BgLOG.net
By zefira , 29 May 2007
   Дами и Господа! Събитията в общност "Литература" не се развиват особено динамично в последно време. Знам! Всички сме твърде заети. Знам също , че написването на разказ или стих отнема не малко време, а и вдъхновение е нужно...Да не говорим за роман! И все пак, така ми се е дочело нещо от Вас!
   Напоследък и аз не творя. Така, както съм го правила преди години. Липсва ми...
   И тъй като нямам нищо готово и едновременно с това апелирам към Вас, реших да направя следното.
   Представям на вниманието Ви един свой разказ. Написах го по повод конкурса на селска тема, в чест на годишнината от рождението на Елин Пелин(18 юли). Знам, че някои от вас участваха в него. Следих публикациите по темата. Когато за пръв път се натъкнах на "BGLog", това беше първото нещо, което прочетох. Не се включих, тъй като вече почти превършвах своя разказ, а едвам успявах да открадна време за да допиша започнатото.
   Надявам се разказът "Селска земя" да ви накара да се замислите над най-важните неща от ежедневието ни. Така, както аз се замислих в процеса на самото му написване.
   Приятно четене......

СЕЛСКА ЗЕМЯ

 

Част I

 

   Иван дълго държеше буцата пръст в шепите си и не смееше да ги разтвори. И единственото , което чувстваше в тоя момент, бе парчето земя между пръстите си ,нейната влага и хлад. Помисли си, че безжизненото тяло на майка му, нейното чело,което само преди минути той целуна за сбогом, бе също така хладно и влажно. А сега парчето пръст , което трябваше да остави върху гроба й , щеше да се слее с плътта на майка му и тя завинаги да стане част от тази земя – черна, влажна,студена.

   Иван коленичи над зейналата дупка,  отпусна безпомощно пръстите си, а двамата гробари забиха лопати в калната земя. Единият от тях бе по-възрастен и докато загребваше пръстта, весело си подсвиркваше. От тази неуместна шеговитост Иван най-сетне се съвзе и хвана за рамото стария гробар.

-        Какво ти е толкова забавно, старче? На чуждата мъка ли празнуваш?

-        Такава ми е работата, синко – отговори старецът с уморен глас.

-        Нима работата ти е да се забавляваш над хорските гробове!

-        Аз не се забавлявам, синко, а се сбогувам – отвърна спокойно старецът. – Ти кого изпращаш днес?

-        Майка си –отвърна Иван.

Старецът отново заби лопатата си и я остави така, изправена в пръстта.

-        Земята, синко, е нашата истинска майка. Затова и не скърбя, когато изпращам някого при своята създателка. – Сетне гробарят загреба парче от земята и продължи да си подсвирква.

   Мариела пристъпваше със ситни крачки до Иван и навирила брадичка, сякаш кокетничеше. Хванала го под ръка, тя се опитваше да привлече внимание, като силно потракваше с токчетата на обувките си по асфалта.

   Мариела беше момичето на Иван. Истинска красавица. Тя бе от ония девойки, които с охота се продаваха, но на когото трябва и на висока цена. С нея лесно се живееше, защото тя никого не ангажираше и лесно се говореше, защото умееше да изслушва и да се усмихва. И всичко, което я интересуваше, бе как да изглежда на поредното парти или от къде да си напазари, че да ти излезе най-скъпо. Двамата се запознаха в един нощен софийски клуб и взаимно си допаднаха. Тя го предпочете пред всички, защото Иван изглеждаше да разполага с повече пари от останалите, беше добре облечен, умееше да ласкае, а и хубавец бе Иван. Той от своя страна, като всеки мъж, забеляза красотата й и естествено оная съблазън, към която малцина биха останали безучастни. Иван веднага се досети, че Мариела ще да е от онези момичета, чиято житейска цел се заключава единствено в стремежа към лукс и бурен светски живот.Но все пак тя бе красива девойка, женствена и крехка. А и защо не, Мариела бе по джоба му. Напоследък Иван бе ангажиран с куп бизнес срещи, сделки и пътувания. Сега бе времето да се разрастват банковите му сметки, имотите и полезните контакти и  той постигаше всичко това с голяма лекота. Беше високо образован и широко скроен мъж. Мариела не бе от неговата класа, но пък се оказа най-подходящата партия за момента. И двамата мислено сключиха тази сделка, без документи, без условия и клаузи и най-вече – без обещания. Вече повече от година живееха в разбирателство и така ги устройваше. На Мариела нищо не й липсваше, а на Иван единствено истинската любов. Но тази мисъл го спохождаше твърде рядко, понеже бе прекалено зает с делата и срещите си.

   Започна да вали. Мариела се втурна към колата, хванала с ръце косите си. Не можеше да си позволи, часовете прекарани във фризьорския салон, да се окажат напразни. Едва когато Иван седна зад волана, тя забеляза сълзите в очите му.

-        Съжалявам, скъпи.Толкова скоро след смъртта на баща ти и неочакваната загуба на брат ти... – И тя нежно изтри сълзите от лицето му и го прегърна.

 

   Иван не можеше да заспи. Затвореше ли очи, пред него изплуваше бледото лице на майка му, а ръцете си започваше да чувства влажни и хладни, сякаш докосваха челото й. И онзи стар гробар нахлуваше непрестанно в мислите му и Иван виждаше как копае с лопатата си в черната земя.

   Беше вече полунощ. Дъждът се усилваше и яростни светкавици озаряваха небето. Иван не спираше да мисли и се почувства самотен и изоставен. Бе изгубил цялото си семейство, нямаше истински приятели,не бе изпитвал истинска любов. Изведнъж всичко, което притежаваше, цялото това богатство изгуби смисъл, а огромната къща, която обитаваше, му се стори празна и студена. Прииска му се да избяга, поне за малко, да разсее мислите си, да се спаси.

   Иван се изправи от леглото и застана до прозореца. Дъждът блъскаше по стъклата, а алармите на колите пищяха,раздразнени от шумните гръмотевици. И той предпочете да е там, някъде навън,сред целия шум и хаос, защото искаше да се обърка, да се изгуби напълно и да забрави.

   Иван се качи в колата си и тръгна нанякъде,без цел и посока. Това нямаше значение, а и от силния дъжд не успяваше да вижда почти нищо пред себе си. По някое време се озова пред изхода на София. Не се виждаха табели, нито пътят. Но светлините от сградите, рекламите и светофарите започнаха да избледняват и да изчезват в огледалото, някъде зад него, и се смаляваха все повече и все повече.

   Бяха изминали часове и той продължаваше  напред. А изскочеше ли светлина някъде в далечината, Иван сменяше посоката и отново поемаше в тъмнината. Измина още около час, когато мощен гръм се стовари върху него, а сетне нещо почти не строши предното стъкло на колата. Беше клон от дърво, което сега напълно му попречи да вижда. Иван натисна спирачките и разбра, че колата се преобръща по някаква стръмнина. Последва удар, главата му се удари в тавана и изведнъж Иван престана да усеща тялото си.

 

Част ІІ

 

   Откъде идваше онзи звук. Какъв беше той. И този аромат. Бе му познато, но отдавна забравено. Беше хубаво. Искаше му се да разбере, но сънят надделяваше. Той направи усилие да отвори очи и сетне видя някакво момиче с дълги коси и бяла рокля. Каква хубавица и какво спокойствие излъчваше само. Заприлича му на самодива. А после се стресна, защото се подсети, че такива неща не се случват в действителност. Сигурно бе привидение. Но и привиденията не съществуват. И все пак бе видял едно момиче и долавяше шумовете, и аромата. Отново отвори очи.Момичето го нямаше, но поляната си беше там. Дали е сънувал и дали изобщо е отварял очи. Какво означаваше това. Жив ли бе, сънувал ли или полудяваше. Сетне почувства главата си тежка, а краката си студени и мокри. Всичко го болеше.Огледа се. Виждаше небето върху себе си, но щом отпусна глава, пред погледа му изплува отново същата поляна. Нещо се беше случило. Но какво? Помнеше дъжда и бурята, тъмнината и пътя, дървото, което се стовари върху прозореца. И удара по главата си…..Иван се стресна и направи опит да се изправи. Но усети краката си тежки. Огледа се и разбра, че се намира сред водите на някаква река. Краката му бяха потопени в нея, а останалата част от тялото му лежеше върху поляната.Колата му беше преобърната на метри от него. Изглежда бе изскочил през вратата.Събра всички сили и се изправи. Беше му студено и всичко го болеше. Какво бе това място? Отново долови шума на реката и му стана приятно. Тук ухаеше различно. И беше чисто. Загледа се в далечината. На около половин километър от реката имаше къщи и Иван разбра, че не сънува. Бе попаднал близо до някакво село и реши да потърси помощ там.

   Той тръгна по черния път, но сетне спря, за да погледне отново реката. Какво го бе спасило? Може би тъкмо водите на тая река.

   Беше средата на пролетта и всички дървета бяха цъфнали, тревите млади, а водите на реката буйни. Ухаеше на цветя и на отминал дъжд. Защо ли досега не бе забелязал, че навън е пролет? А може би в града всички сезони са еднакви и цветовете си приличат. Да, беше хубаво да е пролет.

   Иван стигна до селото и се спря пред вратата на първата къща. Замисли се. Стопаните на тоя дом се виждаха навътре в двора и ту се привеждаха, ту се изправяха. Ако им извикаше, те нямаше да го чуят.Нямаше звънец, а и сигурно беше заключено. Сетне забеляза, че портата е леко открехната. Какво място, помисли си той. Не са ти нужни ключове и звънци и даже вратите си не затварят. Наоколо му спокойно кълвяха кокошки и блееха агънца.Сетне жената изглежда го забеляза и му махна с ръка. Когато наближи портата, се провикна:

-        Влазяй, влазяй,момче!

   Иван плахо пристъпи.

-        От къде идеш,момко? Май не си от нашия край, че не сме те виждали преди.

-        От София съм,бабо.

-        А-а-а, от София,значи. И какво те води насам?

-        Снощи изглежда съм катастрофирал и ето ме, озовах се тук. Колата ми е закъсала в края на селото.

-        На ти, коли ичудо! Аз все разправям на бай Минчо, че туй колите са дявол работа. Ама той искал да си купи, та искал. Дали му рентата от житцето и щял кола да си купува.Аз все му говоря: “Нахрани кокошчиците с туй зърно, иди си купи некоя и  друга кравица, че млекце да ти дава.” Ама той   кола, та кола…Че то туй колата и него требва да го ‘раниш, а насреща ти нищо.Ни млеко, ни яйца, ни месце.

-        И какво стана?Купи ли си накрая кола? – запита Иван с нескрито любопитство.

-        А, купи си той.Синът им наскоро намина, уж да ги нагледа, па накрая с париците си тръгна.

   Иван се разсмя. Не бе чувал по-забавна история напоследък.

-        Та ‘ко викаш,момче – поде отново жената – катастрофирал си значи. Ама добре ми изглеждаш.Малко си се поомокрил. Хайде, влазяй, че да те изсушим и дрехи да ти найдем.

-        По-добре да вървя, бабо. Дойдох само за малко помощ. Трябва да се обадя в града, някой да ме вземе и да изтегли колата.

-        Ти колата я остъй. Ами то телефон нема. Само бай Минчо има. Той все на модерен се пише. И в кметството имаме един. Ама днес Митьовица понамина и рече, че нощес от бурята телефонът се поовредил. Като пасяла овците на полето, едното добиче се оплело в некаква тел ли, жица ли. Едвам размотала горкото животинче. Та туй май били жиците на телефона.

-        Май съм я загазил. – каза Иван – Наблизо има ли друго село?

-        Има, има, синко,ама е далеко. Два дни пеш и си там. Ако искаш храна и вода ще ти дадем, че да не умреш от глад по пътя. Ама, я по-добре остани тука, докато телефонът си дойде.

-        Кога ще го оправят? – попита Иван.

-        Последния път след месец дойдоха. Ама то на кой ли му требва.

-        И никой няма кола….?

-        Никой. Нали ти казвам. Как че го ‘раним туй возило и де ще ‘одиме с него?

-        Наистина я загазих – примирено каза Иван.

-        Не толкоз. Нашто село е добро. Никой няма да те изостави. Влазяй, влазяй да се преоблачаш, че с тия дрехи целото село че ти се присмее.

-        Че какво ми е на дрехите? – смаяно попита Иван.

-        Ами я се виж само. С тия якици и ризи, де си тръгнал у село. Голем смех че да падне.

   Иван сведе глава и се погледна. Панталоните му бяха кални и изпокъсани. Ризата също. Копчетата на сакото му липсваха. Ако се появеше в този вид в града, щеше да предизвика съжаление, а в селото –присмех. Краката все още го наболяваха. Трябваше час по-скоро да се прибере у дома. В компанията на тази жена му беше приятно, но тя не можеше да му помогне.Затова той реши да потърси някой друг.

-        Няма ли все пак начин някой да ми помогне? – попита Иван.

-        У нашто село,синко, всеки ще ти помогне. Ама ако искаш у дома да си идеш, то туй скоро няма да стане. На седмица веднъж иде кола да ни носи храна от града, обаче тя вчера беше тука…..Я вземи иди при дядо Йосиф. Той е начетен человек. Всеки оди там, кога отговор ще да дири. А и добър е Йосифа. Пустият му старец,  всичко знае.

-        Къде мога да го открия?

-        На края на селото. От другата страна. Към ту планината.

-        Благодаря ти,бабо. Сега ще тръгвам. Бъдете живи и здрави.

-        Доскоро, синко.Жив и здрав и на добър път.

   Селцето не беше голямо. От източната му страна минаваше река, а на запад се издигаше планината. Върховете й тук-таме се белееха от снега, а надолу се спускаше тъмен зелен килим от стари борови гори.В най-долната си част бе опасана от розово-бели багри от цъфнали дървета. А в подножието й се разстилаха светло-зелени поляни.

   Лек ветрец повя от запад. Иван погледна към издигнатите заоблени била. Този вятър идваше от там и носеше със себе си аромата на планината, мириса на нейните гори, младостта на цветовете й,чистотата на топящия се сняг.

   Иван вървеше по посока на планината, а от двете му страни се редяха селските къщи. И който двор да подминеше, хората го поздравяваха усмихнати. Накрая на селото видя самотна къщурка и той предположи,че там ще открие стареца. Когато наближи, Иван забеляза, че вратата и прозорците на къщата бяха отворени, но никой не се виждаше. В двора се разхождаха кокошки с малките си пиленца и няколко агнета, но нито едно животно не пристъпваше посевите в градината, а всички се движиха между лехите и растенията. На входа приятелски го посрещна едро куче и няколко котки. Тъй като отпред не откриваше никой, Иван реши да заобиколи къщата и да потърси стареца от другата страна.

   Задният двор бе набразден от дълги прави редици с овощни дървета, а двете му страни бяха опасани от цветни лехи. В края на едната редица вървеше възрастен мъж. Когато старецът забеляза Иван, се провикна:

-        Внимавай, момче,че да не се изплашиш!

   В тоя момент Иван чу шумолене зад себе си,сетне нещо връхлетя отгоре му и той подскочи от страх. Обърна се и видя, че някакво огромно прасе го обикаля и души. Иван понечи да се отбранява, но веднага разбра, че животното е добронамерено и даже изглежда се бе зарадвало от присъствието му. Старецът слизаше надолу по пътеката и се превиваше от смях.

   - Съжалявам за нетрадиционното посрещане,момко. Но не бой се, тук всички сме приятели – каза мъжът, продължавайки да се кикоти. – Добре дошъл. Аз съм дядо Йосиф, а това са моите най-верни приятели.

   Иван беше смутен. Наистина не бе очаквал подобно посрещане и не знаеше какво да каже.

-        Ами….Аз съм Иван….Малко съм объркан, защото това мило животинче….Не очаквах всъщност….

   Старецът отново избухна в смях и когато си пое въздух, каза:

-        О! Това е Асен.Едно много добро прасенце. Подарък ми е.

-        А, разбирам…Това не е ли малко странно – промълви Иван - Чувал съм, че тези животни не се разхождат на свобода.

-        А….Имаш предвид зад разни решетки? Че на кого са нужни ограждения, синко? Ти откак си се родил,майка ти заключвала ли те е някога сам в някаква тъмна стаичка? А туй прасенце е по-кротко и от агънце. Голям приятел, наистина.

Иван беше объркан. Замисли се и сетне неуверено попита:

-        Ами как тогава ще се разделиш със своя приятел?

-        Както с всичко останало – весело каза старецът – Когато му дойде времето. И всъщност никому не е известно, кой пръв ще си иде.

-        Аз имам предвид…..Участта на тези животни наистина не е завидна…И май е по-добре да не се сприятеляваш с тях.

Старецът се втренчи в очите на Иван, но после отново се усмихна.

-        Искаш да кажеш,че по Коледа….О, Боже! Не, никога! Никой няма да коли това бедно свинче. Поне докато аз съм жив.

-        Ако правилно съм разбрал, ти отглеждаш тази животинка…А не както повечето хора правят по Коледа…И не само тогава. Защо не куче, котка или кон например?

-        Честно да ти призная, момко, и аз самият не бих се досетил преди да си взема прасе за приятел. А за другите неща, остъй! Аз месо и без това не кусвам. Ами веднъж в едно циганско семейство тежко се бе разболял мъжът. Помогнах с каквото можах и сега той е на крака, жив и здрав. В знак на благодарност, тия добри хора ми дадоха прасенцето. Тогава то беше още малко. Кръстих го Асен, на името на момчето, което в същия ден жената на циганина роди. Вече от години делим двора и храната си. И както ти казах, Асен е верен приятел.

   Последва мълчание. Дядото погали своя приятел и тихо му промълви:

-        Хайде, момчето ми. Върви да се поразходиш, че пак ще спънеш човека. – Та какво те води насам,синко? – запита го старецът.

-        Снощи от бурята колата ми се преобърна от другата страна на селото и сега търся някой, който да ме откара до най-близкия град или село. А телефон разбрах, че няма.

-        Я, виж ти. Лоша работа. Важното е, че ти си добре. – Старецът приглади брадата си и се замисли.– Коли нямаме в нашето село. Телефоните и те са едни, лесно се повреждат. Ама все нещо ще измислим. Първо ще погледнем колата ти, но трябва да почакаш до утре. Вече минава пладне и скоро ще се мръкне.

-        Колата ли? – с изненада попита Иван – Тя е безнадеждна. Доста е натрошена.

-        Тя отвън може и да е натрошена, но отвътре не знаем, преди да сме я видели. Моторът работи ли и най-важните части, все ще я скалъпим, че да стигнеш до най-близкото село.

   Иван беше смаян. С всяка минута старецът го изненадваше с по нещо и преобръщаше всичките му представи. Сега и колата. На това нямаше как да повярва. И дали този човек някога въобще бе виждал кола.

-        Дядо, разбирам,че искаш да ми помогнеш. Но варианта с колата нека го изключим засега. Колите са нещо, с което и аз самият не бих се захванал. За това си има специалисти. А тук надали ще намерим такива.

-        Вярно е. Не съм специалист, но мога да опитам. Разбирам по малко, попрочел съм туй-онуй. От книгите много можеш да научиш. А сега влизай у дома и се настани удобно. Ще трябва и дрехи да ти намерим, че с тези даже и кокошчиците ще ти се присмеят.

   Още щом прекрачи прага на къщата, Иван се удиви от гледката и не повярва на очите си. Всички стени бяха наобиколени от шкафове и целите отрупани с книги, като че да бе в някоя библиотека. Иван се доближи до единия ред с книги и ги заразглежда. Беше сектор с поезия, а по-надолу се разполагаха учебници и книги на техническа тематика. Тук той откри цели поредици от томове на най-известните класици и още куп автори, за които даже не бе чувал.

   Старецът не обърна внимание на изненадата на своя гост, а започна да обикаля из стаите и да коленичи.     

-        Къде ли ги сложих? Тук ли бяха или в мазето? Скоро пак ще трябва да оправям тази бъркотия.Ама последния път цели два дни ми бяха нужни да оправя всичко.

   Сетне извади изпод леглото някакъв кашон, на който пишеше “Автомобили и автомобилостроене”.

-        А, ето къде си била! – победоносно възкликна дядо Йосиф – Скоро четох нещичко на тая тема, ама искам да потърся една приятелка. Много е полезна. – Изглежда под “приятелка” старецът имаше предвид някоя книга.

   Иван не помръдваше. Беше като вцепенен и си помисли, че сънува. Познаваше стотици хора в София, а и в други градове, даже и такива, дето живеят по селата. Но такъв човек не беше срещал досега. Сетне загледа стареца. Косите му бяха напълно побелели, кожата набраздена от старостта, ръцете му загрубели, но добре оформени, издължени и красиви. Иван сега си припомни как този старец се бе спуснал по пътеката, лекотата и пъргавите движения, с които вървеше, изправената му стойка, момчешкия му смях.Кожата на лицето му бе потъмняла от слънцето, отпусната и стара, но очите му грееха, ясни и сини. Иван никога досега не бе виждал по-бистър, по-жив и проницателен поглед.

   Дядо Йосиф постави книгата върху дивана и се отправи към вратата.

-        Ти се настанявай,а аз ще набера от градината някои неща. Трябва да хапнеш и после да си почиваш.Утре ще му мислим как да оправим тази бъркотия.

