. Гъстата течност потъна в кърваво-сивата каша, образувала се в тъмнината. Вратата до асансьора се отвори рязко и издрънча в тишината на входа. Металът удари прошарената глава и предизвика кратка и остра псувня. Но очите му фиксираха дребната чернокоса фигура, появила се внезапно в полезрението му. „Боже, каква плоска тиква!“, мислеше си Стефан, докато изговаряше краткото, но остро „Овца!!!“
***
Чакаше ги на Софийския. Минаваха вече двадесет минути и започна да се изнервя. Срещу него се зададе прелестно създание. Мислеше, че някой, взел толкова хубост, не може в никакъв случай да се е редил на каквато и да било опашка за ум. Но въпреки това би я изтресъл яко. Ей така – само за спорта. Пък и той си бе пичага. Верно, малко брадясал и невчесан, но все пак изглеждаше добре. А и така се чувстваше.
- Ей, готин, имаш ли трева? - Усмихна се мадамата на метър от брадясалата му физиономия. Устата му се разтвори бавно, досущ като на някой олигофрен, но мозъкът му усети бройката:
- Па имам, 'айде да те водим у нас да си я дръп... - не успя да довърши, защото ангелското съзнание приложи хватка, на която и най-върлия айкидока би завидял. Главата му се заби в дясната обувка на Христо Георгиев, а бронзовата й твърд потроши предната му ограда.
- Преглътни! - Каза нежно, но твърдо Милена, докато Антон си преглъщаше зъбите един по един, а белезниците се стягаха около китките му. - Ако боли, можеш да викаш – допълни с най-ангелската усмивка тя.
***
Георгиевски не издържаше. За пети път прочете доклада от патологията дума по дума. Не можеше да повярва на очите си. Доктор Кире стоеше виновно пред него и небрежно въртеше обувката върху тока й. Погледът му изучаваше дървесните фибрили на паркета в кабинета на следователя, а мозъкът му се стараеше всячески да се отнесе на някое по-добро място. Или поне при дъщерите на поредния случай. Заслужаваше си го, мамка му! Повече от всеки друг!
„Поради множеството вътрешни и външни наранявания, експертизата не може еднозначно да определи, дали причина за смъртта са патогенните следи по врата, разкъсванията по далака и увеличения черен дроб или множеството хематоми, открити в цялото тяло на жертвата и особено в мозъка. Предполагаема причина за смъртта – ОСОБЕНО НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ.“
- Ти ебаваш ли се с мене бе?! - Георгиевски не издържа и зашлеви бузата на патолога.
Ръката на доктор Кире стисна за миг скалпела, намиращ се в джоба на престилката му, а острието сякаш изхвърча от очите му и се заби в адамовата ябълка на ченгето. Прободе мислено трахеята, и в момента, в който излизаше през задната част на третия прешлен на гръбнака му, рязко се придвижи встрани, а кръвта оплиска всичко наоколо. Звъна на мобилния телефон го изкара от унеса. Премести погледа си отново в земята, завъртя се и излезе.
- Георгиевски! - Кресна следователят.
- Доле, какво ще кажеш за едно убийство в „Левски“, брат?
- Много смешно Йорданов! Супер си ми готин! Направо получаваш два хидрошока между очите!
- О, съжалявам, пич. Исках да кажа „още едно“ - луд кикот огласи слушалката на клетъчния телефон. Следовател Георгиевски за миг изпусна света от контрол. Краката му омекнаха и се строполяви на пода.
В момента, в който успя да вдигне очи, на вратата се почука, отвори се и там се показа Милена. Индивида, който придърпваше с нея вонеше на джибри и цигари. А когато видя безпомощния следовател на пода, беззъбата мутра се изхили с най-идиотския тембър, който Доле Георгиевски беше долавял.
Всички:
1 ,
2 ,
3 ,
4 ,
5 ,
6 ,
7 ,
8 , 9 , 10
и чакаме с нетърпение да публикуваш нещичко 
!
Comments1
Че ми стана интересно да се разхождам из "Вълшебната гора"..