Напоследък и аз не творя. Така, както съм го правила преди години. Липсва ми...
И тъй като нямам нищо готово и едновременно с това апелирам към Вас, реших да направя следното.
Представям на вниманието Ви един свой разказ. Написах го по повод конкурса на селска тема, в чест на годишнината от рождението на Елин Пелин(18 юли). Знам, че някои от вас участваха в него. Следих публикациите по темата. Когато за пръв път се натъкнах на "BGLog", това беше първото нещо, което прочетох. Не се включих, тъй като вече почти превършвах своя разказ, а едвам успявах да открадна време за да допиша започнатото.
Надявам се разказът "Селска земя" да ви накара да се замислите над най-важните неща от ежедневието ни. Така, както аз се замислих в процеса на самото му написване.
Приятно четене......
СЕЛСКА ЗЕМЯ
Част I
Иван дълго държеше буцата пръст в шепите си и не смееше да ги разтвори. И единственото , което чувстваше в тоя момент, бе парчето земя между пръстите си ,нейната влага и хлад. Помисли си, че безжизненото тяло на майка му, нейното чело,което само преди минути той целуна за сбогом, бе също така хладно и влажно. А сега парчето пръст , което трябваше да остави върху гроба й , щеше да се слее с плътта на майка му и тя завинаги да стане част от тази земя – черна, влажна,студена.
Иван коленичи над зейналата дупка, отпусна безпомощно пръстите си, а двамата гробари забиха лопати в калната земя. Единият от тях бе по-възрастен и докато загребваше пръстта, весело си подсвиркваше. От тази неуместна шеговитост Иван най-сетне се съвзе и хвана за рамото стария гробар.
- Какво ти е толкова забавно, старче? На чуждата мъка ли празнуваш?
- Такава ми е работата, синко – отговори старецът с уморен глас.
- Нима работата ти е да се забавляваш над хорските гробове!
- Аз не се забавлявам, синко, а се сбогувам – отвърна спокойно старецът. – Ти кого изпращаш днес?
- Майка си –отвърна Иван.
Старецът отново заби лопатата си и я остави така, изправена в пръстта.
- Земята, синко, е нашата истинска майка. Затова и не скърбя, когато изпращам някого при своята създателка. – Сетне гробарят загреба парче от земята и продължи да си подсвирква.
Мариела пристъпваше със ситни крачки до Иван и навирила брадичка, сякаш кокетничеше. Хванала го под ръка, тя се опитваше да привлече внимание, като силно потракваше с токчетата на обувките си по асфалта.
Мариела беше момичето на Иван. Истинска красавица. Тя бе от ония девойки, които с охота се продаваха, но на когото трябва и на висока цена. С нея лесно се живееше, защото тя никого не ангажираше и лесно се говореше, защото умееше да изслушва и да се усмихва. И всичко, което я интересуваше, бе как да изглежда на поредното парти или от къде да си напазари, че да ти излезе най-скъпо. Двамата се запознаха в един нощен софийски клуб и взаимно си допаднаха. Тя го предпочете пред всички, защото Иван изглеждаше да разполага с повече пари от останалите, беше добре облечен, умееше да ласкае, а и хубавец бе Иван. Той от своя страна, като всеки мъж, забеляза красотата й и естествено оная съблазън, към която малцина биха останали безучастни. Иван веднага се досети, че Мариела ще да е от онези момичета, чиято житейска цел се заключава единствено в стремежа към лукс и бурен светски живот.Но все пак тя бе красива девойка, женствена и крехка. А и защо не, Мариела бе по джоба му. Напоследък Иван бе ангажиран с куп бизнес срещи, сделки и пътувания. Сега бе времето да се разрастват банковите му сметки, имотите и полезните контакти и той постигаше всичко това с голяма лекота. Беше високо образован и широко скроен мъж. Мариела не бе от неговата класа, но пък се оказа най-подходящата партия за момента. И двамата мислено сключиха тази сделка, без документи, без условия и клаузи и най-вече – без обещания. Вече повече от година живееха в разбирателство и така ги устройваше. На Мариела нищо не й липсваше, а на Иван единствено истинската любов. Но тази мисъл го спохождаше твърде рядко, понеже бе прекалено зает с делата и срещите си.
Започна да вали. Мариела се втурна към колата, хванала с ръце косите си. Не можеше да си позволи, часовете прекарани във фризьорския салон, да се окажат напразни. Едва когато Иван седна зад волана, тя забеляза сълзите в очите му.
- Съжалявам, скъпи.Толкова скоро след смъртта на баща ти и неочакваната загуба на брат ти... – И тя нежно изтри сълзите от лицето му и го прегърна.
Иван не можеше да заспи. Затвореше ли очи, пред него изплуваше бледото лице на майка му, а ръцете си започваше да чувства влажни и хладни, сякаш докосваха челото й. И онзи стар гробар нахлуваше непрестанно в мислите му и Иван виждаше как копае с лопатата си в черната земя.
Беше вече полунощ. Дъждът се усилваше и яростни светкавици озаряваха небето. Иван не спираше да мисли и се почувства самотен и изоставен. Бе изгубил цялото си семейство, нямаше истински приятели,не бе изпитвал истинска любов. Изведнъж всичко, което притежаваше, цялото това богатство изгуби смисъл, а огромната къща, която обитаваше, му се стори празна и студена. Прииска му се да избяга, поне за малко, да разсее мислите си, да се спаси.
Иван се изправи от леглото и застана до прозореца. Дъждът блъскаше по стъклата, а алармите на колите пищяха,раздразнени от шумните гръмотевици. И той предпочете да е там, някъде навън,сред целия шум и хаос, защото искаше да се обърка, да се изгуби напълно и да забрави.
Иван се качи в колата си и тръгна нанякъде,без цел и посока. Това нямаше значение, а и от силния дъжд не успяваше да вижда почти нищо пред себе си. По някое време се озова пред изхода на София. Не се виждаха табели, нито пътят. Но светлините от сградите, рекламите и светофарите започнаха да избледняват и да изчезват в огледалото, някъде зад него, и се смаляваха все повече и все повече.
Бяха изминали часове и той продължаваше напред. А изскочеше ли светлина някъде в далечината, Иван сменяше посоката и отново поемаше в тъмнината. Измина още около час, когато мощен гръм се стовари върху него, а сетне нещо почти не строши предното стъкло на колата. Беше клон от дърво, което сега напълно му попречи да вижда. Иван натисна спирачките и разбра, че колата се преобръща по някаква стръмнина. Последва удар, главата му се удари в тавана и изведнъж Иван престана да усеща тялото си.