   Вече се стъмняваше, но заобления край на слънцето все още се подаваше зад планината. Иван стоеше до прозореца, загледан в залеза, в неговите оранжеви отблясъци, които обагряха планината, горите и поляните. Сетне погледна градината, дърветата, цветята и животните, които се разхождаха из двора и му се стори, че изпод тия цветове всички изглежда по-хубаво, а лицето на дядо Йосиф по-младо.

   Старецът влезе в стаята при Иван  и го покани на масата си. Беше приготвил прясна салата, супа от зеленчуци и омлет, а за десерт му предложи ябълки и мед.Иван бе свикнал да се храни по най-изисканите ресторанти в София, ала толкоз вкусна вечеря не помнеше да е ял. Дали защото два дни нищичко не бе кусал или това пак да беше някоя от причудливите изненади на стареца.

   Докато вечеряха, Иван подхвана разговор.

-        Дядо Йосифе,отдавна ли живееш сам?

-        С толкоз приятели, синко, сам не можеш да си. Нали ги видя днес, пък и цялото село сме като едно семейство. А и внучка си имам.

-        Къде живее сега твоята внучка? – попита Иван.

-        Тук, при мен. Че къде другаде. Но тия дни гостува у едни добри хора, на другия край на селото.Внукът им тежко се разболял. Малкият Петърчо, само на две години е. Сега моята Йована е там, за да им помага. През годините успях да я понауча на някои работи, как да използва билките и ръцете си, а също думите и гласа, който да звучи като песен. Дано успее да помогне на клетото дете. А аз няма къде да ходя, някой трябва да се грижи за Асен и цялата компания в двора ми.

-        Значи внучката ти Йована се казва. На теб ли е кръстена?

-        Когато преди 25години се появи на белия свят, докторът беше в съседното село. Наложи се аз да помогна при раждането. Затова майка й реши да я кръсти на мен. Пък и още щом се появи, веднага се видя, че моите очи ще да е взела. А сега, когато е вече млада девойка, все едно себе си виждам. И нравът ми е унаследила моята Йованка.

-        Къде са сега майка й и баща й?

-        Когато се роди,синът ми, нейният баща, беше на гурбет. Но повече на се завърна. След години подочухме, че на път за дома го нападнали бандити и му взели парите, спечелени през двете години на гурбет. После го захвърлили. Когато го открили, тялото му било промушено на много места от нож.Но местните се оказали добри хора и го погребали по християнски в селското  гробище. – Старецът се замисли, сетне добави.– Лоша работа….Но най-мъчно ми е за Йована. Тя никога не можа да види родителите си. Три дни, след като се бе родила, майка й почина от загуба на кръв. Открих я тук, на това легло, а в ръцете си държеше спящата Йованка. Не можах да й помогна. Лекарят се върна на другия ден след раждането, но каза, че и тук да беше, пак не би могъл да промени нещата, защото раждането и без това се оказало тежко…..След време тук, край нашето село, открих една билка, която спира всякакви кръвотечения. Но вече бе късно. Не можех да върна времето назад.Оттогава се зарекох да изуча билките и всичко свързано с лечението на хора и животни.

   Иван мълчеше. Беше му мъчно за стареца, за неговата внучка и цялата участ на семейството му. Сетне изпита тъга по своите родители. Но старецът беше прав – времето не можеш да върнеш.

-        Нещастието никога не идва само – заговори Иван – Преди две години изгубих баща си. Малко след него си отиде брат ми, а вчера погребах майка си. – Очите на Иван се напълнихасъс сълзи. – Колко исках само да върна времето назад и това да не се бе случвало.

   Той замълча и избърса сълзите от лицето си.Старецът сложи ръка върху рамото на Иван и заговори със спокоен глас:

-        Времето не енещо, което можеш да върнеш. Но то ни служи за да ни научи на най-важния урок –никога да не съжаляваме. Да съжаляваш, означава да се предадеш в ръцете на най-големия си враг – страха. Страх от случилото си. Страх, че то може отново да се случи. Страх, че не можеш да живееш без близките си, от самотата, от неизвестността. Страх от целия живот. А живот ли е това – да се страхуваш, че въобще си жив? И вместо да съжаляваш и да се страхуваш, по-добре обичай живота и така продължи напред.

          Аз изгубих жена си, малко след катотя ме дари със син.  Сетне един подир друг си отидоха най-близките за мен хора. Но от всичко това ми остана Йована. А това не е никак малко. След смъртта на снаха ми аз се научих да помагам на болни хора и изгубени души. Вярно е, рано останах сирак. Сетне животът ми отне трима души, които бяха най-важни за мен. Но след това помогнах на триста. И ако съжалявам за загубата на близките си, това означава, че съжалявам задето съм излекувал стотиците,   нуждаещи се от помощта ми.Погребал съм много хора и техните души са при Господа сега. Но аз бях този,който трябваше да изкопавам дупките и да полагам телата им в черната земя. Но същата тази земя ме дарява с благата си и благодарение на нея съм жив сега.

   Иван се замисли. Вчера бе държал парче от земята и я ненавиждаше задето му бе отнела най-скъпото. Но сега тук, в градината на един старец, той видя как земята живее, и от нея се ражда новия живот, в нея диша и пак в нея умира.

-        Сигурно си прав,дядо. Земята трябва да се почита. Вчера един гробар ми каза нещо подобно, че земята е нашата създателка, но аз не разбрах думите му. Градските хора не се замисляме много над тия неща. Нашата земя не се вижда и животът в нея отдавна си е отишъл. Защото всяка част от тази земя е покрита с бетон и камъни. Няма как да я усетим, понеже откак сме се родили, дори не сме стъпили отгоре й. Там,откъдето идвам аз, съм смятан за изучен и високообразован човек. Притежавам куп дипломи и те са моето доказателство пред света, че съм знаещ, а парите, които съм спечелил, че съм можещ. Но сега разбирам, че всъщност твърде малко познавам света и всичките дипломи и купища пари не са в състояние да ме превърнат в човек на знанието. Трябваше да попадна в едно село, за да разбера, че тук хората са по-мъдри, по-истински и добри от тези, които си мислят, че с един документ се купува познание. И сега, когато съм тук, разбирам, че от тебе,дядо, мога да науча много повече, отколкото за всичките години прекарани над учебници, книги и сред високообразовани градски хора.

   Беше се стъмнило. Някъде в далечината се чуваше кучешки лай, сетне утихваше. И тогава зазвучаваше песента на щурците.Двамата мъже мълчаха, заслушани в нощния мрак.

   Чуха се стъпки, някой приближаваше. Иван погледна през прозореца и видя два човешки силуета. Сетне кучето на дядо Йосиф се разлая и фигурите се изгубиха в мрака.

-        Кои ли бяха тези хора? – попита Иван.

-        Не знам кои са,но знам, че търсят нещо. – отговори старецът със спокоен глас, но Иван разбра,че нещо го тревожеше.

-        Че какво може датърсят от теб, дядо Йосифе?

-        Знам ли? Сигурно скритото съкровище в двора ми.

  Иван се засмя и реши да отвърне на хумора на стареца.

-        И къде точно си го скрил, дядо? В градината при Асен и кокошките или в мазето между зимнината?

И двамата се разсмяха, но сетне дядо Йосиф стана сериозен.

   - Тръгнала е една приказка сред съседните села, че преди години моята прабаба е заровила съкровище в двора.

   Иван се засмя още по-силно и като си пое въздух, попита:

-        И как се е сдобила баба ти с такова имане?

-        Прабаба ми е била трудолюбива жена. Двамата с дядото са се грижили за тая земя и са я почитали.От труда им реколтата нараствала, а от съседните села я изкупували, понеже там земята не била много плодородна. Наложило се да купуват нови и нови ниви.Започнали и животни да отглеждат. И така забогатяли. На мястото на тая къща се издигала една по-голяма, а до нея други, в които живеели ратаите. Но след войната нищо не останало и от руините дядо ми успял да построи ето тази къща. Говори се, че малко преди селото да бъде опожарено, прабаба ми усетила, че нещо лошо ще се случи и закопала в двора всичките пари. Но отнесла тайната със себе си и дори моят дядо, нейният син, не успял да се сдобие с имането. Всъщност той така и не направил опит да го потърси. Нито баща ми.

-        А ти, дядо Йосифе, ти търсил ли си го?

   Старецът извърна глава към отворения прозорец, загледа градината си и се усмихна.

   - Тази земя, синко, е моят живот. Обичам я като свое дете. И ако сега кажат някому, че в корема на собствената му рожба се крие безценно съкровище, нима би забил нож в плътта на детето си?

   Иван мълчеше и сърцето му се изпълни с благодарност към стареца, задето му разказваше тая история. Щурците отново огласяха тишината, а сетне някаква нощна птица се заобажда.

-        Кажи, дядо, –наруши мълчанието Иван – нито веднъж ли не полюбопитства какво се крие в двора ти?

-        Любопитството,момко, не е начин да откриеш истината. Човек не изучава истински една наука,само защото е бил любопитен да разгадае тайните й. Не любопитството, а сърцето е, което те води по пътя на истината и познанието. А моето сърце не ми позволява да нараня земята си, защото пръстта е нейната кожа. И забия ли лопата, значи земята ми да стене от болка. В нея дълбая, синко, само когато посявам семената и фиданките. Тогава тя не страда, защото я дарявам с живот и така ми се отплаща. Сърцето е като земята, синко. Когато една земя е плодородна, те дарява с благата си. А когато сърцето е добро, добър ще е и животът ти. За да бъде земята ти плодородна, ти трябва да я обичаш и да се грижиш за нея. А за да направиш сърцето си добро и да обича, трябва добрини да правиш.

   Стана късно и тъкмо, когато Иван се канеше да си ляга, дядо Йосиф се появи на вратата с чаша в ръка.

-        Ето, вземи,синко. Изпий това. То ще излекува душата ти.

   Иван изпи течността и спа непробудно цялата нощ, а на сутринта се събуди бодър и отпочинал и краката не го боляха. Двамата със стареца закусиха и се отправиха към другия край на селото, за да огледат колата.

   Оказа се, че дядо Йосиф никак не се е шегувал със своите книги и доста майсторски подходи към автомобила. Сетне каза,че някаква важна част се е повредила и за жалост няма как да го подкара.

   Докато старецът се суетеше около колата,Иван бе загледан във водите на реката и си припомни, че вчера на това място бе видял някакво момиче и все още не можеше да забрави красотата и спокойствието,което девойката излъчваше. Сега си спомни, че образът бе толкова ясен и Иван реши, че това няма начин да е било привидение. Прииска му се отново да види същото момиче. Когато дядо Йосиф каза, че колата е сериозно повредена, Иван усети облекчение. Покрай старецът се чувстваше добре, а и това място някак го привличаше.

-        Ще се наложи да ми погостуваш още няколко дни, синко, докато колата от града дойде да те вземе.– каза дядо Йосиф.

-        Стига да не съм ти в тежест, дядо.

-        Ти ли да си ми втежест! – усмихна се старецът – Какво ли не ми е минало през главата, а сега едно изгубило се момче да ми дойде в повече…Хайде да вървим, че работа ме чака.

   На път за дома дядо Йосиф се отби през няколко къщи. В първата говори насаме с младо момиче и сетне му подаде сноп билки, които изкара от торбата си. На излизане от къщата Иван го запита:

-        Тази жена ми изглеждаше здрава. Защо са й билките?

-        Тялото й е здраво, наистина. Ала сърцето й се разболяло. Вече от година любовта й към един момък разяжда душата й.

-        Несподелена любовли я мъчи? – попита Иван.

-        Клетото девойче копнее по своя избраник – едно момче от съседното село. А той, бедният, всяка неделя извървява два дни пътя до селото, та тайно да се срещат, и сетне още два дни, за да се върне обратно. Вече на скелет е заприличал. Родителите на момичето така и не склониха да му я дадат за невеста. Била малка, а и избраникът й от друго село идвал.

-        Защо не се примирят, вместо да виждат дъщеря си така болна и нещастна? Защо да я лекуваш ти, след като за нейното избавление има един-единствен лек! – Иван се замисли и му стана тъжно за тия млади влюбени. Сетне запита стареца – Как ще завърши тая история, дядо?

-        Всяка история завършва различно. Ала едно съм научил. Сърцето с билки трудно се лекува и него в окови не можеш да удържиш. Затова и не скърбя за участта на тези младежи.Сърцето е силно, когато обича и никой и нищо не е в състояние да отнеме силата му.

   Иван се натъжи. Той никога не беше обичал истински и не бе усещал силата на сърцето си. Можеше да посочи, което си поиска момиче и то да бъде негово.  Но никога не срещна достойна за сърцето си. А тук, в това село, хората се обичаха истински и трябваше да се борят за любовта си, да извоюват сърцата си.

   Дядо Йосиф посети още няколко къщи, а хората навсякъде го посрещаха радушно. Когато отваряха вратите си, в очите на тези селяни бе изписана мъка и отчаяние, а когато изпращаха стареца, лицата им бяха по-ведри, защото надеждата се бе завърнала в домовете им.

-        Как успяваш да лекуваш тези хора, дядо? И да върнеш усмивката по лицата им? – запита Иван,докато вървяха.

-        Не аз съм този,който ги избавя от страданието им. Никой не може да излекува нечие тяло или да спаси изгубената душа, освен своята собствена. Аз само показвам пътя, а хората  сами избират дали да приемат надеждата. И веднъж приета, тя е тази, която лекува…..Нека ти покажа нещо!

   Старецът се отправи на север, а Иван,следвайки го, за пореден път се възхити на неговата пъргавина и лекотата, с която пристъпваше.

   Вървяха около два часа, изкачвайки планината. И колкото повече приближаваха върховете й, на Иван му се струваше,че билата на тая планина не са толкова заоблени и меки, както се виждаха в подножието й. Дядо Йосиф изглеждаше все така бодър и Иван се стараеше да прикрие умората си. И точно, когато краката му се подвиха и той щеше да се сгромоли на земята, старецът се обърна и каза:

-        Пристигнахме.Това е мястото.

   Иван извървя още няколко крачки към върха и сетне видя пред себе си бяла постройка, оградена от ръждясала телена мрежа.

-        На това място мислите са ми по-ясни и си отпочивам. – каза дядо Йосиф – За пръв път го открих, когато бях на седем и оттогава не преставам да идвам тук.

   Иван заогледа поляната и олющената постройка, която изглеждаше да е параклис. Но нищо не намираше в това място,което да е така привлекателно и където с часове да се наслаждаваш на гледката,а мислите ти да отпочиват. Растителността беше бедна, виждаха се изсъхнали дървета, бодли и мъртви изпочупени клонове. Слънцето вече бе ниско и параклисът не позволяваше на лъчите му да огряват поляната. Беше сенчесто и на Иван му стана студено. Наоколо нямаше жива душа, вятърът брулеше лицето и свистеше в ушите му. Иван си помисли, че никога преди не бе виждал по-отблъскващо и злокобно място. Но той знаеше, че старецът е намислил нещо и реши, че изненадата се крие накъде вътре в параклиса. Ако кажеше, че мястото не му се нрави, можеше да обиди дядо Йосиф. А ако покажеше възхищение пред гледката,щеше да излъже. Затова той се насочи към параклиса и попита:

-        Ще влезем ли вътре?

-        Ако искаш да се молиш, влизай. Аз самият често го правя. Но параклиси има много, а това място е уникално и надали друг път ще имаш възможността да видиш подобен изглед.

   Иван не разбираше. Не знаеше на къде точно да погледне, защото тук всичко му изглеждаше отблъскващо и най-сетне реши да признае на стареца своето разочарование.

-        Дядо Йосифе, ти идваш на това място още от малко момче и сигурно то има голяма стойност за теб.Но аз, като посетил го за пръв път, все още нищо не откривам в него. И даже ми изглежда доста неприветливо. Първото нещо, което ми идва наум, е час по-скоро да се махна от тук.

   Старецът започна да се смее и като се успокои, каза:

-        И аз така си помислих, когато за пръв път го посетих. Но разликата е там, че не побързах да се върна обратно в селото, а направих ето така….

   И старецът тръгна към параклиса. Спря до врата му, замисли се, но не влезе вътре, а го заобиколи. Иван го последва.Когато вече бяха от другата страна на постройката, Иван се смая от удивление. Пред него се простираше най-хубавата гледка, която някога бе виждал. В краката му се спускаха склоновете на планината и нейните била отново му се сториха заоблени и покрити с мек цветен килим. В низината се виждаше цялото село и криволичещата река. И нищо не попречваше напреде му, за да вижда докъдето погледът му стига. От широкия простор Иван се олюля, но от тая омая той за пръв път се почувства свободен и му стана леко. Сега нищо не попречваше на слънцето и то бе огряло цялата поляна и селцето, а под лъчите му водите на реката блестяха. Вятърът си беше отишъл и неговото свистене бе заменено от песента на някакъв славей и шума на дърветата.

   Двамата мъже дълго стояха така, замълчани и загледани в далечината.

-        Дядо Йосифе –най-сетне продума Иван – Сега разбирам защо дойдохме тук. Никога преди не съм виждал нещо толкова красиво. Никога преди не съм дишал толкова свободно и най-сетне да обикна живота.

-        Радвам се, че ти хареса, синко.

-        Че на кой не би му се харесало! – възкликна Иван.

-        За съжаление,малцина са тия, които са оценили това вълшебно място, както ние двамата с теб…Виждаш ли склона под краката си? От тази страна на планината пътят е трудно проходим. Повечето хора предпочитат другия, по който ние се изкачихме преди малко. Когато достигнат върха, те  виждат оная пуста поляна, а студеният вятър брули лицата им. Затова повечето предпочитат да се върнат там, откъдето са дошли, вместо да продължат напред и да надникнат какво се крие зад тоя стар параклис. И така те никога не успяват да се полюбуват на прелестите на това райско кътче. – Дядо Йосиф се замисли и сетне продължи. – На това място научих първия си урок. Всеки и всичко си има своите добри и лоши страни. Ако днес денят е лош, то утре ще срещна нещо добро.Но трябва да продължа напред. Човек винаги избира дали да се върне назад, дали да остане на мястото си или да продължи напред. Казах ти, страхът е нашият най-голям враг. Затова следвай сърцето си.

 

                                                                                                                   Част ІІІ

 

   Изминаха пет дни, откакто Иван за пръв път попадна в селцето. На по-другия ден щеше дадойде колата и той можеше да се върне обратно в София. През тая седмица Иван помагаше на дядо Йосиф в градината и заедно с него посещаваше къщите на хора,нуждаещи се от помощта на стареца.

-        Утре е “Ден населото” – каза дядо Йосиф, докато копаеха в градината.

-        Не съм чувал за такъв ден, но щом казваш…

-        Това е денят на нашето село, когато всички се събираме на площада.

-        Да не би да е някаква специална дата? Какво се е случила на тоя ден?

-        Ами, всъщност нищо. Всяка година на този ден се събираме и празнуваме. Нищо повече. – каза старецът.

-        И какво правите на празненството?

-        Всеки, каквото поиска. Някои решават, че ще поведат хоро, на други им се пее. Ако стихотворение или реч си намислил, можеш да говориш пред цялото село.

   На другия ден, както дядо Йосиф бе казал, на площада се бяха събрали всички хора от селото. Жени, мъже, младежи, баби,дядовци, деца, майки със своите бебета. И всички изглеждаха весели и безгрижни.Първо кметът на селото поздрави присъстващите и приветства с добре дошъл новия гост. Заиграха се хора, запяха се песни, деца рецитираха приказки и стихотворения. По някое време кметът се обърна към Иван и го подкани да сподели пред всички присъстващи своите впечатления от селото. Иван се смути, но нямаше как да откаже, а и вече бе късно, защото хората го наобиколиха и зачакаха речта му. Какво трябваше да каже? Накъде да гледа? Дори името на това село му се изпари от ума. И той реши да разкаже за онова, което му се бе случило.

-        Преди няколко дни– неуверено заговори Иван – колата ми се преобърна по склона и аз се озовах в едно село, чието име никога не бях чувал. И дори сега да трябваше да го посоча на картата, пак бих се затруднил. Но това няма никакво значение. По-важното е,че хората тук са най-истинските, които някога съм имал честта да познавам.Когато след катастрофата се събудих, първото нещо, което видях, бе реката, а сетне поляната. И тогава разбрах, че навън е пролет. Нещо, което отдавна не бе ми се случвало…. – Иван замълча, заогледа хората около себе си, които с интерес го слушаха, и сетне продължи – Израснал съм в София и успях да подредя живота си. Поне така казват приятелите ми. Но се оказа, че съм пропуснал нещо много важно – не съм разбрал, че навън е пролет. А по-лошото е, че дори не съм се замислял. Питам се…, как ли не съм забелязал нещо толкова очевидно. Какво съм правил през това време? Къде съм бил? Спал ли съм или съм сънувал? Питам се още, ако някой ден имам свои деца, какво бих им разказвал? Какво биха могли да научат те от собствения си баща, който не умее дори да различи пролетта от зимата. Да им разкажа за себе си? Как сутрин ставам в седем и се качвам в колата си. Как се срещам с разни скучни хора, а вечер сядам пред телевизора и заспивам. Това ли да им кажа? Такива неща не са интересни за никое дете. Що за баща ще съм аз! Що за живот съм имал!

           Сега съм тук и най-сетне забелязах небето над себе си, звездите нощем и слънцето денем. Усещам земята под себе си и разбирам, че тя е жива. И само за броени дни успях да се посмея на най-забавната история, която някога съм чувал, разказана ми от една старица, да видя най-красивото момиче в съня си, да се запозная с най-интересния и мъдър човек, да посетя най-красивото място на света, да съм сред най-веселите и истински хора и те да изслушат моята история, да видят мен самия и най-накрая да бъда себе си. Ето такива са моите впечатления от едно селце, неизвестно никому, за неговите хора, съхранили сърцата си и за природата му – недокосната от времето.

   Иван се огледа. Хората около него мълчаха.Един старец свали шапката си, коленичи и я сложи на земята. Сетне всички останали мъже го последваха, а жените развързваха забрадките си. Някъде в тълпата се чу детски глас:

-        Бате, ще ни разкажеш ли за онова място, дето било много хубаво, за мъдрия човек и красивото момиче?

   Сетне всички деца наобиколиха Иван и зачакаха своята приказка.

   - Мъдрият човек, деца, е вашият дядо.Красивото момиче е някъде наоколо и един ден всеки от вас ще го срещне. А приказното място е точно тук – И Иван посочи с пръст небето, поляната, реката,планините.

   Децата се заоглеждаха във всички посоки, а очите им заблестяха. Сетне запрепускаха из селото и ту отиваха на някъде, ту се връщаха.

   Следобед хората се разотидоха и двамата мъже се отправиха към къщата на дядо Йосиф.

   Когато наближиха портата, там не ги чакаше Асен, нито кучето, както правиха обикновено, когато старецът се завръщаше.Наместо това завариха градината опустошена и разорана, като че наскоро да бе отминала свирепа градушка и безмилостна сеч наедно. Огромни дупки зееха в пръстта и всички посеви бяха изкоренени.

-        Асене, къде си,момчето ми – тревожно се заоглежда старецът – О, не! Скъпи ми приятелю, каквоти се е случило?

   В задния двор на къщата лежеше безжизнено тялото на кучето.

   - Какво са ти сторили? Какво….? – зарида дядо Йосиф.

   Слънцето си беше отишло, а небето потъмня от надвиснали черни облаци. Започна да вали. Двамата мъже влязоха в къщата и дълго мълчаха.

-        Проклето съкровище! – най-сетне продума дядо Йосиф – Дошли са в двора ми, погубили са всичко в него, наранили са земята ми. И от горкото животинче са се отървали,понеже е бранило дома си. Предполагам, че и Асен са ми взели, та да не си тръгнат съвсем с празни ръце. И всичко това, за едно съкровище, което даже не съществува.

-        Кой може да ти е причинил това, дядо Йосифе? – попита Иван – Не вярвам да е някой от селото, а и днес всички бяха на празненството.

-        Със сигурност не е от тук. От съседното село ще да е. Разбрали са, че днес ще празнуваме и никой няма да си е у дома…Но защо моите приятели? Защо Асен…?

   Очите на дядо Йосиф се насълзиха и той излезе на двора. Дъждът се бе усилил и сега запълваше зейналите дупки в градината. Старецът коленичи и загреба шепа от пръстта, дълго я държа в ръцетеси, сетне извърна поглед към небето.

 

Част ІV

 

   В далечината се зададе стар пикап. На площада се бяха събрали хора и оживено разговаряха за новите стоки, които се очакваше да пристигнат.

   Дядо Йосиф и Иван бяха загледани в планината и мълчаха.

-        Хей, момче! Ти ли ще пътуваш за града? – попита шофьорът на пикапа, като наближи.

   Иван кимна.

-        Е, това е. – каза той – Краят на моето гостуване при теб, дядо Йосифе. Ще идвам и занапред.

-        И другият път безаварии, момчето ми – каза старецът и се усмихна.

-        Разбрано!

   Иван се качи в колата, помаха на дядо Йосиф и сетне загледа реката, която ги следваше по пътя им. Водите й бяха бистри и спокойни. Някаква птица замаха с криле и политна. От нея се разнесоха ситни капки вода и заблестяха на слънцето. Иван проследи с поглед птицата и си помисли, че никога преди не бе виждал небето по-ясно и светло, както сега.

 

   Дядо Йосиф дълго гледаше пътя пред себе си.Видя как колата се отдалечава все повече и после изчезна след завоя. Той продължаваше да се взира в далечината, като че очакваше нещо.

   По пътя отново се задаваше кола. Като приближи, дядо Йосиф видя, че е същият пикап. Една възрастна жена мина покрай стареца и каза:

-        Тия младите все нещо забравят. Сигурно някоя стока ще да е пропуснал.

   Но когато колата спря, от нея излезе Иван, с грейнало лице, и уверено закрачи към стареца.

-        Давай да вървим,дядо Йосифе, че много работа има за вършене! Цялата градина нас чака.

-        Ами пътят към дома ти! Какво стана с него?

-        Каквото стана с твоя, преди да пораснеш. Нима ти не продължи напред, когато си видял оная мрачна поляна? Сега аз съм на седем и моят път започна току що, след онзи завой на реката.

 

   Двамата мъже стигнаха до къщата. По пътеката, между цветята, се зададе момиче с дълги коси и бяла рокля. Като ги видя, тя се спусна към вратата.

-        Дядо, дядо! Какво е станало с градината? Къде е Асен и всички останали…?

-        Всичко е наред,дъще…Само дето работа ни чака. Я кажи ти, какво стана с бедното момче? По-добре ли е сега?

-        Като си тръгвах,бягаше на двора с кокошките. Няма и помен от болестта му.

   В тоя момент се чу някакво скимтене от другата страна на двора. Девойката се усмихна и лицето й засия. Сега бе още по-красива, а очите й – ясни и сини. Тя подскочи от радост и се втурна към задната градина. Иван загледа момичето и се смая от пъргавината на тялото й, от плавните движения на ръцете й, от стройната й снага.

   - От днес си имаме нов приятел, дядо!Подарък от родителите на момчето, задето помагах на сина им. – каза девойката,а в ръцете си държеше малко кученце.

   Дядо Йосиф тъкмо се канеше да погали животното, когато нещо се блъсна в оградата и почти не я събори.

-        Асене…..! Момчето ми! Къде си бил? Я дай да те погледна…Добре ли си?

   Дядо Йосиф коленичи и погали своя приятел.

-        Умен си ми ти…Умен си. Успял си да избягаш от крадците и навярно си се криел из гората,докато премине опасността. Браво на теб, браво!

 Старецът се просълзи от щастие и с треперещ глас, каза:

-        Какъв ден…! Какво начало! – Сетне се изправи и хвана Иван за ръката. – От толкоз много събития забравих да ти представя нашия гост. Това е Иван…Дълга история. Той сам ще ти я разкаже.

-        Всъщност ние вече сме се срещали – неуверено каза Иван – Преди седмица на реката, точно на завоя й.

-        Така е, дядо.Вече се познаваме – каза Йована и свенливо наведе глава.

-        Я виж ти, какво съвпадение! – възкликна старецът и замислен се отправи към задния двор.

   Измина още една седмица от престоя на Иван в селцето. През тия дни той неуморно помагаше в градината на дядо Йосиф и за кратко време научи как се засяват растенията, кога се поливат и как се отглеждат. Заедно със стареца и неговата внучка обикаляха из поляните и горите,за да търсят билки, а надвечер ги събираха на снопове и ги окачваха за сушене.

   Изминаха още десетина дни, когато една сутрин Иван се събуди и видя двора на дядо Йосиф наобиколен от хора, сякаш цялото село се беше събрало около градината на стареца.

-        Каква земя!Истинско чудо! – възкликна някой.

   Иван разтърка очи и се заогледа наоколо.Изглежда цялата нощ беше валяло и той бе спал непробудно. Земята беше мокра и ухаеше на чисто. Иван погледна градината и не знаеше дали това бе сън или наистина се случваше. Наоколо му беше зелено, цялата земя изглеждаше съживена,дърветата цъфнали, посевите подали стеблата си изпод пръстта. Иван си помисли,че е спал непробудно не една нощ, а цели седмици и изскочи на двора да потърси стареца.

-        Дядо Йосифе!Какво се е случило? Колко време съм спал?

   Старецът копаеше в градината и като видя  недоумението на Иван, го хвана за рамото и със спокоен глас му каза:

-        Случи се това, чеднес земята ми се е отблагодарила за грижите и любовта, с които ние тримата я съживявахме през последните дни. Хората се оказаха прави. Баба ми наистина е оставила съкровище в тоя двор. Само че крадците са пропуснали най-важното. Земята е скритото съкровище, нейното плодородие и това, че успява да чува сърцето и молбите ми. Но преди всичко завещанието на баба ми се крие в това, че тя някаке успяла да научи моя баща, а той от своя страна да ми покаже как да се грижаза земята си, как да я обичам и да бъда едно цяло с нея.

-        Значи не е било нужно да копаеш земята си, за да откриеш едно съкровище, което няма как да ти бъде откраднато или взето , защото то се намира в самия теб, защото то е твоето сърце.

   Иван се заслуша в песента на Йована, която сега се носеше из градината.

-        А може би тъкмо тоя глас е съживил земята ти.

………………………………………..

 

   Мариела се прибираше. Едвам успяваше да удържи всичките торби с покупки и едновременно да вземе от пощата някакво модно списание, което от цяла седмица бе очаквала с нетърпение. Наместо това в кутията тя откри едно писмо. Но щом се зачете в него, Мариела отпусна ръцете си и всичките чанти изпопадаха на земята.

   Писмото беше от Иван.

 

   Скъпа Мариела!

   Не се тревожи за мен. Аз съм добре.

   Попаднах на едно място, където напролет всичко оживява и е така красиво, че ти се иска да живееш вечно.

   Място, където лятото отново те превръща в дете и си мислиш, че младостта е вечна.

   На есен си почиваш сред златата на оранжевото слънце и започваш да вярваш, че насладата е вечна.

   А зиме ти е топло и тогава се пречистваш, за да е вечно сърцето ти.

   Сега разбираш, защо отсъствах толкова дълго.

   Всичко, което имам, го оставям на теб.Защото сега знам, че ще бъда тук завинаги.   

   С обич: Иван

 

   Очитена Мариела се изпълниха със сълзи. Прииска й се и тя да бе на онова място.

…………………………………………

 

   Беше пролет. Водите на реката блестяха под лъчите на слънцето, а билата на планината бяха покрити от мек цветен килим.Небето бе ясно и чисто, каквото никой не беше виждал.

   Зад стените на един параклис, на върха на една планина, се виждаше мъж и до него жена с дълги коси и бяла рокля, а връцете си държеше дете. И така дълго стояха замълчани, сякаш тоя миг щеше да продължи вечно.


Legacy hit count
877
Legacy blog alias
12970
Legacy friendly alias
КОНКУРС-НА-СЕЛСКА-ТЕМА
Разкази и поредици

Comments2

aragorn
aragorn преди 18 години и 11 месеца
Знаеш как е с вдъхновението... И на мен ми е кофти като никой не пише, а пък най-ми е кофти че и аз отдавна нищо не съм писал, въпреки че идеи много...
Но пък в тези моменти не е лошо всички да публикуват неща, които не сме чели.
zefira
zefira преди 18 години и 11 месеца
   Сигурна съм, че добрите моменти ще се случат съвсем скоро.
   А ти, Арагорн, не забравяй идеите си. Ще ти потрябват в  "добри моменти". Аз лично ги очаквам с нетърпение!!!
By aragorn , 10 May 2007
Операция "Катарзис"

Две седмици по-рано. Белия дом
...
Малко преди края на редовното сутрешно заседание на вратата се почука.

Влезе един агент на ЦРУ, който остави някаква папка с документи на масата пред шефа си и безшумно излезе.

- Това беше всичко за днес, благодаря Ви, дами и господа ! – каза Президентът и стана от мястото си.

- Господин Президент, считам, че тази информация се нуждае от вниманието Ви ! Шефът на ЦРУ – Доналд Смит се беше приближил до Президента и му подаваше донесената току-що папка.

- Да отидем в кабинета ми за да говорим на спокойствие – с лека досада каза Президентът, и придружен от Директора на ЦРУ напусна стаята.

След като прехвърли няколко от намиращите се в папката документи с гриф “Секретно от особена важност!”, Президентът погледна въпросително към Смит :

- Проверете тази информацията и ми докладвайте до 24 часа !

- Да, сър ! - отговори по военному Смит и излезе без да каже нито дума повече.

……………………………………………………………………………


На другия ден в 10 часа сутринта Доналд Смит докладваше с плътния си и спокоен глас в личния кабинет на Президента.

- Вчера в 9,45 часа на адреса на електронната поща на Президента на САЩ бяха изпратени сканирани копия от строго секретни документи за операция на тайните служби на Република Румелия.

По план на 22.11.1999 година трябва да започне първото официално посещение на г-н Президента в тази страна.

Страната е с население от около 8 милиона души. Бивш сателит на СССР.

В момента страната се управлява от дясното правителство на Алианса за демокрация. След хиперинфлация и обезценяване на местната валута е въведен валутен борд. Правителството е подало молба за членство в НАТО и Европейския съюз.

Изпращачът на документите не може да бъде детайлно локализиран и идентифициран, тъй като е използвал сложна програма за да прикрие следите си чрез едновременно проникване през няколко големи американски и европейски сървъра.
За да се изпрати информацията са използувани анонимни пощенски кутии и по този начин изпращачът е скрил местонахождението си, но е по-вероятно да се е намирал на територията на Западна Европа.

Документите, които ни бяха изпратени са сканирани копия от доклади на контра-разузнавателната служба на Република Румелия – Националната служба за сигурност, по операция “Катарзис”.
Операцията е ръководена от високопоставени служители на НСС и членове на правителството, и представлява класическа финансова схема за изпиране на мръсни пари. Много е вероятно тези пари да са от наркотици и незаконен внос на крадени автомобили от Западна Европа в страните от Източна Европа и Русия.


Предишна Следваща

Legacy hit count
713
Legacy blog alias
12662
Legacy friendly alias
Аферата--Джакпот----4-3AC8B537918D4AD3AF36F59CA5C578C3
Култура и изкуство
Политика
Нещата от живота
Алтернативна
Разкази и поредици
Романи

Comments

By kaliopa_ina , 6 May 2007

Светът идва към мен и ме блъсва челно всяка сутрин. Скачам от леглото преди да се събудя, защото дам ли си време да осъзная, колко е рано… После зъбите, душ, самобръсначка. Преди да усетя, вече съм в колата и градът лети срещу мен.Лампите му още светят и улиците са нощни. Сутрин съм песимист - виждам дълги червени светофари, зелените забравям веднага. Сутрин по тротоарите няма красиви жени. Не и преди да пия кафе.

Имам хронична умора и торбички под очите. Нямам още четир’се, нося 44 размер обувки и презирам фатализма. Сутрин съм клаустрофоб. Колата е моето тяло и градът ме пресреща застрашително. Улицата е тясна паст, затова карам със стиснати зъби към небцето й - бизнес центъра в центъра с високите етажи и ниски тавани на офисите. В асансьора клаустрофобията ме сграбчва жестоко, затова се добирам първо до кафенето с директния. Той е хромиран и от всяка стена ме гледа сутрешното ми лице, поизкривено там, където се събират плоскостите.

Кафенето е просторно и с изглед към изгрева. Мирише хубаво, не знам на какво. Ако знаех,щях да ароматизирам в къщи със същата ванилово-свежа смес. След втората глътка кафе-с мляко-три бучки захар-ако обичате всички стени като че отдръпват и вече мога да дишам леко. Светът застава на фокус и започва да се движи плавно. Сега не улиците, аз съм застрашителен. I’m the boss. И това личи най-вече от факта, че пръв съм в офиса.Така никой не закъснява, защото ще бъде забелязан.

Плащам и се отправям към моя етаж. По стълбите е пусто и луминисцентно, реверите ми още лъхат на кафе и онова ароматното, а вратът ми пари. Не знам защо, всяка сутрин докато тръгвам по стълбите, нещо горещо пълзи от тила към гърба ми. Сигурно нерви.

 

Колко е нервен, един такъв изопнат под високия овал на скулите. Още първия ден го забелязах - влезе направо от директния асансьор, а обувките му неистово лъщяха.Всяка сутрин е неприлично красив. Пие кафе с мляко, пръстите му са дълги и нервно потрепват. Гледа към изгрева, а бледооранжевата светлина очертава леки торбички под очите му.

На четвъртия си работен ден осъзнах, че съм хлътнала. Барманките не се влюбват в клиентите си, не и когато клиентът не ги забелязва. Това е професионална катастрофа.Нещата се влошиха дотам, че да започна да ходя с желание на работа.

 Сутрин винаги съм бодра, харесвам града,докато е почти пуст. Мирише на мушкато и озон. Очертанията на сградите са меки от здрача, уличните лампи още светят истински. Толкова рано няма случайни хора по улиците, никой не изглежда нервен. Жените са красиви с току-що поставения грим, а мъжете - все още цивилизовано избръснати.

Знам в колко ще дойде той, кафето му е почти готово и аз го наблюдавам над машината. Харесвам неговата непроницаемост; ако не беше такъв щях ли да го харесвам пак? Като шеф бил абсолютен перфекцонист, доскоро леко невротичен. Сега - повече.

Нервните хора са или по-цинични, или по-сензитивни. Отворих почти под носа му нов пакет кафе.Тогава забелязах, че е чувствителен към аромати. Като мен. Аз помня всеки мириси или го обичам, или космите на ръцете ми настръхват от неприязън. Дълго търсих начин да подуша парфюма му. Ммм - сладък, леко мускусен и откровено скъп. Досега не си падах по натрапчиви аромати, но неговия харесах заради онази лека сянка около устните, с които поръчваше всяка сутрин. Най-бързо свършващото време на денонощието, ако не го накарам да ме забележи.

И така започнах да експериментирам с аромати. Ловях израженията му сутрин, докато палех изпарителя за етерични масла. Лавандулата не усети, плодовите аромати се извиха край кожата му и замлъкнаха, от иланг-иланг гласът му леко потрепна, миртата го накара да се взира по-упорито в изгрева. Тогава открих ванилията - ноздрите му се разтвориха и лицето му потърси слънцето. Той не забелязваше магията, но тялото му реагираше.Започнах да капвам няколко прашинки ванилия на дъното на чашата му. Пристрастих се към сутрешното му изражение, толкова друго след първата глътка от моето кафе. После, докато си тръгваше с учтиво „Довиждане”, полепвах с поглед към тила му, точно под подстриганата безукорно коса. Тогава ванилията ухаеше най-силно, усещах дъха й да се просмуква в порите ми и да се разтапя като домашен сладкиш.

 

Има нещо в този бар с гледка към изгрева. Пристрастявам се към сутрешното кафе точно тук. Нима развивам мании? Колко досадно. Нямам време за глупости. Аз съм прагматик,векът е невротичен, а бизнесът - работа за циници на пълен работен ден.Включително и сутрините. За чий не харесах нито едно кафе по време на командировката? Нали и тогава го пиех по изгрев? Ако бях жена, щях да разказвам на психолог за сутрешната клаустрофобия, която лекувам с престой в кафене. Днес тилът ми пари толкова силно, че тръгва и към ушите. Нима се изчервявам?

 

Нямаше го няколко дни. Най-дългите в живота ми. Кафе-машината беше отровно-червена, слънцето - безцветно, а утрините нe ухаеха на мушкато. Цял ден го призовавах с ванилия, нощем косата ми безнадеждно миришеше на нея. Тогава дочух, че бил в командировка. Трябва да направя нещо или да напусна работа. Иначе съм жива само сутрин.

 

Тази сутрин градът беше по-застрашителен от всякога. При това валеше сняг. Колата му два пъти занесе по гладната паст на непочистената улица. Нещо атавистично в него регистрираше опасност, нещо дебнеше някъде из града и щеше да преобърне подреденото му битие. Тази невроза го невротизираше. Пиеше му се кафе.

 

Минутка преди обичайния му час на пристигане тя заключи кафенето и се качи в директния асансьор. Едва издиша и усети необратимото подръпване на пода под краката си. После полетя към първия етаж, подчиняваща се на властно натиснатото копче за повикване. И да, той беше там, във фоайето, точно пред вратата на асансьора. Тя преглътна конвулсивно, защото видя отблизо очите и скулите му. И устните, с които безразлично поръчваше кафе с мляко. И ноздрите, които неуловимо потрепнаха от ванилията, излъчваща кожата й.

Усмихна се и му направи място в асансьора, решена да използва минутата, в която се изкачват към нейното кафеено-ванилово-тръпчиво царство. В дъното на очите му се разля колебание

- Познахте ли ме? - усмихна се сутрешно тя и не успя да долови надигащата се в него паника от клаустрофобията.

За един кратък миг той усети аромат, който смътно му напомняше нещо хубаво и кратко, после реши да не се качва в директния. Защото двама в толкова тясна кабинка са много.

 

Legacy hit count
965
Legacy blog alias
12595
Legacy friendly alias
Ванилово-утро
Разкази и поредици

Comments2

Katherine
Katherine преди 19 години
Обожавам ванилия :) Ванилово утро, ванилово небе, ванилени пурички и въобще каквото се сетиш.
Чудесен разказ, Ина :) Благодаря са ваниловото настроение тази сутрин!
veselin
veselin преди 18 години и 11 месеца
:) Това ми е един от любимите ти разкази! :)

Още първия път когато го прочетох ми хареса много!!! :) :) :)

By acecoke , 25 April 2007
Днес (13.03.2007 г.) една личност, която никой от вас не познава (искрено се надявам да имате това щастие) успя за няколко секунди да ми вдигне кръвното над 200 и да влее една камара гняв в мен. За да го изкарам, реших да направя малка литературна касапница. Моля, никой прототип на герой да не ми се обижда, няма нищо лично в това, просто така ми идва на сюжета. Нямам никакви задни мисли!!! (Джонефф, прочете ли внимателно – НИКАКВИ ЗАДНИ МИСЛИ!!!). Забавлявайте се – за сметка на вашите и моя герой ;)))

И едно отдавна дадено обещание на Дани – The AI ;)) Данка, нали ти бех обещал, само за майтапа, пич ;))

Но внимавайте!!! Кръв се лей в тази глава! Че и урина даже ;))) Куршуми фърчат, жени плачат!!!