Част ІІ
Откъде идваше онзи звук. Какъв беше той. И този аромат. Бе му познато, но отдавна забравено. Беше хубаво. Искаше му се да разбере, но сънят надделяваше. Той направи усилие да отвори очи и сетне видя някакво момиче с дълги коси и бяла рокля. Каква хубавица и какво спокойствие излъчваше само. Заприлича му на самодива. А после се стресна, защото се подсети, че такива неща не се случват в действителност. Сигурно бе привидение. Но и привиденията не съществуват. И все пак бе видял едно момиче и долавяше шумовете, и аромата. Отново отвори очи.Момичето го нямаше, но поляната си беше там. Дали е сънувал и дали изобщо е отварял очи. Какво означаваше това. Жив ли бе, сънувал ли или полудяваше. Сетне почувства главата си тежка, а краката си студени и мокри. Всичко го болеше.Огледа се. Виждаше небето върху себе си, но щом отпусна глава, пред погледа му изплува отново същата поляна. Нещо се беше случило. Но какво? Помнеше дъжда и бурята, тъмнината и пътя, дървото, което се стовари върху прозореца. И удара по главата си…..Иван се стресна и направи опит да се изправи. Но усети краката си тежки. Огледа се и разбра, че се намира сред водите на някаква река. Краката му бяха потопени в нея, а останалата част от тялото му лежеше върху поляната.Колата му беше преобърната на метри от него. Изглежда бе изскочил през вратата.Събра всички сили и се изправи. Беше му студено и всичко го болеше. Какво бе това място? Отново долови шума на реката и му стана приятно. Тук ухаеше различно. И беше чисто. Загледа се в далечината. На около половин километър от реката имаше къщи и Иван разбра, че не сънува. Бе попаднал близо до някакво село и реши да потърси помощ там.
Той тръгна по черния път, но сетне спря, за да погледне отново реката. Какво го бе спасило? Може би тъкмо водите на тая река.
Беше средата на пролетта и всички дървета бяха цъфнали, тревите млади, а водите на реката буйни. Ухаеше на цветя и на отминал дъжд. Защо ли досега не бе забелязал, че навън е пролет? А може би в града всички сезони са еднакви и цветовете си приличат. Да, беше хубаво да е пролет.
Иван стигна до селото и се спря пред вратата на първата къща. Замисли се. Стопаните на тоя дом се виждаха навътре в двора и ту се привеждаха, ту се изправяха. Ако им извикаше, те нямаше да го чуят.Нямаше звънец, а и сигурно беше заключено. Сетне забеляза, че портата е леко открехната. Какво място, помисли си той. Не са ти нужни ключове и звънци и даже вратите си не затварят. Наоколо му спокойно кълвяха кокошки и блееха агънца.Сетне жената изглежда го забеляза и му махна с ръка. Когато наближи портата, се провикна:
- Влазяй, влазяй,момче!
Иван плахо пристъпи.
- От къде идеш,момко? Май не си от нашия край, че не сме те виждали преди.
- От София съм,бабо.
- А-а-а, от София,значи. И какво те води насам?
- Снощи изглежда съм катастрофирал и ето ме, озовах се тук. Колата ми е закъсала в края на селото.
- На ти, коли ичудо! Аз все разправям на бай Минчо, че туй колите са дявол работа. Ама той искал да си купи, та искал. Дали му рентата от житцето и щял кола да си купува.Аз все му говоря: “Нахрани кокошчиците с туй зърно, иди си купи некоя и друга кравица, че млекце да ти дава.” Ама той кола, та кола…Че то туй колата и него требва да го ‘раниш, а насреща ти нищо.Ни млеко, ни яйца, ни месце.
- И какво стана?Купи ли си накрая кола? – запита Иван с нескрито любопитство.
- А, купи си той.Синът им наскоро намина, уж да ги нагледа, па накрая с париците си тръгна.
Иван се разсмя. Не бе чувал по-забавна история напоследък.
- Та ‘ко викаш,момче – поде отново жената – катастрофирал си значи. Ама добре ми изглеждаш.Малко си се поомокрил. Хайде, влазяй, че да те изсушим и дрехи да ти найдем.
- По-добре да вървя, бабо. Дойдох само за малко помощ. Трябва да се обадя в града, някой да ме вземе и да изтегли колата.
- Ти колата я остъй. Ами то телефон нема. Само бай Минчо има. Той все на модерен се пише. И в кметството имаме един. Ама днес Митьовица понамина и рече, че нощес от бурята телефонът се поовредил. Като пасяла овците на полето, едното добиче се оплело в некаква тел ли, жица ли. Едвам размотала горкото животинче. Та туй май били жиците на телефона.
- Май съм я загазил. – каза Иван – Наблизо има ли друго село?
- Има, има, синко,ама е далеко. Два дни пеш и си там. Ако искаш храна и вода ще ти дадем, че да не умреш от глад по пътя. Ама, я по-добре остани тука, докато телефонът си дойде.
- Кога ще го оправят? – попита Иван.
- Последния път след месец дойдоха. Ама то на кой ли му требва.
- И никой няма кола….?
- Никой. Нали ти казвам. Как че го ‘раним туй возило и де ще ‘одиме с него?
- Наистина я загазих – примирено каза Иван.
- Не толкоз. Нашто село е добро. Никой няма да те изостави. Влазяй, влазяй да се преоблачаш, че с тия дрехи целото село че ти се присмее.
- Че какво ми е на дрехите? – смаяно попита Иван.
- Ами я се виж само. С тия якици и ризи, де си тръгнал у село. Голем смех че да падне.
Иван сведе глава и се погледна. Панталоните му бяха кални и изпокъсани. Ризата също. Копчетата на сакото му липсваха. Ако се появеше в този вид в града, щеше да предизвика съжаление, а в селото –присмех. Краката все още го наболяваха. Трябваше час по-скоро да се прибере у дома. В компанията на тази жена му беше приятно, но тя не можеше да му помогне.Затова той реши да потърси някой друг.
- Няма ли все пак начин някой да ми помогне? – попита Иван.
- У нашто село,синко, всеки ще ти помогне. Ама ако искаш у дома да си идеш, то туй скоро няма да стане. На седмица веднъж иде кола да ни носи храна от града, обаче тя вчера беше тука…..Я вземи иди при дядо Йосиф. Той е начетен человек. Всеки оди там, кога отговор ще да дири. А и добър е Йосифа. Пустият му старец, всичко знае.
- Къде мога да го открия?
- На края на селото. От другата страна. Към ту планината.
- Благодаря ти,бабо. Сега ще тръгвам. Бъдете живи и здрави.
- Доскоро, синко.Жив и здрав и на добър път.