„Пир по време на чума“

- Спокойно, бе Жоре! Всичко е под контрол. Може да изглеждам безотговорен, но това не е съвсем така. Даже имам изненада за теб в багажника – Джак се хилеше лукаво, докато Жоро се пулеше насреща му. И двамата не обърнаха внимание на очуканата хонда, докато ги задминаваше като знак стоп на селски мегдан.

Хондата продължи километър надолу и се заби в огромен храсталак като изчезна изцяло в него. От предните врати слезнаха младо момиче и зле поддържан брадясал хипар с мазна коса.

- Сигурна ли си ма! Как разбра...

Ди Баси ръкомахаше нещо и беше повишил доста тона си. Младата Щаер прецени, че невероятният шанс, който й се беше отворил, бе застрашен от него и се принуди да му затвори устата с цената на няколко негови зъба и доста кръв по приклада на драгуновия. Секунда по-късно зад завоя се показа тойотата. Щаер не чака покана. Вдигна пушката и стреля, на пръв поглед, без прицелване. Тези, които я познаваха, биха били сигурни, че е имала достатъчно време за добър разчет.

Предната лява гума на тойотата се пръсна на парчета. Куршумът от драгуновия мина и замина както през нея и джантата й, така и през предния диск на спирачката и приключи кратковременния си полет, пръскайки задната гума и оставайки в нейната джанта. Тойотата започна да криволичи в неправилна синусоида, докато старецът се опитваше да я овладее. Борбата му не продължи дълго, защото втори куршум залепи задната част на главата му върху дамаската на облегалката под формата на фина мозайка и направи задното стъкло на джипа на сол.

Джипът уверено напусна шосето и се заби в първото изпречило му се дърво. Джак така и не усети как мина през стъклото и се стовари пет метра по-напред в локва от собствената си кръв, примесена със солидно количество стъкла.

- Професионалисти! Не се научиха и коланите да използват даже! - От тона на Стефания Щаер личеше откровено пренебрежително отношение. Тя закрачи бързо, но спокойно към катастрофиралия автомобил, докато слагаше пушката на рамото си, а с другата ръка сваляше любимия си SIG SG 550*.

***

Хората на ПАЗАЧА бяха заседнали в една близка до гробищата кръчма, а сервитьорката разтоварваше отрупан с двойни ракии поднос.

- Бог да го прости Джак – каза Таня и ливна мъничко от чашата си на земята.

Останалите последваха примера й и отвърнаха в хор.

- Знаете ли, последните разследвания на Лейди доктор Мая Бий разкриха една много интересна картинка. Оказа се, че още от самото начало, нашите служители са били с един по-малко. И знаете ли защо?

- Мамка му! Знаех си, знаех си, знаех си!!! - Викаше Насо Тарана и се радваше като малко дете.

Другите го гледаха опулено, когато той продължи:

- Ирина и Джак са били едно и също лице!!! Ето защо тя изчезна тъй загадъчно!

Другите загледаха още по-опулено. А Таня продължи:

- Хъм..... Насо, не съм очаквала точно от теб да се сетиш. Както и да е. Все пак остава загадката кой е бил истинският. Мисля си, че това е Ирина, като е инсценирала собственото си убийство, за да среже опашките, които са я следвали към Берлин.

- Не точно – контрира Насо. - Мога да ГАРАНТИРАМ, че Джак си беше истинският. Лично съм се убедила в това.

Ако ченетата можеха да падат, то със сигурност на всички присъстващи щяха направо да избягат, виждайки как „Насо“ си свали силиконовата кожа, която обхващаше лицето му, а под нея се показаха резките и странно красиви черти на Лейди Кроу.

Временното объркване напусна Яна и тя започна да се хили неистово. Когато се поуспокои, обясни на останалите, че докато разследвала изчезването на Ирина във Варна, Окото, единственият свидетел по случая, си признал, че имал сексуални отношения с „дамата от София, която го направила мъж“.

Разказът й бе прекъснат от телефона на Таня. Тя вдигна, слуша секунда, която и бе пре достатъчна да пребледнее като призрак. Миг след това от слушалката се чуха автоматични изстрели от голямо оръжие.

- Джак и Жоро са в беда! - кресна Таня, докато тичаше към вече запаленото Порше Кайен...

***

Джак беше в някакво полусъзнание. Не можеше да фокусира добре фигурите, които идваха към него, но нещо му подсказваше, че не са особено добронамерени. Някой, вътре в него, с когото не се беше запознавал до този момент, накара тялото му да стане и да се понесе към близкия строеж. Извади мобилния си телефон и набра номера на Таня. Не можа да каже много. Дълъг откос от автомата на Щаер прати ръката и телефона му в небитието. Джак изрева от болка но продължаваше да тича. Втори откос откъсна единия му крак от коляното и запрати собственика му на земята. Страничен наблюдател, изучаващ човешките инстинкти, би написал цял труд, наблюдавайки как Джак се придвижваше пълзешком със здравата си ръка и останалото чуканче, държало допреди миг мобилния телефон. Но той вече не беше конкурент на дълги бягания и лесно бе застигнат от младата дама, която междувременно пусна два контролни изстрела в очите на Жоро. Трети откос закопа здравата китка на Джак дълбоко в яловата почва на зоната на летището. Силен шут го накара да се сгърчи и да се обърне по гръб, наблюдавайки как празният пълнител пада на земята, а на негово място се появява нов.

- Къде е! - Проговори сухо Щаер.

- Да ти го начукам, куч... - Джак не можа да довърши, защото получи къс откос в предполагаемото място, което искаше да използва за заканата си. Изви като ранено диво животно, но само за момент, тъй като се задави от нечовешката си болка.

- Кое ще ми начукаш, не разбрах? - Продължи Щаер, докато премести цевта към здравия му крак. Натисна спусъка и го изпразни докрай, като тръгна от стъпалото и стигна чак до бедрото. От крака не остана нищо.

Джак вече нямаше сили да крещи. Можеше само да наблюдава как от тялото на Жоро се отдели негово прозрачно копие, но без атрибутите на дегизировката. Новият Жоро се усмихваше към него и проговори:

- Ела, приятелю! Нашата работа приключи тук. Да тръгваме да слагаме масата за останалите.

Джак знаеше, че скоро и други от колегите му ще се присъединят към тях. Но странно – това не го притесняваше. Изправи се и остави материалното си тяло в смъртна гримаса. Усмихна се на статичната картина и на застиналото студено лице на младата дама и заедно с Жоро се отправиха към златното стълбище, което грееше на десетина метра от тях и се губеше нейде в небесата.

- Кучка откачена!!! - Крещеше Ди Баси и си скубеше косите. - Какво те е прихванало, защо ги направи на салата тия пенсии, мътните те взе...

Отново не можа да довърши. Този път приклада на автомата бодро отнесе останалите предни зъби на Ди Баси и го накара да млъкне опулен. Щаер спокойно махна перуката на Джак. После и на Жоро...

- Как разбра? - Окопити се изведнъж Ди Баси. - Ами Коук? Ами Кожата?!?

- Елементарно е. Просто съм жена. Въпреки, че съм много повече мъж от вас, тъпаци. Ебаси професионалиста! Умря само на втория пълнител.

Щаер се запъти към багажника на тойотата. Беше хванала погледа на Джак секунди преди да издъхне. Натисна ключалката – беше отключена. В широкото помещение пребиваваха телата на Коук и Полийн. Упоени. Стефания скъса дрехите на Коук и с четири отработени резки движения на ножа си очерта дълбок квадрат в кожата на гърба му. Със следващото рязко движение гърбът бе буквално одран.

- Ето! - Изхили се кретенски Щаер. - Кожа като кожа. Само че с няколко милиарда микросимвола, гравирани от вътрешната й страна. Спокойно можеш да ги оцениш на поне хилядарка буквата...

Победоносната й реч бе прекъсната от воя на Кайена, който се вряза върху Ди Баси и срещайки твърдата опора на тойотата разсече тялото му на две. Горната половина подскочи високо, пръскайки през новопоявилия й се отвор червено-жълти зловония. Разкъсания пикочен мехур, останал в долната половина, пръскаше позната жълта течност** на всякъде.

На Таня й трябваше секунда да се окопити. Но тази секунда бе най-фаталната и най-дългата в живота й. Щаер я беше изпреварила с цяла дължина и вече я водеше с един изпразнен пълнител. Външно на поршето нищо му нямаше. Нито един от куршумите не пропусна тялото на официалната шефка на ПАЗАЧА.

Докато сменяше пълнителя, Стефания гледаше към Ди Баси със смесени чувства. Лек повей на съжаление мина през съзнанието й. Беше свикнала с хипаря. Беше жалко, че го изгуби. Много, много жалко...

Топовен изстрел я изкара от унеса й, а парещата болка от половин инчовия куршум, която усети в бедрото си я накара да изкрещи и да пусне автомата. Лейди Кроу изви волана на жигулата и докато гумите на автомобила свиреха, опитвайки се да го спрат от осемдесетте километра в час, Кроу се претърколи и се прикри в шахтата до пътя. Останалите шест куршума от Десърт Ийгъла й, петдесети калибър, оставиха огромни ями по теникиите на мястото дето до преди малко се помещаваха недоразвитите гърди на Щаер. Младата беше истинско профи и вече се помещаваше от другия край на джипа, докато дясната й ръка инстинктивно беше извадила неизменния Макаров и беше изпразнила половината пълнител в жигулата, още докато прелиташе над тойотата.

Скрита на относително сигурно място, Кроу смени празния пълнител с нов. Нещо я притесни. Някакво усещане, което силно загложди инстинкта й я накара да отправи поглед към жигулата. Огненото кълбо бе последното нещо, което Кроу видя в житейския си път на този свят.

Стефания се приближи предпазливо, тътрейки ранения си крак, чиято разкъсана артерия вече бе грижливо стегната с полеви турникет, изработен от един от ръкавите на Ди Баси. Пистолетът с дясната й ръка висяха до тялото й, но това привидно безразличие можеше да струва живота на всеки, който се опиташе да се възползва от него. Взривилият се автомобил гореше като факла. Но тя не се плашеше от него. Вниманието й беше изцяло насочено към неканената гостенка. Излишно. Тялото й бе обезобразено от огнената вълна и набилите се шрапнели по него. Кроу изглеждаше мъртва, но Щаер не оставяше нищо на случайността. Пусна цели два контролни изстрела в главата на Кроу и дори се убеди лично, че куршумите са минали през главата и са я напуснали от другата страна. Вече беше изтощена. Отправи се към хондата на хипаря и криво-ляво я подкара към товарния терминал на летището.

Беше раздвоена в мислите си. За пръв път се чувстваше така. Погледна турникета, стегнал бедрото и. Единственото нещо, което й остана от хипаря. Една сълза потече от лявото й око. Отдаде я на загубата на Ди Баси. Грешеше. Представа си нямаше, че сърцето й скърби за Джак – най-достойния противник, който беше срещала...




*SIG SG 550 - Автоматична щурмова карабина, пр. Швейцария. Калибър 5.56х45 mm х 5/10/20/30 бр. в пълнителя. Ефективна далекобойност 600 m. Скорострелност 700 изстр./min. Източник и снимка: http://en.wikipedia.org/wiki/SIG_SG_550. Използвана по желание на прототипа на Джак като отговор на въпроса на автора „От какво искаш да умреш?“ (б.а.)

** Казах ли аз, че и урина ще се лее, а? (б.а.)


Legacy hit count
909
Legacy blog alias
12422
Legacy friendly alias
За-кожата-на-един-Коук---Х--един-възможен-финал-
Разкази и поредици

Comments4

Arlina
Arlina преди 19 години
Коук, трябва да ти кажа, че тази глава ме остави с много смесени чувства, хм, май стана като децата, на които дълго време им обещават играчките, но не им ги дават, а след като им ги дадат накрая, те не искат да си играят с тях... та и аз така, нещо не ме кефи тази глава, честно, но може да е защото съм се фрустрирала:) Коук, не сте внимавал, Ирина не изчезна мистериозно, а съвсем тенденциозно си беше убита:))) както и да е, сега това не е негативен коментар, просто някакво споделяне на мисли на първи прочит, така че не се сърди:) и тази единица не е от мен!
acecoke
acecoke преди 19 години
Само да питам - ти какво очакваше? Холивудски хепи енд?

Е поне си първият, който си призна за единица на мен. А аз вложих толкоз душа... Дори се радвах на неочакваното, дори и за мен, богатство на изразни средства... Но как да е. Поне вече знаеш, че от тук на татък никога няма да пиша за теб в литературните си опити...

Наистина ме засегна, макар и да не си го целяла :(
Arlina
Arlina преди 19 години
и аз да питам - а ти какво очакваше, дитирамби ли? съвсем не целях да те засегна, наистина! и пак повтарям, единицата НЕ е от мен. обещавам повече да не коментирам твои постове, за да избегна варианта да те засегна отново!
acecoke
acecoke преди 19 години
Сорка, Ленче! Наистина не беше нарочно... Ама си беше гадно от моя страна. Още веднъж - извинявай!
By aragorn , 22 February 2007
Айре бе сиганято - сокерес сас чука?
Legacy hit count
2323
Legacy blog alias
11440
Legacy friendly alias
-Селска-клюка----Пич-маала
Забавление
Култура и изкуство
Разкази и поредици

Comments4

skitnik
skitnik преди 19 години и 2 месеца

Батка и аз съм писал. Пускам мойто, па после ше редактираме :)))))

Слънцето залязваше над красивата Родопа планина и хвърляше леки червеникави отблясъци над буковата гора, обграждаща Пич маала. Мракът бавно се спускаше и обвиваше голямата поляна на катунарите, през която преминаваше живописно клокочещата река Римски поток, на която обаче отдавна всички вече казваха Ромска вада. Десетте цигански къщи, набързо сковани преди години и постоянно разширяващи се с крадени тухли и керемиди, се озаряваха от накладените огньове, над които вече висяха големи, добре калайдисани казани и привличаха със свежия си аромат на задушена кокошка с гъби. Жените почистваха перушината около дръвника, а дядо Хасан разказваше сладки истории на уморените от целодневните игри циганета. Дядо Хасан всъщност беше единственият българин сред катунарите. Беше се присъединил към тях преди петдесет години, когато сърцето му бе грабнато от снажната и красива Зюмбюла, която впоследствие го дари с девет прекрасни деца.

В началото катунарите калайджии не искаха да приемат Христо (това беше българското му име), но по-късно разбраха, че той всъщност притежава волна циганска душа. Лека-полека забравиха за произхода му и всички го наричаха бай Хасан Циганина. Постепенно старите цигани се преселиха при прадедите си и дядо Хасан, като най-възрастен и начетен стана старейшина на махалата и председател на мешерето. Хасан беше научил циганите да четат и пишат и държеше да говорят на български, като смяташе, че така българите ще ги приемат далеч по-добре. Всъщност катунарите калайджии не бяха вече нито катунари, нито калайджии. Преди повече от двадесет години някакъв местен партиен секретар в Пловдивско решил да ги интегрира и им раздал новопостроени панелни апартаменти в различни краища на Пловдив. Волните катунарски души не могли да се примирят с подобно нещо, събрали цялата покъщнина, натоварили я на каруците и се отправили към дебрите на необятната Родопа планина. Спрели да презимуват на голямата поляна до Римския поток над село Михлюзово и оттогава не са си тръгвали. И тъй като с калайджийство не можеха да изхранят семействата си, основният поминък на калайджиите беше гъбарството, незаконната сеч на дърва и дребните кражби от дворовете на близките села – Михлюзово и Магърдич Халваджияново.

От коларския път, който се виеше през гората и стигаше до Пич маала, се чу тропот на копита и скърцане от несмазаните, ръждясали колела на раздрънкана каруца.

– Сокерес мангеееееееес??? – чу се дълбокият, гърлен и закачлив глас на Горан. – Айде, чавета, идвайте да разтоваряте каруцата, че съвсем ще озъбим Шенко.

Катърът Шенко едвам дишаше и преплиташе крака по неравния път, готов всеки момент да се строполи, но дългът го караше да напрегне силите и да достави товара до местоназначението. Шенко знаеше, че след това ще бъде обтрит добре от децата и ще получи голяма, хубава порция зоб.

– Еееее, тате, тате! – развикаха се част от децата и всички скочиха и хукнаха към каруцата.

– Тате, носиш ли ни някакъв подарък – попита, избърсвайки с ръкав сополивото си носле, малкият мургав Асанчо, кръстен на герой от великото произведение “Дон Кихот” и впоследствие приведен в нормите на ромската класика.

– Носим, носиииим. Виж каква убава парцалеста топка съм ви спретнАл. Утре има да я гоните по поляните

– Урааааааа, ние ше сме фотбалисти тате, нали така, ше ставаме известни, и сички ша ни знаат! – зарадва се най-големият му син Манго, кръстен на някакъв странен чуждоземски плод, който баща му беше виждал преди години, като беше още малко цигане, на витрината на един лъскав “показен магазин” в центъра на Пловдив точно преди да хванат пътя за “Пич маала”.

– Точно така, сине, ше станете великите фотбалисти от “Пич маала юнайтед” и ша ви пишат по вестниците и даже по “Работническо дело”, а може да ви дават и по радиото.

– А какво е това радиото бе, тате? – запита със светнал поглед дъщеря му Ренета, кръстена на гордостта на българското автомобилно производство и стара мечта на Горан – “Булгаррено”.

– Стига па ти си ме питАла, много учена ше станеш! – скастри я Горан и тръгна към къщата да щипне жената, засуквайки мустак. – Айше, виж какъв хубав десерт съм ви донесъл. Цели три кила халва. Ше ядат чаветата и ше им плющят ушите.

– Въй, Горанеее! – блесна цялата циганка, позастаряваща и позавяхваща след четиринадесетте раждания. – Как ми се беше дояла алвъ! То онез от Магърдич Алваджияново толкоз я вардят, че човек едно кило вече не може да открадне. Как успя да им я гепиш?

– Тарговия, ма, тарговия сам праил. Алъш-вериш. Дадох им едно човале гъби махнатарки, а те ми дадоа алвата. Ааааа, и още некав весник “Работническо дело” требе да им занесем.

– Луд ли си бе, серсемино, отде ше го земеш това весник? – развика се Айшето.

– Трай ма, ше те праим да умиргаш! – повиши глас Горан. – Имам си концетция и план трафик.

– Какъв ти е план трафика, Горане? – попита циганката с очи, блеснали от възхищение заради интелигентността на мъжа й.

– Ше отидем да причакам Пепа пощаджийката, като отива до заставата и ше и откраднем веснико.

– Мааалейиии – зейна Айшето – акъл море – глава шамандура!


П.С. Благодарности на Павлина за редакцията :)

aragorn
aragorn преди 19 години и 2 месеца
"За Бай Хасан, ТНТМ-то, Жонито и брат му Джуниъра, за либуфта и още нещо"

Всички знаят колко уважавани са бащите в циганските семейства. И на сто години да стане стария циганин, само да погледне лошо към синовете си или да препцува – сички бeгат, че лошо им се пише…

Бай Хасан, макар и единственият чист българин в Пич маала, беше си спечелил огромно уважение – не само защото беше председател на мешерето, но и защото беше най-ученият в катуна. Мъдрите му съвети, спасявали неведнъж катунарите в тежки моменти, както и пословичните със справедливостта си решения в мешерето бяха го издигнали на недостижим за другиго пиедестал в циганското братство. Най-голямата заслуга на Бай Хасан беше, че винаги се опитваше да сплотява циганетата, учеше ги на ум и разум, а и ги ограмотяваше, доколкото можеше. Всеки селски библиотекар би се сащисал, ако можеше да надникне в една от стаите в къщата на старейшината. Там, върху сковани от стари дъски рафтове, старецът къташе най-голямото си имане – стотина стари и зацапани от четене книги от всякакъв вид.

Бай Хасан се радваше не само на уважението на малката циганска общност, но и на многобройната си челяд – девет деца и няколко десетки внуци. Горан – седмият му син, заедно с голямата си любов – Айшето, беше безспорен и ненадминат до момента рекордьор по възпроизводство в Пич маала. Четиринайсет чаавета им се пишеха на сметката.

Иван, или Жонито, както го наричаха всички в маалата, беше седмият син на седмия син. Жонито, като един достоен наследник на татя си и безспорен любимец на дядо си Хасан заради безкрайната си жажда за знания, беше ненадминат в една друга област – техничарството. Откак се беше пръкнал на белия свят, Жонито не стоеше мирен – на четири години вече сричаше, на шест години за първи път отключи катинара, с който дядо му заключваше “библиотеката” си, и започна да попива мъдрост от книгите, на десет разглобяваше и сглобяваше за време семейния VEF, а на дванайсет вече беше “електрифицирал” маалата с един кабел, домъкнат незнайно откъде от мургавото племе. Оттогава до ден днешен – вече шест години – крушката, закачена на единствения стълб в маалата, светеше като паметник на техническия прогрес в Родопите и жаждата за знания на Жонито.

Жонито имаше мечти – един ден да завърши техникум, да вземе златен медал от ТНТМ и след това да стане инженер.
А една от последните му мечти беше свързана с квадратната метална кутия с малък телевизор, поставен отгоре, наречена “компютор”, която беше видял миналата година, когато батю му – Горян Джуниъра, по заръка на бай Хасан го заведе на Пловдивския панаир. Тая му мечта обаче се конкурираше по значимост с една друга, сърдечна мечта: да открадне изгората си, ненадминатата по хубавина гледачка на ръка – къдрокосата Савинка, която Жонито с умиление наричаше Щепселинка.

Горян, или както всички в махалата го наричаха Джуниъра, за да не го бъркат с татко му, беше странен тип с широки интереси. Джуниъра, като един от малкото цигани, почти завършили средно образование, отбираше еднакво както от история и философия, така и от конекрадство и крадене на булки. А звукът на китарата му и меденият му глас можеха да запленят циганската душа, така както древният Орфей запленявал по тези места хора и животни с песните си.



skitnik
skitnik преди 19 години и 2 месеца

Първите петли закукуригаха в двете села и техните обитатели започнаха да се размърдват и да щъкат из къщите и дворовете. Само циганите от Пич маала, уморени от среднощния запой, изпълнен с песни, танци и малко кьотек, все още хъркаха по сламениците във вечно недовършените си къщи.

Горан отвори едното си зачервено око и се зачуди защо толкоз силно го боли главата. “Или съм пил, или съм се млатИл, а защо не и двете?” – мислеше си циганинът. Спомените лека-полека започваха да се връщат в рошавата и брадата циганска глава и той си спомни, че в разгара на веселбата Мемет от Асеновите беше закачил неговата любима дъщеря Изаура. И се почна една патаклама, наскачаха родовете, наизвадиха се тоягите и всеки удряше кой където свари, нема свои, нема чужди. Е, те, верно че всички си беха свои хора де, ама па циганин като се напие, да се не посбие или поне да не понаплеска жена си, къде се е видело туй чудо? Накрая бай Хасан укроти страстите и всички си легнаха доволни от поредната весело прекарана вечер. Изведнъж Горан скочи и се плесна по челото така, че го чуха чак в Михлюзово:

– Лелеееееееее, щех да забравим ма, жена ми! Требе да ходим да зимам вестнико да го носим на халваджиите. Обещаното е обещано, мойто дума на две не става! Затова съм добър у далаверето. Аре, ставай, да не ти шибнем една! СлОжи у торбата сирене, хлеб, малко от суджука, дет’ го гепихме миналата седмица от оня, краваря, и мушни една стъкленица с ракия, че знам ли колко ше я чакам оная повлекана Пепа?

– Айии, от сутрента ли ше пиеш, бе? Нема ли да земеш некоя работа да вършиш? Малко дарва да осечеш, некоя маматарка да откъснеш, некое пиле да откраднеш? Теа деца гладни ли да стоят, бе?

– Трай и изпалнявай, да не заиграе каиша!

Айшето се надигна и продължавайки да мърмори и да кълне мъжа си, се зае да изпълни всичките му нареждания. Знаеше Айшето кога може да спори и кога трябва да замълчи. Горан се облече набързо, изпи един литър вода, за да изгаси пожара, бушуващ в корема му от вечерта, нарами торбата, шляпна жена си по задника и се запъти към заставата. Стигна до пътя, водещ към поделението на граничарите, и тъкмо се чудеше къде да поседне, за да опита съдържимото на торбата, когато чу някъде зад себе си нисък пиянски глас:

– Сттооооой! Шшшшееее стрелям... ‘начи.

– Спокойно, старши, аз съм Горан от “Пич маала”. Не мъ сапикясвай!

– Ттти да мълчиш, мангал с мангал, к’во праиш на заставата по никое време? Нещо да краднеш си дошъл? – Тервел се олюляваше и едвам фокусираше Горан, но продължаваше своята тирада, заплашително размахвайки пръст.

– Ма старши, какво крадене бе? Аз съм честен сиганин, работим, трудим се по цел ден, четеринаесе гарла имам да раним.

– Я покажи торбата! – навъсено и “авторитетно” по неговото собствено мнение нареди Тервел.

– Ето на, гледай, старши – сирене, сух хлеб, малко саламец и една бутилка с парцуца, че ми съхне устата.

Очите на Тервел светнаха. Преди 15 минути беше приключил своята бутилка със скоросмъртницата на Дядо Либен и този факт определено го беше натъжил. Горан му идваше като манна небесна, като черен и леко намирисващ ангел, който носеше нова доза от божествения нектар.

– ’ък! – хлъцна Тервел. – Яаааа дай насам тая парцуца да я опитам! Да вида да не си я краднал от магазина.

– Ееее, старши, обиждаш ме! Начи аз като съм сиганин – и сичко треба да ми е крадено. Ай ела да седнем да пием по една парцуца!

Тервел и Горан се разположиха на един отсечен бор до пътя и разтвориха бохчата. Тервел бръкна в джоба на куртката и извади две малки стъклени чаши за ракия. Духна в тях и ги сложи на импровизираната маса. Горан през това време беше нарязал суджука и сиренето, начупи хляба и сипа в чашките от лютата ракия:

– Ай наздраве, старши, от здраве да се не отървеш!

Тервел вдигна чашката, погледна я с присвито око, вдигна лакътя “по офицерски” и гръмко рече:

– Ззза между’ародното по’ожение и братссския ссссъ’етски народ – ннааазздраве!

Двамата изпиха чашите си на екс и веднага замезиха с по един залък хляб и сиренце. Горан се чудеше как да отпрати граничаря, и реши да го поразпита:

– А ти какво правиш тука отзараната старши, не е ли време да спиш, да почиваш нещо?

– Граничарят никога не спи – отсече Тервел и изпъчи гърди. След това изведнъж се сви, наля си още една ракия, глътна я на екс и погледна към Горан. – Писна ми да съм сам. Полудявам вече в тоа пущинак. Ей го колегите – повечето са женени, вечер се прибират при жените, това-онова, а аз кукам като кукувица. Ше се жена, решил съм го!

– То това хубуу, старши, ама за кой ш’са жениш? Мома избрал ли си?

– Що, да немаш некоя за даване? – намигна Тервел.

– Ааааа не, старши, ние сиганите се женим помежду си. Не ти тряа сиганка, ногу викат, ногу кълнат, постоянно са бременни, не ти тряа туй чудо у къщата, това само сиганин може да го изтърпи.

– Абееее – засука мустак Тервел – имате вие хубави булки, кой знае, некой ден може и да ви открадна една.

Казвайки това, Тервел избухна в гърлен басов смях. След малко изведнъж млъкна и се върна в настоящето.

– Пена пощаджийката чакам. Ше и предлагам да се женим – сериозно каза той.

– А, ама коя пощаджийка? Михлюзовската ли?

– Че то друга пощаджийка има ли бе, мангал?

Горан се престори на натъжен и започна отчаяно да клати глава:

– Старши, не искам да та притаснявам, ама май си изпуснал влако.

– Как така? – учудено го погледна Тервел.

– Ми ей така, тая, пощальонката, днеска ше се жени – май за онова малкото, очилатото даскалче.

Тервел изведнъж скочи:

– Как ше се жени бе, кой й е разрешил!?

– Па не знам, сигур таткото й.

– Лелееееееее, ше се жени, лелеее, изгорех, майкооооооо!...

Тервел скочи и хукна, после се присети, че си е забравил пушката, върна се, наложи фуражката, нарами автомата и трескаво забърза към коня си Краси, който пасеше на около двадесет метра от тях. След около минута борба със стремето пияният граничар все пак успя да се качи и задържи на седлото и крещейки “В атакааааа!” и “Ей сега маа ви ше...!”, препусна към Михлюзово през гората, за по-напряко.

Горан гледаше след него и се чешеше по брадата: “Тоя ше напраи некоя беля”. Но нямаше много време да мисли за бъдещите действия на Тервел, защото по пътя се задаваше пощаджийката Пепа, бутайки ръждясалото си колело.

aragorn
aragorn преди 19 години и 2 месеца

Част ІІІ - "Жонито отвръща на удара"

Два дни по-късно...

Горан дълго щеше да си спомня деня, в който прати граничаря Тервел уж на някаква сватба, а всъщност - за зелен хайвер в Михлюзово.

Хем му беше леко на душата циганска, че така лесно е преметнал подпийналия пограничен страж , хем се и радваше, че остатъкът от парцуцата си беше само за него си.

А пък тяяяя – ммммм, една ароматна и пивка – така ти изгаря джигеря с всяка глътка, че - малеййй, как да й се наситиш… Чандр-лака, чандр-лака! Са! Са! Са! Са!

Да, ама това беше до време...

Малко по-късно циганинът пъплеше по нанагорнището в най-голямата жега, натоварен като магаре с тежката сякаш сто кила чанта на Пепа.

В допълнение към пейзажа, Горан буташе и колелото на пощаджийката, която след претърпяната „пуризводствена злуполука” никак не беше в настроение за спор с мургавелкото.

Погледнат отстрани, циганинът, облян в пот изглеждаше като гротескна комбинация на герой от „Селянинът с колелото” и „Охлюв по склона” с лека гарнитура от „Матриархат” и „Таборът отива към небето”.

Направо да го ожалиш Горьо!

Добре, че циганската му душа беше здрава и обитаваше здраво тяло, както се казваше в един лозУнг, веещ се величествено-избелял над портала на заставата.

Въпреки всичките си премеждия, Горан все пак успя някакси да убеди пощаджийката да му даде вестника, който беше обещал на арменците и по живо по здраво се прибра в къщурката си на баира над Михлюзово.

Циганинът съжаляваше само за едно - че синът му Жонито не беше с него тогава, за да поправи веригата на колелото. Така хем Пепа щеше да бъде доволна, хем и ракийката щеше задълго да сгрява циганския му корем, вместо да отива бадева в околната среда във вид на пот и алкохолни изпарения.

Жонито пък, от своя страна, изобщо не се вълнуваше от щенията на татя си, свързани с някакъв си вестник и елементарното за него поправяне на скъсана верига на колело „Украйна”.

И как да бъде другояче, когато в главата му се твореше пъклен план за това как да отмъсти на оная пиянка с калашника - Тервел.

Предния ден граничаря - явно за да си върне на баща му за това, че го беше пратил да гони Михаля на някаква измислена сватба в Михлюзово, беше се задявал публично с хубавата му изгора Савинка...

Че дори и се беше опитал да я нарече "гуспойца" и да я цалуне по бузата пред половин Пич маала!

Срам, какъв срам за циганската чест на Жонито!

Дааа, щеше да си отмъсти подобаващо! Още тази вечер!

....................................................................................

На другата сутрин граничарят Тервел се протягаше и прозяваше пред входа на спалното помещение на заставата.

След като завърши прозявката си, Терчо се почеса на воля навсякъде, където го сърбеше, почисти с нокътя на малкия си пръст ухото си и потърка с умруци гуреливите си очи.

С това упражнение физзарядката на народния страж за днес приключи.

По навик хвърли един поглед към коневръза в двора.

Там бяха навързани три-четири коня, в това число и неговия Краси, които сладко хрупаха заредената с прясно окосена трева от новобранците ясла.

Появилата се в главата му от нищото мелодия от филм на Хичкок леко му намекна, че там отсреща нещо не беше наред!

Тервел потърка очи…

Отново погледна към конете.

„Какво ли съм пил снощи и дали не са ме били по главата след това?!-помисли си той, докато отново търкаше до болка очите си.

В следващия момент Тервел вече тичаше към любимото си конче.

А след още една секунда, държейки в ръка захвърленото наблизо празно шише с надпис „Granofurin” изкрещя като ранен дявол, поръсен със светена вода:

- Кой по дяволите боядиса коня ми зелееееееен??????

...........................................

Един млад циганин духна върху показалците си, сякаш са дула на димящи револвери и процеди през зъби докато гледаше към Тервел
- Хаста лИ виста, бейби!
После щастливо ухилен отпраши със скоростта на куршум между дърветата към родната Пич маала.

By aragorn , 21 February 2007

Запознанството

Магърдич Халваджияново е като всяко едно друго село – малко население, малко добитък, много дупки по разбитите от времето улици и още повече легенди за произхода му. Основният поминък на жителите му открай време бил производството на халва, а най-добър в занаята бил дядо Магърдич.

Всички в селото били арменци, побягнали от Турско още през далечната 1821-ва... когато на дядо Магърдич прапрапрадядо му потърсил спасение в тези земи. Всеки знае колко са добри арменците, когато трябва да свършат една работа. Така било и сега – открили мястото, настанили се, окопали се и започнали да произвеждат продукция. Е, и да се закачат с комшиите – тез мили хора от село Михлюзово.

А какви били михлюзовци – хора слънце! Още в първите архиви, в които се споменавало селото, било записано: “...веднага след като влезнете в Михлюзово, ви обгръща една пелена от спокойствие – никой не бърза за никъде, наоколо под дърветата налягали хора в сладка дрямка, даже слънцето препича някак си леко и мързеливо...”. Не че самите михлюзовци бяха мързеливи – глупости! Просто много обичаха да си почиват.

Като една сговорна общност, магърдичлии имали и много общи теми за разговор – как на Ашот кравата се отелила, как после на Ашот му се отелил вола, за да опази добичето... или как на дядо Магърдич щерката решила да замине за града и да се изучи за агроном.

И както във всяко друго село, и тук нямало ток, радиото работело само когато кмета пуснел радиоточката – обикновено към 16,30 всяка сряда... За вестници и дума не можело да става, само новини, дочути от някой пътник или от пощенски гълъб, заловен в мрежите на местния брако.... ъъъ... ловец Ончо.

Та баш Ончо донесе една смайваща новина, която разбуни духовете и накара магърдичлии да се сберат на мегдана – в съседното село получавали вестник... и поща. При последното мнозина не издържаха и се чуха укорни гласове – така ни се пада, като на времето не дадохме пари на големеца от града да ни турят и на нас една станцийка с телефон и телеграф... а пък онез мързеливци от... знаете... всичко нелегално си вкарват – нали имат връзки и на границата...

Legacy hit count
1726
Legacy blog alias
11423
Legacy friendly alias
-Селска-клюка--по-арменски
Забавление
Култура и изкуство
Разкази и поредици

Comments5

veselin
veselin преди 19 години и 2 месеца

Част първа.
"Халва за гъби" 

Точно в онези времена се разрази и първата вражда между Магърдич Халваджияново и Михлюзово. "Работническо дело" тогава си беше същинска медийна институция и арменците не можеха да се примирят с факта, че ще бъдат изолирани от света. 

В един късен следобед дядо Магърдич свика съвета на селото в близката кръчма, позасука мустака си, па рече: 

- Убаво се наредихме!... Мързелаците от Михлюзово навремето се уредиха с поща, а нас - кучета ни яли... Барем Пепа пощаджийката да идеше от време на време в нашето село, ама на! Сега - ни поща, ни новини, ни пазар за халвата ни! 

Катерин Баджакян свъси вежди над чашата с ракия, отпи една глътка и рече: 

- Ама и ти, дядо Магърдич, си за бой! Едно време, като се решаваха тия проблеми, теб все халвата те блазнеше. И как да я продадем сега тая халва, като само михлюзяни са наоколо и квартала им с калайджии, дето ще си откраднат по-скоро халва, отколкото да си купят. Ех, да можеше да има колонка в "Работническо дело" за халвата ни... друга щеше да е тя!... 

В китната кръчма на Магърдич Халваджияново се разразиха спорове, арменците позачервиха бузи, понапиха се, па им олекна. Мицевор Ейскоконян излезе да подиша чист въздух и да пусне една вода връз близкия дувар, когато отдоле се зададе катун с цигани, минаващ през селцето на път за Михлюзово. 

- Прррррррр - ияяяяя! - облещи се Горан на катъра Шенко, опитвайки се да му сигнализира, че трябва да забави ход и да премине от галоп в лек тръст. 

Горан беше македонски циганин, чиито предци се бяха заселили в Михлюзово малко след освобождението на михлюзяни от турско иго. По онези времена предците на Горан не бяха единствените новоселци от ромски произход в селцето и набързо се народи многобройна челяд, която впоследствие завзе почти една трета от Михлюзово. Тъй като михлюзяни не искаха да имат нищо общо с циганското съсловие, създаде се и нова махала, която носеше името Пич маала. 

Самият Горан имаше четиринадесет деца и тъкмо се завръщаше от бране на гъби в близките покрайнини, когато Мицевор Ейскоконян се изпречи на пътя залитайки и спря циганския катун. 

- Бре-бре-бре!... Добра вечер! - изрече нахълцвайки, докато закопчаваше дюкяна на вълнените си потури. 

- Добра да е - отвърна Горан и понаплюнчи мустака си. 

- Вие гъби сте брали, чини ми се - подхвана Мицевор, докато все така се олюляваше. 

В този момент от кръчмата се зададе дядо Магърдич заедно с Жорж Атанасян, които също отиваха да се облекчат връз близката ограда. 

- Гъбе брааме, ма нЕма много, та с празни рЪки се връщаме. 

- Лани по-добра година беше, чини ми се - въздъхна Ейскоконян, опитвайки се да надзърне в талигата на Горан. - И халва разменяхме за гъби. А сега... 

Дядо Магърдич и Жорж Атанасян се дотътриха до каруцата и одумването започна. Първото предложение беше за размяна на кило гъби за триста грама халва, премина се през уговорка за три кокошки за десет кила гъби и накрая се стигна до размяната на три кила халва за десет кила гъби и вестник "Работническо дело". 

Горан обеща да отмъкне вестника я от пощаджийката Пепа, я от кмета на Михлюзово и в късна доба на следващия ден да го отнесе в Магърдич Халваджияново...

acecoke
acecoke преди 19 години и 2 месеца
Част втора.
 "Пара за зъби"


Прословутата сделка стигнала скоро дори и до самата Танка Златофуста, както й викали съселяните й от Михлюзово. Жена на преклонна възраст, на която всички завиждали и всяка следваща история за нея, която бабишкерите разправяли, докато се излежавали по мегдана през поредната почивка, вдигаше възрастта й с от една до пет години. Самата Танка се подмладяваше душевно с толкова, колкото злите езици й сложеха, че и по външност ставаше все по-засукана с всяко войниче, което минеше през дома й. Май единствено войничетата от заставата и магърдичлии не знаеха истинската й възраст от петдесет и пет лазарника. Ама дори и да я знаеха, войничетата пак щяха да прескачат дувара на къщата й. А халваджиянци щяха да свалят по десетина години, докато разказваха историите си с “оная, засуканата, от съседното село”.

Но секнала радостта на войничетата, защото кака Танка, както те й казвали, спряла да отваря вратата нощем. Спряла да излиза от къщи и слуховете, че се е споминала от много хойкане, не закъснели. А Танка просто се замечтаваше сладко-сладко за оня, дето всички разправяха, че успял да отмъкне катунарската булка. Не се знаело кой е. Ама бил много личен. Бил убав. Бил як като бик, че и освен булката успял да отмъкне цяла кафява георгидимитровка* от оня джигит Джонко. Същия Джонко, дето миналото лято успял да омаа цяла крава само като дочакал да свърши Байряма. И то не чия да е крава, ами кравата на кмета на Михлюзово... И същия тоя, дето оная вечер викнал на Мицевор:
– Со манге бре, гяур! Я не гледай булката!

А зажаднелият за женска ласка Жорж се стрелнал със скоростта на влака Кърджали–Махмудово, с едно движение грабнал засуканото петнадесетгодишно момиче и изчезнал в гората.

***

– Докато опуленият Джонко гледаше как нашият му отнасяше булката, язе е с тая, десната, му бръкнах у джебо и му земах парата. После купИх на дедо Магърдич билет чак за Кърджали, та да си оправи зъбаците – с тези си две изречения Мицевор се изпъчваше, вадеше двадесетолевката, потъркваше я по наболата брада и примлясваше от удоволствие. Беше горд, че е успял да отмъкне от циганин, но повече беше горд от завистта, която струеше искрено от очите на младите, недоказали се арменчета.

***

По тези времена катунарят Джонко обикаляше всяка вечер къщите на Магърдич Халваджияново. Крадеше доста от добитъка, за да се оправдава пред своите за отсъствието си от канския труд на огнището, а всъщност под дърво и камък издирваше Жорж, когото от оная вечер никой не беше виждал и за когото си мислеше, че му е взел месечния надник. Не че им пречеше на неговите, ама Горан го държеше единствено заради големия обем калайдисване, което правеше Джонко, а нощно време, като го нямаше, и далаверата понамаля...

* Кафява георгидимитровка – банкнота от двадесет лева, емисия 1962 г.

Katherine
Katherine преди 19 години и 2 месеца

Част Трета - Повече халва за народа

Баба Гицка Халваджиян се дотътра до кокошкарника с легенче в едната ръка и с топорче в другата. Дедо Магърдич беше заръчал да му сготви кокошка за вечеря. Тя не че му поплюваше много на дедо ти Магърдич, ама като биваше доволен от вечерята, той ставаше и по-благосклонен, пък тая вечер беше намислила да му хортува за нещо нейно си и беше решила да му угоди. Отвори портичката баба Гицка и що да види – ни кокошка, ни дявол.

- Пустите ми цигани ниедни! Окрали са ни! Ай ще им са не видеше и на циганската им верица и пущините им!

Като чу врявата, стрина Янка Фростиян – съседката - веднага се завтече да разбере какво става.