Селцето не беше голямо. От източната му страна минаваше река, а на запад се издигаше планината. Върховете й тук-таме се белееха от снега, а надолу се спускаше тъмен зелен килим от стари борови гори.В най-долната си част бе опасана от розово-бели багри от цъфнали дървета. А в подножието й се разстилаха светло-зелени поляни.
Лек ветрец повя от запад. Иван погледна към издигнатите заоблени била. Този вятър идваше от там и носеше със себе си аромата на планината, мириса на нейните гори, младостта на цветовете й,чистотата на топящия се сняг.
Иван вървеше по посока на планината, а от двете му страни се редяха селските къщи. И който двор да подминеше, хората го поздравяваха усмихнати. Накрая на селото видя самотна къщурка и той предположи,че там ще открие стареца. Когато наближи, Иван забеляза, че вратата и прозорците на къщата бяха отворени, но никой не се виждаше. В двора се разхождаха кокошки с малките си пиленца и няколко агнета, но нито едно животно не пристъпваше посевите в градината, а всички се движиха между лехите и растенията. На входа приятелски го посрещна едро куче и няколко котки. Тъй като отпред не откриваше никой, Иван реши да заобиколи къщата и да потърси стареца от другата страна.
Задният двор бе набразден от дълги прави редици с овощни дървета, а двете му страни бяха опасани от цветни лехи. В края на едната редица вървеше възрастен мъж. Когато старецът забеляза Иван, се провикна:
- Внимавай, момче,че да не се изплашиш!
В тоя момент Иван чу шумолене зад себе си,сетне нещо връхлетя отгоре му и той подскочи от страх. Обърна се и видя, че някакво огромно прасе го обикаля и души. Иван понечи да се отбранява, но веднага разбра, че животното е добронамерено и даже изглежда се бе зарадвало от присъствието му. Старецът слизаше надолу по пътеката и се превиваше от смях.
- Съжалявам за нетрадиционното посрещане,момко. Но не бой се, тук всички сме приятели – каза мъжът, продължавайки да се кикоти. – Добре дошъл. Аз съм дядо Йосиф, а това са моите най-верни приятели.
Иван беше смутен. Наистина не бе очаквал подобно посрещане и не знаеше какво да каже.
- Ами….Аз съм Иван….Малко съм объркан, защото това мило животинче….Не очаквах всъщност….
Старецът отново избухна в смях и когато си пое въздух, каза:
- О! Това е Асен.Едно много добро прасенце. Подарък ми е.
- А, разбирам…Това не е ли малко странно – промълви Иван - Чувал съм, че тези животни не се разхождат на свобода.
- А….Имаш предвид зад разни решетки? Че на кого са нужни ограждения, синко? Ти откак си се родил,майка ти заключвала ли те е някога сам в някаква тъмна стаичка? А туй прасенце е по-кротко и от агънце. Голям приятел, наистина.
Иван беше объркан. Замисли се и сетне неуверено попита:
- Ами как тогава ще се разделиш със своя приятел?
- Както с всичко останало – весело каза старецът – Когато му дойде времето. И всъщност никому не е известно, кой пръв ще си иде.
- Аз имам предвид…..Участта на тези животни наистина не е завидна…И май е по-добре да не се сприятеляваш с тях.
Старецът се втренчи в очите на Иван, но после отново се усмихна.
- Искаш да кажеш,че по Коледа….О, Боже! Не, никога! Никой няма да коли това бедно свинче. Поне докато аз съм жив.
- Ако правилно съм разбрал, ти отглеждаш тази животинка…А не както повечето хора правят по Коледа…И не само тогава. Защо не куче, котка или кон например?
- Честно да ти призная, момко, и аз самият не бих се досетил преди да си взема прасе за приятел. А за другите неща, остъй! Аз месо и без това не кусвам. Ами веднъж в едно циганско семейство тежко се бе разболял мъжът. Помогнах с каквото можах и сега той е на крака, жив и здрав. В знак на благодарност, тия добри хора ми дадоха прасенцето. Тогава то беше още малко. Кръстих го Асен, на името на момчето, което в същия ден жената на циганина роди. Вече от години делим двора и храната си. И както ти казах, Асен е верен приятел.
Последва мълчание. Дядото погали своя приятел и тихо му промълви:
- Хайде, момчето ми. Върви да се поразходиш, че пак ще спънеш човека. – Та какво те води насам,синко? – запита го старецът.
- Снощи от бурята колата ми се преобърна от другата страна на селото и сега търся някой, който да ме откара до най-близкия град или село. А телефон разбрах, че няма.
- Я, виж ти. Лоша работа. Важното е, че ти си добре. – Старецът приглади брадата си и се замисли.– Коли нямаме в нашето село. Телефоните и те са едни, лесно се повреждат. Ама все нещо ще измислим. Първо ще погледнем колата ти, но трябва да почакаш до утре. Вече минава пладне и скоро ще се мръкне.
- Колата ли? – с изненада попита Иван – Тя е безнадеждна. Доста е натрошена.
- Тя отвън може и да е натрошена, но отвътре не знаем, преди да сме я видели. Моторът работи ли и най-важните части, все ще я скалъпим, че да стигнеш до най-близкото село.
Иван беше смаян. С всяка минута старецът го изненадваше с по нещо и преобръщаше всичките му представи. Сега и колата. На това нямаше как да повярва. И дали този човек някога въобще бе виждал кола.
- Дядо, разбирам,че искаш да ми помогнеш. Но варианта с колата нека го изключим засега. Колите са нещо, с което и аз самият не бих се захванал. За това си има специалисти. А тук надали ще намерим такива.
- Вярно е. Не съм специалист, но мога да опитам. Разбирам по малко, попрочел съм туй-онуй. От книгите много можеш да научиш. А сега влизай у дома и се настани удобно. Ще трябва и дрехи да ти намерим, че с тези даже и кокошчиците ще ти се присмеят.
Още щом прекрачи прага на къщата, Иван се удиви от гледката и не повярва на очите си. Всички стени бяха наобиколени от шкафове и целите отрупани с книги, като че да бе в някоя библиотека. Иван се доближи до единия ред с книги и ги заразглежда. Беше сектор с поезия, а по-надолу се разполагаха учебници и книги на техническа тематика. Тук той откри цели поредици от томове на най-известните класици и още куп автори, за които даже не бе чувал.
Старецът не обърна внимание на изненадата на своя гост, а започна да обикаля из стаите и да коленичи.
- Къде ли ги сложих? Тук ли бяха или в мазето? Скоро пак ще трябва да оправям тази бъркотия.Ама последния път цели два дни ми бяха нужни да оправя всичко.
Сетне извади изпод леглото някакъв кашон, на който пишеше “Автомобили и автомобилостроене”.
- А, ето къде си била! – победоносно възкликна дядо Йосиф – Скоро четох нещичко на тая тема, ама искам да потърся една приятелка. Много е полезна. – Изглежда под “приятелка” старецът имаше предвид някоя книга.