- Що става мари, бабо Гицке? Какво си се развикала такава?

- Как няма да викам, ма Янке, откраднали са ни всичките кокошки нощеска – до едничка! Барем една да бяха оставили да сготвя на деда ти Магърдича. Ами сега какво ще чиня? Приказвах му аз на дедо ти да оправи оградата, от две недели му приказвам, ама той – само в халвата са му очите и в кръчмата. С ония проклетници Мицевор и Жорж се води и по акъла на оназ никаквица – Катерин ли е, Кетрин ли е, да ги вземат мътните.

- Нимой така, бабо Гицке ...

- Нимой ли – знайш ли какво разправят за таз уруспия – оставила мъж си, две дечица сирачета, баща и майка в града. Помъкнала са с някакъв, ама той я оставил и са домъкна тука само разправии да прави.Тя жена дето пий ракия с мъжете, остай я ти нея...

В тоя момент дедо Магърдич, поклащайки се леко по пътечката в двора, се доближи до двете жени пред кокошарника.

- Гицо – той така й викаше, като е пийнал, макар да знаеше, че я хващаха бесовете от това – Гицо, ма, на ти тия гъби, да ги свариш с кокошката. – и й подаде торбата с гъбите, които си бяха разделили по братски с Мицевор и Жорж (шест килограма за дядо Магърдич, и по два за другите двама.)

- Какво ми са подмотаваш, ма. Айде че се свечери, виж кое време стана, ти още ни кокошка си заколила, ни нищо.

Баба Гицка това и чакаше. Съвсем й прекипя и като застана с ръце на кръста – тя така си беше внушителна – ама сега направо изглеждаше страховито – погледна дядото кръвожадно. Стрина Янка предвидливо се прибра у дома си.

- Кокошка ли! Ще ти дам аз на тебе една кокошка, диване с диване. Окрали са ни всичките кокошки нощеска. От две недели ти приказвам да оправиш оградата, ама ти в кръчмата се наливаш. Пордотин с пордотин. Аман от твойте простотии и от халвата ти. Халва не ща да видя повече, с халва живей ли са, а, живей ли са? Знаех си аз, че не трябваше да скланям навремето. Да си бях стояла у Михлюзово – рай щеше да ми е, ама на. Имала глава да тегли.... Какво ми държиш тая торба!! Да си взимаш гъбите и да ми се махаш от главата! Хич не ща ни да те видя, ни да те чуя.

Дядо Магърдич примига няколко пъти. Още стоеше с ръка напред и подаваше торбата с гъбите. През замъгленото му съзнание достигнаха определени думи и разбра, че този път не на шега е разлютил половинката си. Щом започнеше да говори за Михлюзово – значи положението беше наистина сериозно. Баба Гицка беше родом от Михлюзово и се бяха запознали на един селски панаир. Много се бяха харесали и дядо Магърдич прати да я искат от нейните родители. Те от начало не искаха, после имаше малко патърдия, но накрая Гицка му пристана, техните се съгласиха и тя се премести в Магърдич-Халваджияново. Когато беше много ядосана, обаче, не пропускаше да му изтъкне факта, че й е опропастил живота.

И тъй дядо Магърдич се обърна и се затътрузи по пътечката наобратно...

* * *

Като излязоха дядо Магърдич, Мицевор Ейскоконян и Жорж Атанасян от кръчмата, Кетрин въздъхна:

- Мъже, какво да ги правиш.... Я налей още едно, Красоне.

Кръчмарят наля още сто ракия и я занесе на Кетрин. Странна жена беше тая. Беше дошла в селото преди няколко години, но никой не знаеше със сигурност точно от къде и каква беше историята й. Едни разправяха, че е отровила мъжа си и избягала, други – че е избягала с някакъв друг мъж, който я е изоставил после, а трети – че си имала вземане-даване с фашистите и искала да избяга през границата. Твърдяха, че била против комунизма, но никой не беше чул да каже нещо конкретно. Едно беше сигурно – държеше на пиене и то повече от голяма част от мъжете в кръчмата. Па даже и окото ловеше, да й се не знай, макар и да не беше първа младост. „Айде това е от кръчмата.” – рече Красон и й намигна.

От другия ъгъл на помещението, където досега беше задрямал омаян от черпавката, се надигна Олорес Торбасарян – помощник на дядо Магърдич в цеха за халва - и рече заваляно:

– Аз викам да подходим по научному. Да издигнем лозунг – „Повече халва и локум за народа.„ То нали сега е модерно, таковата... Дай да питаме кмета, той ги разбира тия работи, а?

– Ка' щяло да питаме кмета, бре! - викна Красон Стефаносян - Ми той е против частното производство, много ясно. Нали комунистите го назначиха него. Той само да не научи, че произвеждаме тайно халвата в задния двор на стрина Янка, че лошо ни се пише.

– Ми к'ва колонка в Работническо дело, кви пет лева, бре Красоне? – рече Олорес. – Ний ток нямаме, канал нямаме, поща нямаме, халва ще продаваме, ай сиктир.

– Айде по-леко. Мисля, че имам нещо предвид. Ще говоря с Весо Хампарцумян. – рече Кетрин, гаврътна на един път ракията и излезе от кръчмата.

lorddesword
lorddesword преди 19 години и 2 месеца

Част 4. Представяне и как се разбиват мечтите на пришълеца 

Лорда погледна отсеченото дърво и изпсува звучно:

- Техната верица циганска, майка им мръсна, катъра му крастав да го хване и отзад да го изнасили в неудобна поза, трийсет коня и едно муле да го...

В такива моменти беше много изобретателен откъм фрази, свързани със сексуалното задоволяване на хората и родата им (предимно женската) плюс домашните животни и комшийките, и можеше да ги обяснява надълго и нашироко, без да се повтаря. 

Лорд Въртимечов бе пришълец в селото, младеж малко над 20-те, с дълги до под лактите къдрици и имащ навика да не се бръсне много често. Беше висок и слаб на вид, но бе показал, че е доста силен. Той бе единствения човек в селото, удържал веднъж с една ръка синджира на каракачанската овчарка на дядо Магърдич, когато го бе скъсала и бе избягала. Ви'шистче, преди няколко години бе завършил МЕИ-то за "жичкаджия енженер" и го бяха пратили да поддържа трафопоста, който се намираше в близост до Магърдич Халваджияново, но бе и за двете села. Бяха му дали една къщичка в Магърдич Халваджияново, обитавана някога от изселени кулаци и понастоящем държавна собственост. 

Обаче в селото нямаше много работа - само ако нещо се развалеше радиоточката в кметството, ама той, кметът, ако я пусне веднъж в седмицата за по час... Не можа да му обясни, че точката е на друго напрежение и почти не хаби ток, а токът, който хаби, си е към месечния абонамент, който съответно за кметството го плаща държавата. Отказа се и от идеята да убеди кръчмаря да даде 3 лева и 34 стотинки и после по 12 стотинки на месец, за да му вкара точка в кръчмата и да могат вечер да слушат новините и/или речите на другаря Тодор Живков при откриването на нови заводи и предприятия из разни краища на страната. 

Хората го гледаха с недоверие - чужденец. Още повече че имаше една стара арменска поговорка, датираща от създаването на селото, която гласеше: „На човек, който не близва ракия, вяра да нямаш!". В началото, докато живееше в селото, вечер идваше в кръчмата, сядаше в някой ъгъл и цяла вечер пиеше лимонада или боза, няколко пъти по празници можеше да пие по някоя бира, но не винаги, а ракия категорично отказваше. Колкото пъти го питаха, казваше, че щял да ходи да тренира. 

- К'во тренираш, бре? - попита го още първия път дядо Магърдич.

- Източни бойни изкуства.

- И к'во е туй?

След десетминутно обяснение и няколко показни техники бе последвал въпросът:

- И туй за к'во служи?

Лорда изгледа дядото озадачено, понечи да каже нещо, после се спря и само отговори:

- Да не ме набие някой.

Дядото се изхили:

- Бе аз, га бях млад, да хвана сопата, па да видим нема ли те нАбия!

Младежът само се подсмихна:

- Точно в сопите ми е специалността, дядо, и още двама като теб да ми доведеш, ще ви отупам като едното нищо!  

Дядо Магърдич се разлюти. Понечи да стане и да се запъти към нахакания младеж.

- Аймана с аймана, аз на времето таквизи кат' теб по дваминца на закуска съм ял!

- Ти един като мен да бе срещнал, щеше да си мериш приказките!

Дядото се разлюти още повече. В този момент кръчмарят викна:

- Стига! Ник'ви глупости да не прайте, ей! Сядайте си по масите!

Тогава Ейскоконян бе хванал дядото и го убеждаваше да седне. След няколко минути дядото се поусмири, но постоянно си мърмореше:

- Ти, ш'ми паднеш, асс ш'ти ка'а на тебе, сополанко неден.

Лорда набързо си бе допил лимонадата и си бе тръгнал. Ядосаният дядо от своя страна не спираше да мърмори:

- Щял да ме бие той мене, ш'ма бий нанайси!  

Кръчмарят тогава седна на масата му и заговори:

- Абе бай Вълко ми каза - и посочи многозначително към един възрастен мъж на съседната маса, който само кимна в отговор, - че снощи някъде по това време минавал покрай неговата къща - оная, дето навремето от нея изгониха лихваря Скръндзиян и челядта му, и то нали пълнолуние, като ден било светло, и го видял на лунната светлина гол до кръста да размахва нек'ви саби.  

Другите зацъкаха с език.

- Аз пък - обади се Ейскоконян - преди няколко дена го видех пак гол до кръста на двора да дига нек'ви чували с царевица. Ама не да ги дигне да ги занесе некъде, ми дига високо - пуска, дига - пуска, дига - пуска и така неколко пъти, и то във всяка ръка по един чувал, барем по 30 кила 'секи. "Що чиниш, бре", викам му, а той: "А, малко раздвижване, че в тоя трафопост се схванах кат' мечка след зимен сън". Странна птица ще да е, тъй ви казвам, от два месеца е тука, а за прЪви път иде у кръчмата и не фане да пие едно кат' хората, ми на - лимонада. И с тая четина, дето я е вързал отзад, каквато е къдрава, бие на оная рунтавата овца на стрина Фроска, дет' я ядохме миналия Гергьовден. И по цела неделя ходи небръснат, ше ка'еш чи поп ше ста'а.

 

В този момент почетната гостенка на кръчмата Катерин гаврътна на екс остатъка от ракията си, доказвайки, че макар и да бе жена, мнозина от мъжете имаха да я гонят в изкуството за употреба на домашно приготвени спиртни напитки.

- Аз го видях тази сутрин. Беше застанал на портата, махна ми за поздрав, съблече си ризата, пъхна я в раницата с инструментите и жиците и се затича към трафопоста, сякаш имаше авария.

- Ше бега я - обади се дядо Магърдич ехидно - да ви'иш утре кат' докопам некое дрЪво как ше бега, кат' кучката на стрина ти Фроска, га Шаро я бе подгонил на сватбата на...

- Аааа - додаде някой в дъното на кръчмата - аз сека сутрин си го виждам така да бега. Бе нещо се е чалнало туй момче - и вида му, и атъра, нещо не е наред. Може от толкоз учене в университета да се е побъркало или е фанал некоа уголенъ жицъ и гу е треснъл токът.

- Абе мое и майка му да го е испускАла кат' малък. Те там у Балкана се чешити се въдат. Я го виж, дойде феврари и малко да пекне слънце и он по ина тънка ризка се разкарва навънка в снега, че и ръкавите й навил, сякаш че му е жежко. Бе то кат' се зАмисла - кой нормален човек ше се фане из токове да бърника, да го фане, та да го утепе.

- Бе нещо опре'елено му има - намеси се и бай Вълко, - одеве, га влазяше у кръчмата и държеше отворена вратата на Катету да вле'е, сякаш че ръцете й са пълни с нещо и не мое си отвори сама или е некое малко дЕте. 

Всички погледи се впериха в нея и дружен смях огласи кръчмата. Катерин само сви рамене и им се усмихна леко. По някакви нейни си причини реши да не им казва, че в големите градове на страната подобно нещо се смяташе за признак на добро възпитание.  

През следващите няколко седмици Лорда влезе в кръчмата няколко пъти, но обикновено ставаше обект на подигравки, на които не смееше или не искаше да отвръща, и не се задържаше дълго, а клюките за сутрешните и среднощните му занимания продължаваха и все повече и повече хора вече го бяха виждали. Мнозина бяха виждали и как прозорецът му свети до късно, и когато е отворен и вятърът повдигне завесите го виждаха надвесен над някоя книга, прелистващ съсредоточено страниците й. 

Около три месеца след първата случка, една вечер, когато явно нуждата от човешка компания бе надделяла над яда, че ще му се подиграват, той бе отишъл в кръчмата и бе седнал на масата в дъното с чаша лимонада пред себе си. В кръчмата имаше само още шестима посетители освен кръчмаря и в следващия половин час никой не му обръщаше внимание, докато накрая дядо Магърдич, допивайки поредната си ракия, не се обърна към него, подхилвайки се:

- Лордчо, я пак кажи дядовото, какво тренираше, че нещо ми изхвръкна от глАвата. 

Младежът не каза нищо, само сведе глава към чашата си, очевидно не желаейки да отговори. Тогава трима арменски младежи, с по няколко години по-малки от него, окуражени от наведената му глава и изпитата ракия станаха под одобрителния поглед на старите, приближиха се до него и започнаха да му се хилят:

- Айде, покажи де, няма ти се смеем много!

- Айде де, искаме да те видим!

- Оставете ме на мира - отвърна им Лорда, без да вдига поглед от чашата.

- Ееее, айде дееее, много ни е интересно, искаме да видим как ше ни набиеш.

- Оставете ме, нищо не съм ви направил, седнете си на масата, пийте си ракията и не се занимавайте с мен.

- Еее, нали беше много як, нали трима си могъл да набиеш! Ето ни, ние сме трима, айде, набий ни.

- Не искам, оставете ме.

Единият от тях се приближи, сложи ръка на рамото му и каза:

- Ами ако не те оставим?  

Секунда по-късно лежеше по корем на пода, а Лорда се бе надвесил над него и бе извил ръката му доста силно назад.

- Само да натисна още малко, и ще ти я счупя като нищо - просъска той. - Защо ви трябваше да се заяждате с мен? Оставете ме на мира, и без това след малко си тръгвам.

Тогава двамата приятели на проснатия пристъпиха напред и по-близкият, размахвайки юмрук пред лицето си, каза:

- Ей, да го пускаш веднага, 'щото иначе...  

Лорда само го погледна за миг, свъси вежди и рязко завъртя ръката си, при което се чу хрущене на кокали, примесено с болезнения вик на лежащия на пода младеж. Докато двамата му другари разберат какво става, по-близкият получи удар със стол, който го отхвърли през съседната маса, и той падна с покривката на пода. Почти моментално вторият получи удар със същия стол, но в обратна посока, което го запрати в стената и той се свлече бавно по нея.

Дядо Магърдич, кръчмарят и двамата други най-сетне се окопитиха и понечиха да станат, но Лорда вече бе до тях и процеди през зъби:

- Сядайте, докато не съм ви почнал и вас! 

Те седнаха, той си бръкна в джоба, извади 20 стотинки, метна ги на масата и без да дочака рестото, стигна набързо до вратата, отвори я, обърна се, метна стола към вътрешността на кръчмата и преди другите да са разбрали какво става, изчезна в нощта. 

След тази случка из селото плъзнаха какви ли не слухове за него: че бил пратен под прикритие да помага на граничарите да охраняват границата или пък да ги наблюдава дали не правят зулуми, но за да не буди подозрение, го пратили при тях, а не при михлюзовчани. Други пък допълваха, че бил от ония специални войници, които пазели др. Тодор Живков, но набил някакъв генерал и затова го пратили тук. Трети пък твърдяха, че бил пратен от Държавна сигурност да ги следи дали не произвеждат нелегална халва, но тази версия бързо бе отхвърлена, защото той почти не се заседяваше в селото и през повечето време, когато беше на работа, бродеше из горите. 

Каквато и да бе причината той да е тук и какъвто и да бе, вече никой не смееше да го заговори, освен кмета, когато идваше да го викне да види радиоточката, "щото не рАботела", или да му каже, че го викат в Михлюзово да им "оправя тока".  

Сега седеше, гледаше отсечения ясен и продължаваше да псува. Толкова време бе обикалял горите, за да намери подходящото дърво, от което да си направи лък. Най-сетне бе открил един ясен с подходящи клони, но им трябваха няколко седмици, за да укрепнат. През два-три дни идваше да го наглежда и днес бе дошъл с брадвата, за да си ги отсече и да си направи така бленувания лък. Точно предишния ден циганите от близкия катун бяха решили да събират дърва за огрев. Бе сигурен, че са те, никой друг освен циганин не сечеше дърво на височина метър от земята. 

Обърна се бавно и тръгна към селото, като по пътя си мислеше разни работи за цигански майки, лели, сестри, дъщери и братовчедки... 

ladyfrost
ladyfrost преди 19 години и 1 месец

Част пета. На реката

Беше понеделник. Жежко време, дърво и камък се пука. Ама пусто, работата не чака. Най-личните жени от Магърдич-Халваджяново бяха тръгнали да перат на реката. То това още в събота трябваше да го сторят, ама...

Една подир друга се бяха наредили като перлен наниз по тясната пътечка начело с баба Гицка Халваджян. Старата жена вървеше тромаво по каменистата пътечка и пухтеше под тежестта на мръсното бельо на дядо Магърдич. След нея припкаше бодро стрина Янка Фростиян с един панер мръсни поли и фино бельо донесено й чак от столицата. Младата Торбасаряновица тичаше припряно след нея и все надничаше в панера на стрина Фроска, да не би тая фуста да има по-хубаво бельо от нея. Най-отзад със зачервени очи и натежала от ракийката глава се мъкнеше Катерин Баджякян. Тя носеше само една малка бохча с кой зане какво в нея.

Четирите жени не се обичаха много, много, ама се налагаше заедно да ходят да извършват този свят обред. Че Пич маала беше твърде близо до мясото, къдете пeряха. Смятаха, че така, като са повече, никое цигане няма да ги закачи. Пък и пътя беше дълъг – правеха си компания и можеха да си клюкарстват на воля. Само че днес приказката нещо не вървеше.

- Ууууу маааа, бабо Гицо! Стига бърза! – измърмори Катерин, краката я бяха заболяли от новите й обуща – червени и лачени.

- Ти да мълчиш! – кресна баба Гица с властен глас. А после добави тихичко на себе си – Уруспия с уруспия, цяла нощ кукува с ония маскари... Пу!

Стрина Янка и Торбасяновица се спогледаха заговорнически и се изкискаха.

***

Беше станало току по пладне, когато жените от Магърдич-Халваджяново стигнаха брега на Ромска вада. Реката... Е, силно казано река. То съвсем вярно май си я бяха кръстили вада. Но за жителите на двете села беше нещо свято.

Преди години, когато косата на дядо Магърдич още не беше побеляла, водопровода беше стигал току на няколко километра от Магърдич-Халваджяново. Но дошла тежка петмесечна зима и на следващия Великден дядо Магърдич открил, че пак ще трябва да се къпе в продъненото корито на двора с дъждовна вода.

Баба Гицка переше на тоя бряг още от млада булка. Другите жени къде тайно, къде явно бяха последвали примера й, защото мястото беше най-хубавото за пране. Тук Ромска вада се поразширяваше и образуваше вирче, а брегът беше каменист и можеше спокойно да си изтъркаш дрехите в облите речни камъни.

Четирите жени събраха полите си и нагазиха у вира да накиснаха хубаво дрехите. Като свършиха решиха, че са много изморени и легнаха под една сянка на близката полянка да подремнат. Катерин заспа мигновено – ракийката си беше казала думата. Баба Гицка и тя захърка набързо, годинките вече й тежаха и бързо се изморяваше. Стрина Янка и Торбасаряновица си пошушукаха малко, но приказката нещо не вървеше. Жегата беше непоносима и двете негласно решиха и те да спят.

***

- Тетке Сийкеееееее! Тетке Сийкееееее! Де си мааааа! – Светлинка викаше с цяло гърло. Дядо й беше я пратил да търси секретарката на кметството, тетка й Сийка. Всички занеха, че обича да ходи лете в гората да си хапва смокини. Реши да мине през една полянка близо до мястото където перяха жените от Магърдич. Беше й се сторило, че чува някаква глъчка от там и любопитството й я поведе само.

Когато пристигна видя четирите кокошки, които бяха любима тема на тетка й Сийка – проскубаната баба Гицка, яловата Торбасаряновица, повлеканата Катерин и оная черна чума младата вдовица Фроска. Бяхя си накиснали прането и натръшкали да спят на сянка.

Палавите очички на Светлинка светнаха. От давна не й се беше отдавало повод да направи някоя пакост. Съзря новите лачени обуща на Катерин. Тихичко припна до тях и ги пъхна бързо под фустата си. Отиде до вирчето дето се киснеха дрехите. До гащите на дядо Магърдич се киснеше един хубав копринен комбенезон. Малката дяволица стисна здраво лачения трофей, запретна поли и нагази у вирчето. Бутна камъка с който беше запрян комебенезона и ефирното бельо се понесе бавничко надолу по течението. Светлинка се изкиска тихичко и хукна към близките храсти да дебне какво ще стане сега.

***

Младата булка на Олорес Торбасарян се пробуди от някакво доста шумно плисване. Припна бърже до вира и що да види. Хубавия копринен комбенезон на Катерин се носеше надолу по течението на Ромска вада. Торбасаряновица без да се замисли се бухна у водата и търгана да го догони. Лесно го стигна.

- Катерино мааааа! – провикна се Торбасаряновица – Виж какъв хубав комбенезон ми довлече реката.

Баджякян се надигна кисело.

- Лягай ма, стига си измисля!

И аха да си легне пак, когато видя, че това е нейния комбенезон.

- Е па как ще си измислям? На, виж! – и го заразмахва отпредята си – Тамън ще ми стане. Че и копринен!

Катерин като скокна, като се разлюти.

- Ах ти, лъжкиньо ниедна! Реката ти го довлякла значи... Я да си ми го връщаш обратно! – и като грабна един камък от брега току го метна по младата жена. Но Торбасаряновица беше пъргава и лесно избегна удара.

- Ха, ще ти го връщам! На мен по-добре ще седи отколкото на дърта чанта като тебе!

- Дърта чанта, а! Ще ти дам една дърта чанта на тебе, ялова крава такава! – и Катерин с един скок се озова във вира при Торбасаряновица. Хвана я за дългите плитки и я задърпа и заскуба. Двете се кълняха на поразия една през друга. Жените, останали на брега, се бяха разбудили от врявата. Стрина Янка да се превиваше от смях, а баба Гицка започна да вика и да ги кълне задето цапат прането.

Светлинка и тя се кикотеше неудържимо от прикритието си. Реши, че може още да се позабавлява на чужд гръб и изскокна от храста. Размаха откраднатите обуща и се развика:

- Катерино мааааа! Виж какви хубави обуща ми довлече реката!

Катерин, като видя, че малкото дяволче размахва нейните обуща, още повече се рзлюти. Вече толкова силно скубеше косите на Торбасаряновица, че младата жена вместо да продължава да кълне се разпищя. Стирина Янка щеше направо да припадне от смях.

Преди да се скрие в гората Светлинка отново се провикна:

- Стрино Янкееее! Вкуси ли бяха крадените кокошки на баба Гицка!
Изведнъж смехът на младата вдовица секна. Гневът на баба Гицка мигом се изсипа върху нея...

By aragorn , 15 February 2007

Пролог

Михлюзово беше китно малко селце, скрито от цивилизацията някъде из гънките на Родопа планина.

Като чуете “малко”, сещайте се за двеста и петдесет души, от които почти двеста пенсионери, двайсетина души – семейства на военни от близката застава, и един катун цигани калайджии.

Калайджиите само се водеха жители на селото, защото непрекъснато обикаляха района в търсене на прехрана. След всяка обиколка из близките села и махали популацията на охранените кокошки в тях значително намаляваше. Всяка сутрин бабички кълняха де що видят, че любимата им кокошка снощи е била отнесена я от пор, я от лисица, дядовците псуваха зверски и нощем залагаха капани, а семействата на мургавите катунари видимо заглаждаха косъм.

Най-близкото село до Михлюзово – на няма и пет километра – беше Магърдич Халваджияново, основано някога от арменски бежанци от Турция. Двете села открай време си имаха закачка – арменците подкачаха михлюзляни, че селото им било наречено така заради пословичния им мързел. Селяните от Михлюзово обаче не падаха по-долу и им отговаряха, че освен от халва и локум, арменците от нищо друго не отбирали и че не виждали по-далеч от носовете си.

Още от царско време между двете села се носеха клюки, които заместваха липсата на новини от външния свят. В този район само веднъж седмично пощаджийката Пепа носеше писмата за военните от заставата и по един брой на “Работническо дело” – за заставата и за кмета на Михлюзово.

Клюката беше единственото нещо по тези места, което разнообразяваше монотонния живот на народонаселението. Тя обикновено тръгваше от някаква съвсем обикновена случка, но след като обиколеше селото, преразказана и украсена многократно, добиваше съвсем ново значение.

После, когато някой от едното село идеше по работа до съседното или пък някой пришълец минеше инцидентно по тия места, клюката тръгваше като “живата истина” из него и така – от уста на уста – се украсяваше лавинообразно по такъв начин, че дори авторът й да я чуеше, не познаваше, че става дума за разказаното от него събитие. А само цъкаше учудено с език и казваше: “Ццц, мааа му стара! И на мен нещо подобно ми се е случвало, ама чак пък толкова!”




Част 1

Първа клюка: Как Граничарят Тервел докато чакал пощаджийката Пепа се напил, а после пиян като джигит гонил с коня си Краси бабичките из селото и стрелял с автомата по тях:)

Legacy hit count
2430
Legacy blog alias
10794
Legacy friendly alias
-Селска-клюка----Михлюзово
За BgLOG.net
Забавление
Култура и изкуство
Нещата от живота
Разкази и поредици

Comments4

rumenpnikolov
rumenpnikolov преди 19 години и 2 месеца
Една керемида се пръсна току до главата на баба Рупа. Старата жена замръзна на място с вдигната във въздуха ръка, тъкмо преди да отсече главата на последната си кокошка. Кокошката използва създалото се положение и избяга.
- Мамка ви граничарска! – изпсува бабата – Пак правят учение без предизвестие.
По улицата се разнесоха първите писъци. Баба Рупа с едната ръка на болния си кръст, все още стискайки наджачката се затътри към портата. Втори куршум счупи една саксия без цвете, на три метра от нея.
- Бре, че ниско стрелят! – мърмореше си бабата – Отблизо трябва да е.
Тя внимателно отвори портата и си подаде носа навън. Нещо твърдо я блъсна в носа. Беше главата на Танка Златофуста.
- Крий са! – изрева Таничка – Тервел е полудял!
Двете се сгромолясаха на плочника.
- Ша ма убийш ма! – викна Рупа, докато се опитваше да хване ченето, което при сблъсъка беше изхвърчало от устата й
Покрай портата се разнесе конски тропот. Някой пееше грозно.
- Аз ша му дам да са разбере на това диване! – викна баба Рупа, след като си намести ченето.
- Пусни я тая наджачка ма! – викна Танка и задърпа брадвичката от ръцете й
Танка беше по-яка и успя. Баба Рупа обаче не спря своя устрем и отвори портата с ряз. Грабна първото нещо, което и попадна под ръцете, а то беше един срязан галош и го запокити по отдалечаващия се Тервел, но не улучи. Само подплаши коня и той рипна.
Тервел не успя да се задържи прав и падна. Единият му крак обаче се заплете в стремето и конят го повлече със себе си. Тервел продължи да реве пиянската си песен и изпрати два куршума по баба Рупа.
- Въх, - показа се и Танка– ще си счупи главата!
- Няма да я счупи – отвърна баба Рупа, докато се отупваше от праха, полепнал по ръката й. Един камък от дувара се бе пръснал на парчета на няколко сантиметра от нея. – Пиян е като свиня. Тях Господ ги пази.
Тервел вече бе изчезнал от поглед. От другия край на улицата се задаваше с рев раздрънкания джип на заставата.
Двете жени го изчакаха да спре до тях. Отвътре се подаде полуоблечения в униформа капитан Басидиев.
- Натам замина – лаконично докладва Танка
- Има ли пострадали? – запита Басидиев с кървясал поглед. Вчера бяха раздавали премии.
- Няма – отвърна Танка, докато стискаше наджачката с две ръце. Баба Рупа пак се опитваше да я използва – Още няма.
- Ти жива ли си ма? – успокоен от отговора Басидиев насочи вниманието си към Танка – Чух, чи си са сапикясала.
- Амчи прати да проверят де! – усмихна се хищно Танка - Имам три кубика дърва за рязане. Аз добре се отплащам, нъл ма знайш.
Басидиев се опита да отвърне нещо от отдалечаващия се с рев джип, но нищо не се разбра - трябваше да прибира бързо главата вътре, за да избегне камъка, метнат от Баба Рупа.

В това време Тервел се опитваше да организира засада на джипа. Кракът му се беше откачил от стремето няколко преки по-нататък и сега конят кротко пасеше цветята на Стричка – билкарката, разположени в счупени стомни по дувара. Тервел мърмореше нещо неразбрано.
- Кво прайш, бате Тервеле? – чу се звънко гласче зад него.
Тервел с мъка се обърна, от мястото си зад един по-голям камък, където бе залегнал и се целеше към приближаващия джип. Зад него беше клекнала внучката на кмета Светлинка, дошла при дядо си за през ваканцията.
- Диверсанти ловя – изфъфли Тервел и пак зае позиция за стрелба.
Светлинка надникна иззад ъгъла.
- Ама това не е ли джипа на заставата? – запита Светлинка
Тервел не отговори. Беше заспал.

Това стана сутринта. След обяд в съседното село – Магърдич-Халваджияново се водеше следният разговор:
- ... и цяла чанта с гранати носел. Убил коня на Маестрото и му съборил плевнята. Цялата я сринал със земята. Наоколо било пълно с опечени кокошки.
Така говореше Оллорес Торбасарян, леко облещен. Около него се бяха събрали десетина големи носа, носени с гордост от повечето Магърдичани.
- Стига бе! – викна Жорж Атаносян – не е верно това!
- Истина бе! – прекръсти се Торбасарян – А после се насочил към катуна
Тази новина внесе оживление сред носовете.
- Казват, че нещо бил фърлил око на Айшето. – снижи глас Торбасарян – затуй била цялата пукотевица.
- Що, що?
Носовете стреснато се обърнаха към вратата. Там с ръце на кръста стоеше Горан.
- Нищо бе. – бързо реагира Жорж Атаносят – Оллорес нещо ни мотае тука.
И отпери един лек тупаник зад врата на Оллорес Торбарасян.
Горан ги изгледа кръвнишки и се настани на един свободен стол.
- Днеска имало стрелба в Михлюзово – заяви той след малко и зачака да го почерпят нещо за да им раздуе клюката.

rumenpnikolov
rumenpnikolov преди 19 години и 2 месеца
 Пепа, пощаджийката с последни сили изтика тежката “Украйна” на гладкото. То по този път нямаше гладки места за една пощенска марка де, ама в сравнение с баира дето го качи, този участък направо си беше “глидало”, както казваха в Пич-маала. За нейно най-голямо учудване край пътя не я чакаше Тервел с коня си Краси. На негово място беше клекнал като човек в нужда Горан.

Двамата се гледаха мълчаливо около минута. Пепа дишаше тежко, а Горан се чудеше тая “Украйна” струва ли се да се краде или не си струва.

- Е че, аде ела да ми помогнеш де! – сопна се накрая Пепа.

Горан с неохота пусна коленете си и се изправи.

- Що стана, ма?

- Веригата се скъса, не видиш ли? – изпъшка Пепа – Цял километър я тиках тая пущина!

Пепа тикна велосипеда в ръцете на Горан

- Абе, Горане, що не вземеш да я откраднеш? Само добро ще ми направиш. Ще ми купят някое по-леко колело.

- Ааа, сакън – ухили се Горан, беше преценил, че тоя боклук не си струва усилята – Ний не крадем, другарко. Ний сме честни цигани. Превъзпитани.

- Превъзпитан си ти! – огледа го добре Пепа – Колкото си си мил ушите някога, толкова си превъзпитан. Де го Тервел?

- Ми май към селото отпраши.

- Щооо? – Пепа беше възмутена.

- Ми няква задача май му излезе... – неопределено каза Горан. – Каза да ми дадеш вестникът на мене. Аз ще го ...

- Аха, на тебе! – сопна се Пепа – Я дръж!

И докато Горан се усети, Пепа му нахлузи тежката пощаджийска чанта на врата.

- Тикай сега до селото! Цялата съм вир вода. Там ще се разберем.

Горан си глътна езика. Без да се усети, започна да тика колелото след Пепа. Този вестник май щеше да му излезе през носа. Ама и като се разбереше, че излъга Тервел, че Пепа щяла да се омъжва утре...

............

Маестровица загърна баницата в една вехта кърпа и отиде да намери трески за да опали печката. Снощи мъжот и се бе отличил и трябваше да го награди. Тая печка не беше палена от зимата, щото Маестровица сега готвеше на пещника отвън, ама нали и трябваше фурна за баницата, та затова сега реши да я запали. Маестровица беше майсторка в баниците и много хора я споменаваха с добро, защото тя правеше баниците на кажи-речи цялото село, ама Маестрото опитваше вкусотиите й редичко – само като свърши добре работата. А снощи той се върна бая подпит от годявката в Пич-маала и налетя на Маестровица още от прага.

Благославяйки наум хубавата ракия с която го бяха гостили ония вагабонти от Пич-маала, Маестровица натъпка с дребни трески казанчето и го понесе с почти танцова стъпка към печката – тип циганска любов, ама малко по-голяма. Маестровица беше едра и яка жена, направо женище и казанчето можеше да го носи на кутрето си, както беше пълно с кюмюр. За сметка на това пък, Маестрото беше дребен и сух като стафида. Беше неук и можеше само да свири на кларнет. Цяла къща беше вдигнал с тоя кларнет, три дъщери беше пратил да учат в Стара Загора – първата повлече след себе си останалите две, беше отървал и интернирането с тоя кларнет - много му знаеше устата като си клъвнеше малко, а той пиеше много. Но предишните кметове го спасяваха от доносите, щото веселеше не само цялото село, ами и арменците и граничарите.

Сега спеше като заклан, повит с една черга и караше мазилката от източната страна да се рони с канското си хъркане. Животните в къщата му бяха свикнали и не се плашеха.

Маестровица запали печката и отиде да нахрани кокошките. Фурната трябваше да загрее малко.

.........

Стричка-билкарката (местните не можаха да се научат да казват “сестричка” на бившата медицинска сестра довята тук от неясна съдба преди десет години) седеше в сянката на една борова туфа, задържала се по неясни причини в този осечен отпреди петнайсет години район, на върха на едно хълмче, от което се виждаха еднакво добре и Михлюзово и Магърдич-халваджияново, че даже и една вишка на заставата. Времето беше душно и Стричка си вееше с полите на ленената си рокля.

- Зафусти са ма, безсрамнице!

Един скърцащ глас стресна Стричка. Тя се озърна. От едната и страна се задаваше едно сгърбено чудо, кафяво на цвят – баба Нисъйбе – Електриката, или както за по-кратко и викаха Щепселинка. Преди седем-осем години тя се бе запознала със закона на Ом по много категоричен начин – внук и беше решил да я ползва за помощник при електрефицирането на Пич-маала, по-точно тя бе изиграла ролята на фазомер, но тая дума тя не запомни, и все я бъркаше със “щепсел”. В минути на бяс, тази дума тя употребяваше като най-люта ругатня срещу враговете си. Баба Нисъйбе беше прочута с умението си да се промъква тихо.

- Що щеш тука, ма кукувице! На ония от заставата ли даваш знаци? – избълва баба Нисъйбе още един-два гущера.

- Сядай, стига си джафкала – отвърна на поздрава й Стричка. – Ще вземеш да пукнеш тука, ще се чудя после кво да та правя.

- Ооох, дъщеее, зле съм дъщееее – смени лада бабката – Ще съ мре, дъщеее...

- Де си ръгнала тогаз? – запита я Стричка – В тая жега, с тоя денк на гърба?

- Гъби, мойто момичи, гъбки малко... морът ма от глад тия неблагодарници, дет с тия две ръце от къс месо съм ги отгледала...

- А, те затуй нищо не намерили вчера твойте непрокопсаници. Сичките гъби си обрала от Пловдив, чак до гръцко!

- Чи как да намерят? Сгазват гъбата и ни я виждат.

- Я да видя? Малееее, ми те все мухоморки ма! На кого шъ ги даваш. Кьорава мухоморка не мога да открия от една година. Ти си била значи!

- Е, ади, ще ти дам една-две. Ша черпиш две цигари!

Сделката почти беше сключена, когато откъм Михлюзово се разнесе стрелба. Двете жени забравиха набързо гъбите и цигарите и хукнаха да се крият из дърветата и там налетяха на Оллорес Торбаросян.

- Ти откога си тука бе! – викна уплашено баба Нисъйбе

- Ми ся дойдох – смутолеви Оллорес.

Всъщност беше залегнал зад гърбовете им от десетина минути. Тука си чукаха срещи със Стричка, а не искаше това да се разчува.

По едно време пукотевицата в Михлюзово позамря. Виковете също. Чуваше се само рева на джипа от заставата.

Таман тримата се надигнаха и се разнесе гръм.

.........

Беше гръмнала печката на Маестровица.

svetlina
svetlina преди 19 години и 2 месеца

Тервел и науката

Тервел винаги се е мислел за учен чУвек, защото навремето баща му го беше пратил в околийския град да се изучи. Естествено на него 1 учебен срок му стигна да изучи всичките науки, че и музиката и физическото възпитание. Днес той може да  слуша Маестрото по цели часове и от време на време дори му залепва по някоя петолевка на челото. Това, че после пак върху него прилага знанията си по ФКС, е отделен въпрос...
Та точно днес новината, че Пепа пощаджийката се жени, накара вечно жадното му сърце да изтръпне. Ах таз ракийка и още повече: ах тея танциии! Защото дълбоко в себе си граничарят криеше меко сърце, което бие в  ритъм иху-аху-бре-брееепа!
Наш Тервел, или както майка му галено му викаше, Терчо се юрна към Ромска вада да се приведе в ред, че да удостои сватбата с височайшето си присъствие. Там старателно изми ръцете си и оная част от тялото, която можеше да се  покаже при някой по-разгърден танц. След това наплюнчи пръст и с вдъхновение зализа балканските вежди и заметна буйното перчемче.
Вече готов тръгна с бойна стъпка към къщата на Пепа... По пътя обаче не се чуваше никаква музика и той започна да се замисля дали цялото това грандиозно приготовление не е било напразно. Сигур онез хаймани сватбарите отдавна вече са изпили всичката боза и изгълтали всичката халва и сега доволно си похъркват на някой сенчест баир... Около селския мегдан (или както ония пущиняци го наричат - центеро) беше започнал да си припомня и уроците по женска анатомия и родословното дърво на Горан.
Тишината беше оглушителна. Смелото сърце на граничаря се изпълни с възмущение и той хукна към кметството. Тервел беше дълбоко обиден и искаше да напише донос до онзи противообществен елемент Горан. Не го е срам!
Докато вървеше с наведена глава, размишлявайки как точно да оформи гражданския си протест, а и отчасти, за да избяга от ятата винарки, които кой знае откъде се бяха появили около главата му, отнякъде изскочи Светлинка. С разтреперан от уважение глас тя поздрави:
-Добра среща бате..ъъъ..другарю, Тервел! Накъде отиваш?
Не че очакваше отговор, но онази двуцевка [или каквото там беше] й се виждаше твърде заплашителна.
Батето аха да я отмине и се сети, че тя се пада роднина на Пепа (нали все пак пощаджиите кметството ги назначава).
-Ъъъъ..добрутро моме! Ти да знайш за неква сватба тука?
Момичето леко се зачерви, доколкото "леко" значеше, че все още зениците й бяха зеленикави и смутолеви:
-Какво говориш! Нема тука никой за женене! Боже опази! Това да вдигаш сватба, гости да каниш, лелееееееее, че то сума ти работа! Ми по-добре цел живот да не се ожени човек!
Бате Тервел закима разбиращо и се зачуди как не се е сетил и сам, че е твърде съмнително нещо да стане в Михлюзово за по-малко от месец-два. Плю в прахта и тежко отмина нататък.
След не повече от три крачки се сепна от мисълта, че ще му се развали реномето, ако се яви в кметството без кон, а пък и всеки щеше да му се смее, че се е вързал като боб на крива бобовина. Ай гиди и цигани! Още утре ще си отмъсти, ще яхне "враното" конче и ще открадне най-хубавата им жена...

wishmistress
wishmistress преди 19 години и 1 месец

Микини вълнения

Леля Мика едва дишаше. Такова гърмене, такова чудо! А и горката, нямаше никаква представа какво става, защото още при първия гърмеж се беше скрила в обора, под яслите на кравата. Единствено успя да чуе, че последният трясък идва от отсрещната страна на пътя. "Гибел!", мислеше си, "пълна гибел иде!". Изчака малко да се увери, че и нейната къща няма да гръмне, па се понадигна, изтупа сламата от дрехите си и с малко повече усилия се изправи и се затътри към пътя да види какво е станало.
Леля Мика беше михлюзовка-коренячка, вече трето поколение на рода си. За съжаление беше ясно, че четвърто поколение няма да има. Вече минала петдесетте, тя беше всичко друго, но не и сгодна за женене. С нарастването на годините и килограмите, косата и намаляваше, лицето и подпухваше и дори и присъщата му блага усмивка не можеше вече да го разкрасява. Все пак, тя беше добра душа и михлюзовци я обичаха. И най-вече 'арното домашно сирене, което даваше на Маестровица за баниците й.
Та заряза леля Мика и яретата по двора, които издебнаха случая и прескочиха в градината на Щепселинка да пасат зелето, остави и мухоморките, дето вареше на печката да прави отрова за пустите къртици и с триста мрачни мисли в главата, излезе на улицата. Там видя, че нещо дими в Маестровата къща и още по-уплашена се забърза с тежки стъпки към портата на комшиите си. Този път пропусна любезностите и не се провикна с пълно гърло 'Маестровицееее', ами направо влезе. За нейна голяма изненада, единствено циганската любов под навеса на Маестровица беше сполетяна от пълната гибел. Ламарините й бяха до толкова разкривени, че трудно би било за незапознат да определи началното предназначение на тези странни железа... До печката стоеше разчорлена Маестровица, обикаляше я и кълнеше на поразия. Отде да се сети, че точно там Маестрото беше намерил да скрие газта за газеницата. Тя си го знаеше, че като пийне хич го не бива в мисленето, но това и най-простото чаве на Горан не би го направило.