Иван не помръдваше. Беше като вцепенен и си помисли, че сънува. Познаваше стотици хора в София, а и в други градове, даже и такива, дето живеят по селата. Но такъв човек не беше срещал досега. Сетне загледа стареца. Косите му бяха напълно побелели, кожата набраздена от старостта, ръцете му загрубели, но добре оформени, издължени и красиви. Иван сега си припомни как този старец се бе спуснал по пътеката, лекотата и пъргавите движения, с които вървеше, изправената му стойка, момчешкия му смях.Кожата на лицето му бе потъмняла от слънцето, отпусната и стара, но очите му грееха, ясни и сини. Иван никога досега не бе виждал по-бистър, по-жив и проницателен поглед.
Дядо Йосиф постави книгата върху дивана и се отправи към вратата.
- Ти се настанявай,а аз ще набера от градината някои неща. Трябва да хапнеш и после да си почиваш.Утре ще му мислим как да оправим тази бъркотия.
Вече се стъмняваше, но заобления край на слънцето все още се подаваше зад планината. Иван стоеше до прозореца, загледан в залеза, в неговите оранжеви отблясъци, които обагряха планината, горите и поляните. Сетне погледна градината, дърветата, цветята и животните, които се разхождаха из двора и му се стори, че изпод тия цветове всички изглежда по-хубаво, а лицето на дядо Йосиф по-младо.
Старецът влезе в стаята при Иван и го покани на масата си. Беше приготвил прясна салата, супа от зеленчуци и омлет, а за десерт му предложи ябълки и мед.Иван бе свикнал да се храни по най-изисканите ресторанти в София, ала толкоз вкусна вечеря не помнеше да е ял. Дали защото два дни нищичко не бе кусал или това пак да беше някоя от причудливите изненади на стареца.
Докато вечеряха, Иван подхвана разговор.
- Дядо Йосифе,отдавна ли живееш сам?
- С толкоз приятели, синко, сам не можеш да си. Нали ги видя днес, пък и цялото село сме като едно семейство. А и внучка си имам.
- Къде живее сега твоята внучка? – попита Иван.
- Тук, при мен. Че къде другаде. Но тия дни гостува у едни добри хора, на другия край на селото.Внукът им тежко се разболял. Малкият Петърчо, само на две години е. Сега моята Йована е там, за да им помага. През годините успях да я понауча на някои работи, как да използва билките и ръцете си, а също думите и гласа, който да звучи като песен. Дано успее да помогне на клетото дете. А аз няма къде да ходя, някой трябва да се грижи за Асен и цялата компания в двора ми.
- Значи внучката ти Йована се казва. На теб ли е кръстена?
- Когато преди 25години се появи на белия свят, докторът беше в съседното село. Наложи се аз да помогна при раждането. Затова майка й реши да я кръсти на мен. Пък и още щом се появи, веднага се видя, че моите очи ще да е взела. А сега, когато е вече млада девойка, все едно себе си виждам. И нравът ми е унаследила моята Йованка.
- Къде са сега майка й и баща й?
- Когато се роди,синът ми, нейният баща, беше на гурбет. Но повече на се завърна. След години подочухме, че на път за дома го нападнали бандити и му взели парите, спечелени през двете години на гурбет. После го захвърлили. Когато го открили, тялото му било промушено на много места от нож.Но местните се оказали добри хора и го погребали по християнски в селското гробище. – Старецът се замисли, сетне добави.– Лоша работа….Но най-мъчно ми е за Йована. Тя никога не можа да види родителите си. Три дни, след като се бе родила, майка й почина от загуба на кръв. Открих я тук, на това легло, а в ръцете си държеше спящата Йованка. Не можах да й помогна. Лекарят се върна на другия ден след раждането, но каза, че и тук да беше, пак не би могъл да промени нещата, защото раждането и без това се оказало тежко…..След време тук, край нашето село, открих една билка, която спира всякакви кръвотечения. Но вече бе късно. Не можех да върна времето назад.Оттогава се зарекох да изуча билките и всичко свързано с лечението на хора и животни.
Иван мълчеше. Беше му мъчно за стареца, за неговата внучка и цялата участ на семейството му. Сетне изпита тъга по своите родители. Но старецът беше прав – времето не можеш да върнеш.
- Нещастието никога не идва само – заговори Иван – Преди две години изгубих баща си. Малко след него си отиде брат ми, а вчера погребах майка си. – Очите на Иван се напълнихасъс сълзи. – Колко исках само да върна времето назад и това да не се бе случвало.
Той замълча и избърса сълзите от лицето си.Старецът сложи ръка върху рамото на Иван и заговори със спокоен глас:
- Времето не енещо, което можеш да върнеш. Но то ни служи за да ни научи на най-важния урок –никога да не съжаляваме. Да съжаляваш, означава да се предадеш в ръцете на най-големия си враг – страха. Страх от случилото си. Страх, че то може отново да се случи. Страх, че не можеш да живееш без близките си, от самотата, от неизвестността. Страх от целия живот. А живот ли е това – да се страхуваш, че въобще си жив? И вместо да съжаляваш и да се страхуваш, по-добре обичай живота и така продължи напред.
Аз изгубих жена си, малко след катотя ме дари със син. Сетне един подир друг си отидоха най-близките за мен хора. Но от всичко това ми остана Йована. А това не е никак малко. След смъртта на снаха ми аз се научих да помагам на болни хора и изгубени души. Вярно е, рано останах сирак. Сетне животът ми отне трима души, които бяха най-важни за мен. Но след това помогнах на триста. И ако съжалявам за загубата на близките си, това означава, че съжалявам задето съм излекувал стотиците, нуждаещи се от помощта ми.Погребал съм много хора и техните души са при Господа сега. Но аз бях този,който трябваше да изкопавам дупките и да полагам телата им в черната земя. Но същата тази земя ме дарява с благата си и благодарение на нея съм жив сега.
Иван се замисли. Вчера бе държал парче от земята и я ненавиждаше задето му бе отнела най-скъпото. Но сега тук, в градината на един старец, той видя как земята живее, и от нея се ражда новия живот, в нея диша и пак в нея умира.
- Сигурно си прав,дядо. Земята трябва да се почита. Вчера един гробар ми каза нещо подобно, че земята е нашата създателка, но аз не разбрах думите му. Градските хора не се замисляме много над тия неща. Нашата земя не се вижда и животът в нея отдавна си е отишъл. Защото всяка част от тази земя е покрита с бетон и камъни. Няма как да я усетим, понеже откак сме се родили, дори не сме стъпили отгоре й. Там,откъдето идвам аз, съм смятан за изучен и високообразован човек. Притежавам куп дипломи и те са моето доказателство пред света, че съм знаещ, а парите, които съм спечелил, че съм можещ. Но сега разбирам, че всъщност твърде малко познавам света и всичките дипломи и купища пари не са в състояние да ме превърнат в човек на знанието. Трябваше да попадна в едно село, за да разбера, че тук хората са по-мъдри, по-истински и добри от тези, които си мислят, че с един документ се купува познание. И сега, когато съм тук, разбирам, че от тебе,дядо, мога да науча много повече, отколкото за всичките години прекарани над учебници, книги и сред високообразовани градски хора.
Беше се стъмнило. Някъде в далечината се чуваше кучешки лай, сетне утихваше. И тогава зазвучаваше песента на щурците.Двамата мъже мълчаха, заслушани в нощния мрак.
Чуха се стъпки, някой приближаваше. Иван погледна през прозореца и видя два човешки силуета. Сетне кучето на дядо Йосиф се разлая и фигурите се изгубиха в мрака.
- Кои ли бяха тези хора? – попита Иван.
- Не знам кои са,но знам, че търсят нещо. – отговори старецът със спокоен глас, но Иван разбра,че нещо го тревожеше.
- Че какво може датърсят от теб, дядо Йосифе?
- Знам ли? Сигурно скритото съкровище в двора ми.
Иван се засмя и реши да отвърне на хумора на стареца.
- И къде точно си го скрил, дядо? В градината при Асен и кокошките или в мазето между зимнината?
И двамата се разсмяха, но сетне дядо Йосиф стана сериозен.
- Тръгнала е една приказка сред съседните села, че преди години моята прабаба е заровила съкровище в двора.
Иван се засмя още по-силно и като си пое въздух, попита:
- И как се е сдобила баба ти с такова имане?
- Прабаба ми е била трудолюбива жена. Двамата с дядото са се грижили за тая земя и са я почитали.От труда им реколтата нараствала, а от съседните села я изкупували, понеже там земята не била много плодородна. Наложило се да купуват нови и нови ниви.Започнали и животни да отглеждат. И така забогатяли. На мястото на тая къща се издигала една по-голяма, а до нея други, в които живеели ратаите. Но след войната нищо не останало и от руините дядо ми успял да построи ето тази къща. Говори се, че малко преди селото да бъде опожарено, прабаба ми усетила, че нещо лошо ще се случи и закопала в двора всичките пари. Но отнесла тайната със себе си и дори моят дядо, нейният син, не успял да се сдобие с имането. Всъщност той така и не направил опит да го потърси. Нито баща ми.
- А ти, дядо Йосифе, ти търсил ли си го?
Старецът извърна глава към отворения прозорец, загледа градината си и се усмихна.
- Тази земя, синко, е моят живот. Обичам я като свое дете. И ако сега кажат някому, че в корема на собствената му рожба се крие безценно съкровище, нима би забил нож в плътта на детето си?
Иван мълчеше и сърцето му се изпълни с благодарност към стареца, задето му разказваше тая история. Щурците отново огласяха тишината, а сетне някаква нощна птица се заобажда.
- Кажи, дядо, –наруши мълчанието Иван – нито веднъж ли не полюбопитства какво се крие в двора ти?
- Любопитството,момко, не е начин да откриеш истината. Човек не изучава истински една наука,само защото е бил любопитен да разгадае тайните й. Не любопитството, а сърцето е, което те води по пътя на истината и познанието. А моето сърце не ми позволява да нараня земята си, защото пръстта е нейната кожа. И забия ли лопата, значи земята ми да стене от болка. В нея дълбая, синко, само когато посявам семената и фиданките. Тогава тя не страда, защото я дарявам с живот и така ми се отплаща. Сърцето е като земята, синко. Когато една земя е плодородна, те дарява с благата си. А когато сърцето е добро, добър ще е и животът ти. За да бъде земята ти плодородна, ти трябва да я обичаш и да се грижиш за нея. А за да направиш сърцето си добро и да обича, трябва добрини да правиш.
Стана късно и тъкмо, когато Иван се канеше да си ляга, дядо Йосиф се появи на вратата с чаша в ръка.
- Ето, вземи,синко. Изпий това. То ще излекува душата ти.
Иван изпи течността и спа непробудно цялата нощ, а на сутринта се събуди бодър и отпочинал и краката не го боляха. Двамата със стареца закусиха и се отправиха към другия край на селото, за да огледат колата.
Оказа се, че дядо Йосиф никак не се е шегувал със своите книги и доста майсторски подходи към автомобила. Сетне каза,че някаква важна част се е повредила и за жалост няма как да го подкара.
Докато старецът се суетеше около колата,Иван бе загледан във водите на реката и си припомни, че вчера на това място бе видял някакво момиче и все още не можеше да забрави красотата и спокойствието,което девойката излъчваше. Сега си спомни, че образът бе толкова ясен и Иван реши, че това няма начин да е било привидение. Прииска му се отново да види същото момиче. Когато дядо Йосиф каза, че колата е сериозно повредена, Иван усети облекчение. Покрай старецът се чувстваше добре, а и това място някак го привличаше.
- Ще се наложи да ми погостуваш още няколко дни, синко, докато колата от града дойде да те вземе.– каза дядо Йосиф.
- Стига да не съм ти в тежест, дядо.
- Ти ли да си ми втежест! – усмихна се старецът – Какво ли не ми е минало през главата, а сега едно изгубило се момче да ми дойде в повече…Хайде да вървим, че работа ме чака.
На път за дома дядо Йосиф се отби през няколко къщи. В първата говори насаме с младо момиче и сетне му подаде сноп билки, които изкара от торбата си. На излизане от къщата Иван го запита:
- Тази жена ми изглеждаше здрава. Защо са й билките?
- Тялото й е здраво, наистина. Ала сърцето й се разболяло. Вече от година любовта й към един момък разяжда душата й.
- Несподелена любовли я мъчи? – попита Иван.
- Клетото девойче копнее по своя избраник – едно момче от съседното село. А той, бедният, всяка неделя извървява два дни пътя до селото, та тайно да се срещат, и сетне още два дни, за да се върне обратно. Вече на скелет е заприличал. Родителите на момичето така и не склониха да му я дадат за невеста. Била малка, а и избраникът й от друго село идвал.
- Защо не се примирят, вместо да виждат дъщеря си така болна и нещастна? Защо да я лекуваш ти, след като за нейното избавление има един-единствен лек! – Иван се замисли и му стана тъжно за тия млади влюбени. Сетне запита стареца – Как ще завърши тая история, дядо?
- Всяка история завършва различно. Ала едно съм научил. Сърцето с билки трудно се лекува и него в окови не можеш да удържиш. Затова и не скърбя за участта на тези младежи.Сърцето е силно, когато обича и никой и нищо не е в състояние да отнеме силата му.
Иван се натъжи. Той никога не беше обичал истински и не бе усещал силата на сърцето си. Можеше да посочи, което си поиска момиче и то да бъде негово. Но никога не срещна достойна за сърцето си. А тук, в това село, хората се обичаха истински и трябваше да се борят за любовта си, да извоюват сърцата си.
Дядо Йосиф посети още няколко къщи, а хората навсякъде го посрещаха радушно. Когато отваряха вратите си, в очите на тези селяни бе изписана мъка и отчаяние, а когато изпращаха стареца, лицата им бяха по-ведри, защото надеждата се бе завърнала в домовете им.
- Как успяваш да лекуваш тези хора, дядо? И да върнеш усмивката по лицата им? – запита Иван,докато вървяха.
- Не аз съм този,който ги избавя от страданието им. Никой не може да излекува нечие тяло или да спаси изгубената душа, освен своята собствена. Аз само показвам пътя, а хората сами избират дали да приемат надеждата. И веднъж приета, тя е тази, която лекува…..Нека ти покажа нещо!
Старецът се отправи на север, а Иван,следвайки го, за пореден път се възхити на неговата пъргавина и лекотата, с която пристъпваше.
Вървяха около два часа, изкачвайки планината. И колкото повече приближаваха върховете й, на Иван му се струваше,че билата на тая планина не са толкова заоблени и меки, както се виждаха в подножието й. Дядо Йосиф изглеждаше все така бодър и Иван се стараеше да прикрие умората си. И точно, когато краката му се подвиха и той щеше да се сгромоли на земята, старецът се обърна и каза:
- Пристигнахме.Това е мястото.
Иван извървя още няколко крачки към върха и сетне видя пред себе си бяла постройка, оградена от ръждясала телена мрежа.
- На това място мислите са ми по-ясни и си отпочивам. – каза дядо Йосиф – За пръв път го открих, когато бях на седем и оттогава не преставам да идвам тук.
Иван заогледа поляната и олющената постройка, която изглеждаше да е параклис. Но нищо не намираше в това място,което да е така привлекателно и където с часове да се наслаждаваш на гледката,а мислите ти да отпочиват. Растителността беше бедна, виждаха се изсъхнали дървета, бодли и мъртви изпочупени клонове. Слънцето вече бе ниско и параклисът не позволяваше на лъчите му да огряват поляната. Беше сенчесто и на Иван му стана студено. Наоколо нямаше жива душа, вятърът брулеше лицето и свистеше в ушите му. Иван си помисли, че никога преди не бе виждал по-отблъскващо и злокобно място. Но той знаеше, че старецът е намислил нещо и реши, че изненадата се крие накъде вътре в параклиса. Ако кажеше, че мястото не му се нрави, можеше да обиди дядо Йосиф. А ако покажеше възхищение пред гледката,щеше да излъже. Затова той се насочи към параклиса и попита:
- Ще влезем ли вътре?
- Ако искаш да се молиш, влизай. Аз самият често го правя. Но параклиси има много, а това място е уникално и надали друг път ще имаш възможността да видиш подобен изглед.
Иван не разбираше. Не знаеше на къде точно да погледне, защото тук всичко му изглеждаше отблъскващо и най-сетне реши да признае на стареца своето разочарование.
- Дядо Йосифе, ти идваш на това място още от малко момче и сигурно то има голяма стойност за теб.Но аз, като посетил го за пръв път, все още нищо не откривам в него. И даже ми изглежда доста неприветливо. Първото нещо, което ми идва наум, е час по-скоро да се махна от тук.
Старецът започна да се смее и като се успокои, каза:
- И аз така си помислих, когато за пръв път го посетих. Но разликата е там, че не побързах да се върна обратно в селото, а направих ето така….
И старецът тръгна към параклиса. Спря до врата му, замисли се, но не влезе вътре, а го заобиколи. Иван го последва.Когато вече бяха от другата страна на постройката, Иван се смая от удивление. Пред него се простираше най-хубавата гледка, която някога бе виждал. В краката му се спускаха склоновете на планината и нейните била отново му се сториха заоблени и покрити с мек цветен килим. В низината се виждаше цялото село и криволичещата река. И нищо не попречваше напреде му, за да вижда докъдето погледът му стига. От широкия простор Иван се олюля, но от тая омая той за пръв път се почувства свободен и му стана леко. Сега нищо не попречваше на слънцето и то бе огряло цялата поляна и селцето, а под лъчите му водите на реката блестяха. Вятърът си беше отишъл и неговото свистене бе заменено от песента на някакъв славей и шума на дърветата.
Двамата мъже дълго стояха така, замълчани и загледани в далечината.
- Дядо Йосифе –най-сетне продума Иван – Сега разбирам защо дойдохме тук. Никога преди не съм виждал нещо толкова красиво. Никога преди не съм дишал толкова свободно и най-сетне да обикна живота.
- Радвам се, че ти хареса, синко.
- Че на кой не би му се харесало! – възкликна Иван.
- За съжаление,малцина са тия, които са оценили това вълшебно място, както ние двамата с теб…Виждаш ли склона под краката си? От тази страна на планината пътят е трудно проходим. Повечето хора предпочитат другия, по който ние се изкачихме преди малко. Когато достигнат върха, те виждат оная пуста поляна, а студеният вятър брули лицата им. Затова повечето предпочитат да се върнат там, откъдето са дошли, вместо да продължат напред и да надникнат какво се крие зад тоя стар параклис. И така те никога не успяват да се полюбуват на прелестите на това райско кътче. – Дядо Йосиф се замисли и сетне продължи. – На това място научих първия си урок. Всеки и всичко си има своите добри и лоши страни. Ако днес денят е лош, то утре ще срещна нещо добро.Но трябва да продължа напред. Човек винаги избира дали да се върне назад, дали да остане на мястото си или да продължи напред. Казах ти, страхът е нашият най-голям враг. Затова следвай сърцето си.
Част ІІІ
Изминаха пет дни, откакто Иван за пръв път попадна в селцето. На по-другия ден щеше дадойде колата и той можеше да се върне обратно в София. През тая седмица Иван помагаше на дядо Йосиф в градината и заедно с него посещаваше къщите на хора,нуждаещи се от помощта на стареца.
- Утре е “Ден населото” – каза дядо Йосиф, докато копаеха в градината.
- Не съм чувал за такъв ден, но щом казваш…
- Това е денят на нашето село, когато всички се събираме на площада.
- Да не би да е някаква специална дата? Какво се е случила на тоя ден?
- Ами, всъщност нищо. Всяка година на този ден се събираме и празнуваме. Нищо повече. – каза старецът.
- И какво правите на празненството?
- Всеки, каквото поиска. Някои решават, че ще поведат хоро, на други им се пее. Ако стихотворение или реч си намислил, можеш да говориш пред цялото село.
На другия ден, както дядо Йосиф бе казал, на площада се бяха събрали всички хора от селото. Жени, мъже, младежи, баби,дядовци, деца, майки със своите бебета. И всички изглеждаха весели и безгрижни.Първо кметът на селото поздрави присъстващите и приветства с добре дошъл новия гост. Заиграха се хора, запяха се песни, деца рецитираха приказки и стихотворения. По някое време кметът се обърна към Иван и го подкани да сподели пред всички присъстващи своите впечатления от селото. Иван се смути, но нямаше как да откаже, а и вече бе късно, защото хората го наобиколиха и зачакаха речта му. Какво трябваше да каже? Накъде да гледа? Дори името на това село му се изпари от ума. И той реши да разкаже за онова, което му се бе случило.
- Преди няколко дни– неуверено заговори Иван – колата ми се преобърна по склона и аз се озовах в едно село, чието име никога не бях чувал. И дори сега да трябваше да го посоча на картата, пак бих се затруднил. Но това няма никакво значение. По-важното е,че хората тук са най-истинските, които някога съм имал честта да познавам.Когато след катастрофата се събудих, първото нещо, което видях, бе реката, а сетне поляната. И тогава разбрах, че навън е пролет. Нещо, което отдавна не бе ми се случвало…. – Иван замълча, заогледа хората около себе си, които с интерес го слушаха, и сетне продължи – Израснал съм в София и успях да подредя живота си. Поне така казват приятелите ми. Но се оказа, че съм пропуснал нещо много важно – не съм разбрал, че навън е пролет. А по-лошото е, че дори не съм се замислял. Питам се…, как ли не съм забелязал нещо толкова очевидно. Какво съм правил през това време? Къде съм бил? Спал ли съм или съм сънувал? Питам се още, ако някой ден имам свои деца, какво бих им разказвал? Какво биха могли да научат те от собствения си баща, който не умее дори да различи пролетта от зимата. Да им разкажа за себе си? Как сутрин ставам в седем и се качвам в колата си. Как се срещам с разни скучни хора, а вечер сядам пред телевизора и заспивам. Това ли да им кажа? Такива неща не са интересни за никое дете. Що за баща ще съм аз! Що за живот съм имал!
Сега съм тук и най-сетне забелязах небето над себе си, звездите нощем и слънцето денем. Усещам земята под себе си и разбирам, че тя е жива. И само за броени дни успях да се посмея на най-забавната история, която някога съм чувал, разказана ми от една старица, да видя най-красивото момиче в съня си, да се запозная с най-интересния и мъдър човек, да посетя най-красивото място на света, да съм сред най-веселите и истински хора и те да изслушат моята история, да видят мен самия и най-накрая да бъда себе си. Ето такива са моите впечатления от едно селце, неизвестно никому, за неговите хора, съхранили сърцата си и за природата му – недокосната от времето.
Иван се огледа. Хората около него мълчаха.Един старец свали шапката си, коленичи и я сложи на земята. Сетне всички останали мъже го последваха, а жените развързваха забрадките си. Някъде в тълпата се чу детски глас:
- Бате, ще ни разкажеш ли за онова място, дето било много хубаво, за мъдрия човек и красивото момиче?
Сетне всички деца наобиколиха Иван и зачакаха своята приказка.
- Мъдрият човек, деца, е вашият дядо.Красивото момиче е някъде наоколо и един ден всеки от вас ще го срещне. А приказното място е точно тук – И Иван посочи с пръст небето, поляната, реката,планините.
Децата се заоглеждаха във всички посоки, а очите им заблестяха. Сетне запрепускаха из селото и ту отиваха на някъде, ту се връщаха.
Следобед хората се разотидоха и двамата мъже се отправиха към къщата на дядо Йосиф.
Когато наближиха портата, там не ги чакаше Асен, нито кучето, както правиха обикновено, когато старецът се завръщаше.Наместо това завариха градината опустошена и разорана, като че наскоро да бе отминала свирепа градушка и безмилостна сеч наедно. Огромни дупки зееха в пръстта и всички посеви бяха изкоренени.
- Асене, къде си,момчето ми – тревожно се заоглежда старецът – О, не! Скъпи ми приятелю, каквоти се е случило?
В задния двор на къщата лежеше безжизнено тялото на кучето.
- Какво са ти сторили? Какво….? – зарида дядо Йосиф.
Слънцето си беше отишло, а небето потъмня от надвиснали черни облаци. Започна да вали. Двамата мъже влязоха в къщата и дълго мълчаха.
- Проклето съкровище! – най-сетне продума дядо Йосиф – Дошли са в двора ми, погубили са всичко в него, наранили са земята ми. И от горкото животинче са се отървали,понеже е бранило дома си. Предполагам, че и Асен са ми взели, та да не си тръгнат съвсем с празни ръце. И всичко това, за едно съкровище, което даже не съществува.
- Кой може да ти е причинил това, дядо Йосифе? – попита Иван – Не вярвам да е някой от селото, а и днес всички бяха на празненството.
- Със сигурност не е от тук. От съседното село ще да е. Разбрали са, че днес ще празнуваме и никой няма да си е у дома…Но защо моите приятели? Защо Асен…?
Очите на дядо Йосиф се насълзиха и той излезе на двора. Дъждът се бе усилил и сега запълваше зейналите дупки в градината. Старецът коленичи и загреба шепа от пръстта, дълго я държа в ръцетеси, сетне извърна поглед към небето.
Част ІV
В далечината се зададе стар пикап. На площада се бяха събрали хора и оживено разговаряха за новите стоки, които се очакваше да пристигнат.
Дядо Йосиф и Иван бяха загледани в планината и мълчаха.
- Хей, момче! Ти ли ще пътуваш за града? – попита шофьорът на пикапа, като наближи.
Иван кимна.
- Е, това е. – каза той – Краят на моето гостуване при теб, дядо Йосифе. Ще идвам и занапред.
- И другият път безаварии, момчето ми – каза старецът и се усмихна.
- Разбрано!
Иван се качи в колата, помаха на дядо Йосиф и сетне загледа реката, която ги следваше по пътя им. Водите й бяха бистри и спокойни. Някаква птица замаха с криле и политна. От нея се разнесоха ситни капки вода и заблестяха на слънцето. Иван проследи с поглед птицата и си помисли, че никога преди не бе виждал небето по-ясно и светло, както сега.
Дядо Йосиф дълго гледаше пътя пред себе си.Видя как колата се отдалечава все повече и после изчезна след завоя. Той продължаваше да се взира в далечината, като че очакваше нещо.
По пътя отново се задаваше кола. Като приближи, дядо Йосиф видя, че е същият пикап. Една възрастна жена мина покрай стареца и каза:
- Тия младите все нещо забравят. Сигурно някоя стока ще да е пропуснал.
Но когато колата спря, от нея излезе Иван, с грейнало лице, и уверено закрачи към стареца.
- Давай да вървим,дядо Йосифе, че много работа има за вършене! Цялата градина нас чака.
- Ами пътят към дома ти! Какво стана с него?
- Каквото стана с твоя, преди да пораснеш. Нима ти не продължи напред, когато си видял оная мрачна поляна? Сега аз съм на седем и моят път започна току що, след онзи завой на реката.
Двамата мъже стигнаха до къщата. По пътеката, между цветята, се зададе момиче с дълги коси и бяла рокля. Като ги видя, тя се спусна към вратата.
- Дядо, дядо! Какво е станало с градината? Къде е Асен и всички останали…?
- Всичко е наред,дъще…Само дето работа ни чака. Я кажи ти, какво стана с бедното момче? По-добре ли е сега?
- Като си тръгвах,бягаше на двора с кокошките. Няма и помен от болестта му.
В тоя момент се чу някакво скимтене от другата страна на двора. Девойката се усмихна и лицето й засия. Сега бе още по-красива, а очите й – ясни и сини. Тя подскочи от радост и се втурна към задната градина. Иван загледа момичето и се смая от пъргавината на тялото й, от плавните движения на ръцете й, от стройната й снага.
- От днес си имаме нов приятел, дядо!Подарък от родителите на момчето, задето помагах на сина им. – каза девойката,а в ръцете си държеше малко кученце.
Дядо Йосиф тъкмо се канеше да погали животното, когато нещо се блъсна в оградата и почти не я събори.
- Асене…..! Момчето ми! Къде си бил? Я дай да те погледна…Добре ли си?
Дядо Йосиф коленичи и погали своя приятел.
- Умен си ми ти…Умен си. Успял си да избягаш от крадците и навярно си се криел из гората,докато премине опасността. Браво на теб, браво!
Старецът се просълзи от щастие и с треперещ глас, каза:
- Какъв ден…! Какво начало! – Сетне се изправи и хвана Иван за ръката. – От толкоз много събития забравих да ти представя нашия гост. Това е Иван…Дълга история. Той сам ще ти я разкаже.
- Всъщност ние вече сме се срещали – неуверено каза Иван – Преди седмица на реката, точно на завоя й.
- Така е, дядо.Вече се познаваме – каза Йована и свенливо наведе глава.
- Я виж ти, какво съвпадение! – възкликна старецът и замислен се отправи към задния двор.
Измина още една седмица от престоя на Иван в селцето. През тия дни той неуморно помагаше в градината на дядо Йосиф и за кратко време научи как се засяват растенията, кога се поливат и как се отглеждат. Заедно със стареца и неговата внучка обикаляха из поляните и горите,за да търсят билки, а надвечер ги събираха на снопове и ги окачваха за сушене.
Изминаха още десетина дни, когато една сутрин Иван се събуди и видя двора на дядо Йосиф наобиколен от хора, сякаш цялото село се беше събрало около градината на стареца.
- Каква земя!Истинско чудо! – възкликна някой.
Иван разтърка очи и се заогледа наоколо.Изглежда цялата нощ беше валяло и той бе спал непробудно. Земята беше мокра и ухаеше на чисто. Иван погледна градината и не знаеше дали това бе сън или наистина се случваше. Наоколо му беше зелено, цялата земя изглеждаше съживена,дърветата цъфнали, посевите подали стеблата си изпод пръстта. Иван си помисли,че е спал непробудно не една нощ, а цели седмици и изскочи на двора да потърси стареца.
- Дядо Йосифе!Какво се е случило? Колко време съм спал?
Старецът копаеше в градината и като видя недоумението на Иван, го хвана за рамото и със спокоен глас му каза:
- Случи се това, чеднес земята ми се е отблагодарила за грижите и любовта, с които ние тримата я съживявахме през последните дни. Хората се оказаха прави. Баба ми наистина е оставила съкровище в тоя двор. Само че крадците са пропуснали най-важното. Земята е скритото съкровище, нейното плодородие и това, че успява да чува сърцето и молбите ми. Но преди всичко завещанието на баба ми се крие в това, че тя някаке успяла да научи моя баща, а той от своя страна да ми покаже как да се грижаза земята си, как да я обичам и да бъда едно цяло с нея.
- Значи не е било нужно да копаеш земята си, за да откриеш едно съкровище, което няма как да ти бъде откраднато или взето , защото то се намира в самия теб, защото то е твоето сърце.
Иван се заслуша в песента на Йована, която сега се носеше из градината.
- А може би тъкмо тоя глас е съживил земята ти.
………………………………………..
Мариела се прибираше. Едвам успяваше да удържи всичките торби с покупки и едновременно да вземе от пощата някакво модно списание, което от цяла седмица бе очаквала с нетърпение. Наместо това в кутията тя откри едно писмо. Но щом се зачете в него, Мариела отпусна ръцете си и всичките чанти изпопадаха на земята.
Писмото беше от Иван.
Скъпа Мариела!
Не се тревожи за мен. Аз съм добре.
Попаднах на едно място, където напролет всичко оживява и е така красиво, че ти се иска да живееш вечно.
Място, където лятото отново те превръща в дете и си мислиш, че младостта е вечна.
На есен си почиваш сред златата на оранжевото слънце и започваш да вярваш, че насладата е вечна.
А зиме ти е топло и тогава се пречистваш, за да е вечно сърцето ти.
Сега разбираш, защо отсъствах толкова дълго.
Всичко, което имам, го оставям на теб.Защото сега знам, че ще бъда тук завинаги.
С обич: Иван
Очитена Мариела се изпълниха със сълзи. Прииска й се и тя да бе на онова място.
…………………………………………
Беше пролет. Водите на реката блестяха под лъчите на слънцето, а билата на планината бяха покрити от мек цветен килим.Небето бе ясно и чисто, каквото никой не беше виждал.
Зад стените на един параклис, на върха на една планина, се виждаше мъж и до него жена с дълги коси и бяла рокля, а връцете си държеше дете. И така дълго стояха замълчани, сякаш тоя миг щеше да продължи вечно.
Comments2
Но пък в тези моменти не е лошо всички да публикуват неща, които не сме чели.
А ти, Арагорн, не забравяй идеите си. Ще ти потрябват в "добри моменти". Аз лично ги очаквам с нетърпение!!!