-Ше му строша кокалите, аз! Къде е метлата? Ама не, не метлата, с газеницата ше го почна, та ше го свърша!

-Нали ти нема нищо, туй е важно-успокояваше я леля Мика-па печка ше намерим, целото село от твойта печка баници чака, шти намерим една.

-Бе вие убаво ше ми намерите, ама тоз моя не знаеш какво го чака, само да изтрезнее, че да знае що го лупам!

В този момент се зачуха стъпки отвътре. Маестрото беше станал.

-----------------------------------------

Хубава работа, ама циганска

Пепа пощаджийката и Горан вече наближаваха селото.

-Бе така ли се бута колело, бе? Ша му изпадат чарковете. Ма вас ви не бива за нищо друго, освен да крадете и да калайдисвате.

-Аааа, Пепо, кадърни смъ ний, много смъ кадърни, сичко моим. Ма шти кажа, че туй кололо душицата ми извади. Што не одиш пеша, ми с тоя пущиняк сЪ мъчиш.

-Намерил са кой акъл да ми дава. Таз Украйна за нищо я не давам, може да е пущина, ма зарад нея ме не хванаха онез арменските псета, дето обикалят Магърдич Халваджияново, кат одих веднъжка по спешност да носа писмо на кмета...

Не че Горан много го интересуваше с какво Пепа караше пощата, ами веднага щом хвана велосипеда, усети, че "многу жилезу шъ излез от туй нещо". Но като видя, че каузата е обречена, реши да опита отново да изкопчи вестника от пощаджийката.

-Пепо мъ, дай шъ опраим кололото и ти съ връщай, аз шъ отнесъ артията в селОто.

-Ааа, не на мене тия! Аз на тебе и скъсан цървул не бих оставила. Аз ш'си отнеса вестника.

-Ама, жена, бързам, бе! У дома мъ чакат гладни чаветата, женъта незадоволена, немам време да го бутам тоз пущинак. Требе бързо да ида до селОто да съ помола на леля ти Мика за малко сиренце и яйца, та да сготви мойтъ. Тя ми обеща, щото й носих мухоморки да вари отрови там за къртици ли беше, за попови прасета ли...

-Ми айде, като бързаш, върви по-бързо, ти съ влачиш, не аз.

Обезкуражен Горан млъкна, па забута Украйната по бързо с надеждата поне  днес да не види Тервел. Историята за бойните му подвизи още повече го плашеше. Но нямаше как и да си тръгне, беше решил, че като не става с добро, ще трябва да издебне Пепа и в удобния момент да се прояви, като майстор-джебчия, звание, което той определено заслужаваше.

Двамата вече бяха влязли в селото, когато иззад един завой се зададе фигура. Най-големият страх на Горан се сбъдна, днес явно не му беше ден. Мрачен и псувайки под мустак, Тервел се беше запътил точно към тях. За огромно учудване на циганина, Граничарят само го погледна злобно, после му се ухили ехидно и ги подмина. Горкият Горан не подозираше, че отмъщението ще е по-жестоко от очакваното. Тервел вече кроеше планове как ще отвлече Зюмбюлка-най-голямата му щерка.

Няколко крачки по-нататък, Пепа изведнъж се сети нещо и се обърна да извика Тервел. Горан се възползва от момента, дръпна вестника от чантата с пощата и се втурна с все сили към Пич маала.

By aragorn , 14 February 2007

Драги ми смехурковци! :)

Дойде време да обявим началото и на новият/те/ разказ/и/ с продължение!
Този път в писането ще има и конкурсно начало, като победителите ще получат награда /още се уточнява каква ще е тя :)/

Гледам доста сте си понапънали мозъчетата да мислите за конкурса и да давате предложения в духа на истинската демокрация :)), поради което аз пък уточнявам

ОКОНЧАТЕЛНИЯ РЕГЛАМЕНТ НА КОНКУРСА:

1.Имената на участниците са:

Екип 1* непопълнен:

1. Tepи
2. Светлина

3. maestross
4. sestri4ka
5. rupani
6. BasiDi
7. wishmistres
8. Таничка
9. Vimp
10.

Екип 2:

1. Katherine
2.
 Веселин
3. LorddeSword
4. Lady Frost
5. Ace Coke
6.
olloro
7. climberche
8. micromax
9. George Ata
10.

Екип 3 * - сигани - катунари , непопълнен:

1. Арагорн
2. Тиквата
3. joneff
4. shtepselinka
5. skitnik

Има още три свободни места в два от отборите, така, че давайте заявки


2. Всеки екип ще пише ОТДЕЛЕН разказ

- един се пише от Екип 1 - Михлюзово
- един пишат Екип 2 - Магърдич-Халваджияново
- един пишат калайджиите от Екип 3 (преимуществено на сигански)

ВНИМАНИЕ!!!
Калайджиите живеят в "Пич маала", която е част от Михлюзово, но се намира извън селото!

3. Във всеки разказ може да се намесват клюки или събития с героите на другите две групи

4. Разказът ще бъде хумористичен и ще се казва "Селска клюка", а действието ще се развива по социалистическо време в две села и една махала - Михлюзово, Магърдич-Халваджияново и Пич маала.

5. Герои ще са пак блогърите, но няма пречка да вкарате и други персонажи - военни от заставата, пощаджийката, другоселци, нарушители на границата.

6. Всеки екип сам определя реда, по който ще пишат членовете му

7. Желателно е ако искате да намесите персонаж от другото село да уведомите "притежателя" му, за да не бъде изпратен едновременно в двете села :)

8. Трите разказа се пишат независимо един от друг в отделни теми - "Селска клюка" - Михлюзово, "Селска клюка" - арменци и "Селска клюка" - калайджии, а продълженията се пускат като постинги в същата тема.

9. Коментира се само ТУК или всеки екип да си направи отделна тема за коментари

10. Писането започва в понеделник - 19.02.2007г.

11. Желателно е всяка глава да има заглавие, което да посочва случката /за по-лесно ориентиране/, както е направено в пролога

12. Оценяването и определянето на екип - победител ще бъде след приключване на разказите - чрез анкета

Моля ви всички коментари, предложения и записвания да правите САМО ТУК!


Прочетете пролога
Legacy hit count
2171
Legacy blog alias
11284
Legacy friendly alias
Конкурс-за-разказ-с-продължение---отборно-
За BgLOG.net
Забавление
Култура и изкуство
Разкази и поредици

Comments50

sestri4ka
sestri4ka преди 19 години и 2 месеца
С две ръце и два крака (само - поради липса на други крайници) съм в първи отбор!
aragorn
aragorn преди 19 години и 2 месеца
Бате, аз ша стааме сиганин - екип 3 :)
ladyfrost
ladyfrost преди 19 години и 2 месеца
Пишете ме и мен. Но още не съм решила към кой екип!
svetlina
svetlina преди 19 години и 2 месеца
Мен ме пишете също в Екип 1! Моля!
Katherine
Katherine преди 19 години и 2 месеца
И аз искам да се включа. :) Нека да е Екип 2.
Предлагам да е само 1 разказ.
joneff
joneff преди 19 години и 2 месеца
екип 2.. отправям покана към шогун да се присъедини ;)
lorddesword
lorddesword преди 19 години и 2 месеца
в който ме пратите,
предлагам два отделни разказа

или ако ви се разправя с усложнена процедура - да има и трети екип, които да комбинира двете истории - гости от едното село в другото и от сорта
maestross
maestross преди 19 години и 2 месеца
прекарах повече от половината си живот в социализма - тъй че мога да участвам естествено ако някой има желание да ме включи в екип 1
BULCORE
BULCORE преди 19 години и 2 месеца
Благодаря за поканата изпратена на имейл адреса ми, но за съжаление ще откажа защото нямам капчица талант за да участвам в подобно начинание пък и свободното ми време е много ограничено. Обаче ще  се присъединя (ако може) като наблюдател към екип 2 и ще помагам колкото мога поне с опита ми свързан със социалистическата(преди време комунистическа) действителност (доста се напънах за да напиша действителност, а не нещо доста грубо/цинично).

olloro
olloro преди 19 години и 2 месеца
Бих се включил с удоволствие...ъ-ъ-ъ-ъ....не броих добре, места останаха ли?
acecoke
acecoke преди 19 години и 2 месеца
Екип 2 за мен!!! Щом ще има съревнование, смятам, че силните противници са голям стимул! Засега виждам - Арагорний (за когото знам, че е такъв) и Сестрьонката (за която предполагам ;)) Светлинката е лимонка голяма, затова ще стане още по-яко.

О сега гледам и не вярвам на ушите си - МаестроСС!!! Е наистина станахте яки, Екип 1 ;))

Пък ние с моя любимец, Ванко Три (няма да казвам що е три ;)) и Катерине Едно, защото е единствена, май ще заформяме Екип 2. Остава Яна Фрост, Лорд де Суорд и Оллоро да си изберат и май може да се започва!!!

Горьо пак печели награда на публиката за Оригинална идея!!!
Magyar
Magyar преди 19 години и 2 месеца
Не истина разбирам това. :(  :)
rumenpnikolov
rumenpnikolov преди 19 години и 2 месеца
Пиша се, айде, ако още има непопълнени места. Все пак искам да съм със Светлинката и срещу Оллоро (много ще сме яки, ако сме заедно).
Teri
Teri преди 19 години и 2 месеца
Пишете ме в екип 1 :)))) Чудесна идея Горьо!!! :))))

climberche
climberche преди 19 години и 2 месеца
Аз с удоволствие ще се присъединя към отбор по избор :)
Идеята е много оригинална :)
Pavlina
Pavlina преди 19 години и 2 месеца
И аз като Румен благодаря за поканата за участие. Почти по същите причини ще откажа. Мога обаче да предложа коректорските си услуги и на двата екипа :). Нали нещата трябва да се изпипат!
micromax
micromax преди 19 години и 2 месеца
Пишете ме в екип 2.
Shogun
Shogun преди 19 години и 2 месеца
Джонефф, благодаря за поканата!

Този път ще се въздържа - нещо напоследък много обещани неща съм забатачила.
Предпочитам да се включа по довършването - да го наречем "изриването на Авгиевите обори": ей го Коука мухлясва (да ме прощава Яна - става дума за литературСКия герой) - там съм обещала да напиша пътеводител.

Успех на новото начинание!
wishmistress
wishmistress преди 19 години и 2 месеца
Ако не съм закъсняла, запишете ме в Екип 1 :)
acecoke
acecoke преди 19 години и 2 месеца
Горьо, говори на инженерски, моля. Какво означава "Да приемаме ли заявки за приходящи персонажи?

Друго, което искам да кажа, сега докато си пиша с Климберче - Отбор 2, дайте да влезнем във връзка, за да размажем Отбор 1!!! Особено, когато БасиДи е там, още по-голям стимул имам!!! Кюто ми е 151148416, а ГСМ-то 0899361554.

Моето предложение е Отделни нишки на двата отбора, но свързани помежду си както Горьо (Арагорн за незнающите) е започнал в "Пролог"-а

Нека по-добрите победят!!! Знам, че с ВАНКО III ще успеем ;))
veselin
veselin преди 19 години и 2 месеца
Ееее аз пак късно научих новината :)
Ако се намери в последтвие едно място, за някоя заблудена част, може да ме броите и мен!
Успех на участниците! :)
acecoke
acecoke преди 19 години и 2 месеца
Имайки се предвид, че бих дал бъбрека си за Веско, както бих го дал и за Вега, въпреки че не би ми повярвала, искам да кажа следното - Веско, аз лично си отстъпвам моето право да пиша на теб, приятелю, когато е нужно, само и само да не губим време и да размажем Отбор 1!!! ...
GeorgeAtha
GeorgeAtha преди 19 години и 2 месеца
Ей ! Кога пък ги запълнихте отборите, хаймани! Гледай, гледай, и Веско и ние тука сме извън класациите .....

Я, ако обичате ме пишете в отбор 2, че като ги гледам, никой май няма реални спомени какво е било преди 1989-та ... Какво ще размазваш бе Тонка, ами то 80% от екипа е карал детска градина след 1990-та .... И погледни какви здрави попълнения има екип 1 - Горьо, Стеф, Румен, Терко ! 

Във втория екип има хора дето не са виждали Работническо Дело бре! Камо ли да опишат как Михлюзаджии откраднали породистия шопар Рутен на Халваджиите, задето Пепа пощаджийката "пропуснала" да остави последния брой на Паралели на смолянския адресант, и да го изтърве без да иска в двора на Агоп Вампирсанян , например ....

Айде пуснете по едно-две места повече де, .. организаторите ...
Katherine
Katherine преди 19 години и 2 месеца
Е, ама трябваше да кажете, че има изисквания за възраст тогава :) Макар че Терко е само 2 години по-голям от мен, ама хайде. :)
GeorgeAtha, за каузата съм съгласна да ти отстъпя мястото ми в отбор 2.
pestizid
pestizid преди 19 години и 2 месеца
GeorgeAtha, консултант е по-престижно. Заложи на консултантски услуги. :)) Аз за сега смятам да бъда наблюдател и ако има възможност да коментирам. Ама май ще трябва някой да отразява събитието...
GeorgeAtha
GeorgeAtha преди 19 години и 2 месеца
Никакви места няма да ми отстъпвате, Горьо ще се погриже за нас. Няма изисквания за възраст, свежа кръв трябва и тука ...

Не искам да консултирам в този случай, да творческоклюкарим искам ... а отразяването и допълнителните мнения докато се пише са много важни разбира се ...
svetlina
svetlina преди 19 години и 2 месеца
Ураааааааааааааа- Рупани, ще ни стане много весело. Честно да ви кажа - умирам от щастиие, че съм в 1 екип, заради тях самите. Втори - давайте смело - искам да видя конкуренция и да ми докажете, че каките и батковците още не са амортизирали(нищо че ония двамата наесен ще ги бракуваме ;)).
Мога да обещая цяла сабота да агитирам Басиди да се включи, но надали ще е трудно... Все пак и двамата харесваме Пипи и имаме дълги коси! ;)
Идеята за разказите е страшна. Щом има толкова желаещи, защо да не направим и някоя махала или овчарска колиба за трети отбор. Атанасов, искам те в играта! Шогун, усмихни се, моля - тооооооооолкова мн ти отива!
veselin
veselin преди 19 години и 2 месеца
Аз, Ейс сега съм и в сесия докъм 5ти март, та затова и така съм пропуснал събитието.
Иначе - няма да моля за много. Като има възможност - и една част ще ми е достатъчна да драсна :)
acecoke
acecoke преди 19 години и 2 месеца
Ама, Веско, естествено че ще бъде чест за мен да отдавам реда си на теб отвреме на време! Няма да забравя как ми пуснахте фандък за 29-та глава на блог.дет ;))
wishmistress
wishmistress преди 19 години и 2 месеца
Е, спокойно Екип 2, в едно има и издънки като мен, които са расли в демокрация :P Добре, че поне имам опит със селския живот...5 години от детството си съм прекарала сред такива колоритни образи, че поне вдъхновения не ми липсват :Р
aragorn
aragorn преди 19 години и 2 месеца
Прочетете отново постинга горе-има промени в регламента! :)
aragorn
aragorn преди 19 години и 2 месеца

От Веселин на 16 Февруари 2007, 12:27

:)
Добро начало, Арагорний! :)
Аз засега само ще чета, че имам изпити! :)
Коментарът е преместен от другата тема.
veselin
veselin преди 19 години и 2 месеца
Аз се вмъквам в екип 2, ако е възможно.
Ще се включвам с писане обаче по-късно от вториник, защото имам важен изпит :)
Да ми стискате палци! :)
tikvata
tikvata преди 19 години и 2 месеца
Може ли мен при катунарите да ме "записвате" , искам да съм черен катунар-калайджия и да не плащам медицински и социални осигуровки (да ми ги отдържат от заплатата) и данъци не искам да плащам. Катунар съм. Ей сега ще им го върна ....
Tanichka
Tanichka преди 19 години и 2 месеца
Благодаря, Горьо, стари побратиме, за поканата! За мен ще е висока чест да пиша за отбор 1 - макар че и двата отбора могат да се похвалят с чудесните си писачи..;))
rumenpnikolov
rumenpnikolov преди 19 години и 2 месеца
Ами аз да седна да питам някои работи, като новак в тези разкази с продължение.
1. Как ще се определя кой след кого ще пише? (апропо - два разказа ли ще са или един?)
2. Всеки пишещ трябва да си измисли един образ, който да е самият той, или други ще определят неговото амплоа? Искам някак си да се подготвя, аз например каква роля ще играя в нашто село. (пияница, дерибей, ???) Аз ли да предлагам или има нещо като режисьор-сценарист?
3. Ако ще пиша и за другите блогери (поне участниците в отборите) не трябва ли предварително да знам горе-долу кой какъв е?
4. Знам, че почва в понеделник и че Тери е пръв от нашите, ама аз докато седя и си чакам реда може поне някаква обща представа за двете села да си създам, за героите и пр.
5. Как ще се осъществява координацията между участниците в един отбор?
acecoke
acecoke преди 19 години и 2 месеца
Рупани, идеята е, че имаш пълна свобода. Единственото, което е хубаво да го вкараме в релси е дали ще е един, два или три разказа.

Аз предлагам всеки отбор да пише отделно, като се спазва само фактологията, т.е. в Разказ1 се знае, че ги има 2 и 3. Пък може и мръсни номера, тогава ще е по-забавно. По точка 1 можем да се разберем, когато се разберем по точка 5. В този коментар съм се опитал да обърна внимание на нея, но ако пишем отделни разкази (които не са отделни, просто са диференцирани по отбори, за да има съревнование някакво), ще е полезен (коментара) само за нашия отбор.

По точки 2, 3 и 4 винаги досега е било как ти душа иска! Примерно - мен ме издразни Джонефф и му наказвам героя литературно, че и анално ;))) А с Джонеф пак сме си приятели, защото съм си изкарал яда вече върху литературния му герой /Лир. отклонение - ако пък си мисли той (Джонефф), че ще се е.ава с Коук, Джак как ще пострада само :)))/

И така...
Katherine
Katherine преди 19 години и 2 месеца
Аз мисля, че един разказ ще е по-добре - като двата отбора се редуват за по една глава. Тери започва пръв, после някой от нашия отбор, когото ние сме избрали, после някой от отбор 2, когото те са избрали и така. Иначе ми се струва, че се губи елемента на изнедада.
Tanichka
Tanichka преди 19 години и 2 месеца
Аз мисля, че трябва да са три отделни разказа:

- един с героите на Михлюзово (но можем да намесваме и героите на другите две групи)
- един с героите на Магърдич-Халваджияново (пак ги омешваме, при желание)
- един с калайджиите (на сигански) - тук вече не знам какво ще го правим омешването...

Абе, нещо такова...

Аз лично си помислих, че новите разкази ще са както едно време писахме "В едно селце близо до Панагюрище", нали разбирате? Тогава имах високо вдъхновение и дори започнах  едно време със  списък с героите, чиито имена май и до днес си останаха сред нас...:))) - горда съм, пръц! Сега пак ще е хинтересно, надявам се!

И да знаем реда си - ако е както сме номерирани - аз съм девета поред, нали така? Ако не, Горьо да ни номерира с номерче на ухото, по кравешки....

Ама може и един голям разказ, няма лошо.... Само че, как ще се конкурираме тогаз?


wishmistress
wishmistress преди 19 години и 2 месеца
Аз също, като rupani, не бих отказала да знам какъв точно герой ще съм. Все пак, ще да живея няколко дни в образа си и така да ми дойдат разни хубави идеи :P Пък и ми е забавно, когато хората около мен ме гледат с непроумяващ поглед ;)
sestri4ka
sestri4ka преди 19 години и 2 месеца
Аз се отказвам - не ме бройте.
GeorgeAtha
GeorgeAtha преди 19 години и 2 месеца
Здравейте! Имам две предложения:

1. Нека всички блогери, които не са чели разказите, коио са писани в БГЛог като колективни творби да ги прочетат. Нека да започнат обаче с "В едно селце близо до Панагюрище", "Три нощи до пълнолуние" и "Блогът на Смъртта" ( Горьо е сложил удобни линкове в лявата колона под менюто). Така ясно ще се определи как са правени този вид творби до сега - определя се някакъв ред на писане или желаещия за следващата глава просто посочва коя глава започва той. Писането е лесно, започваш от там, където е свършил предния автор или просто продължаваш сюжетната линия (разбира се може и да се промени сюжета, нали затова се пише от много хора). Следващият за теб продължава от там, където си спрял ти или добавя нови неща ... Лесно и много забавно е.


Второто ми предложение е за самата организация:

Предлагам всеки екип да пише отделен разказ пречупен през тяхната гледна точка. Да има три разказа базирани на трите екипа. Всеки разказ да е достъпен за останалите два екипа докато се създава, за да може общо да се дискутират и вплитат в отделните гледни точки всички събития и герои.

Моля дайте мнение, Горьо вече попита няколко пъти ...
lorddesword
lorddesword преди 19 години и 2 месеца
аз също предлагам за двата разказа и другото ми предложение, което само отчасти досега бях обсъдил с Катето (надявам се не ми се сърдиш, просто ме мързи да ти пиша цялото име:)) е за героите - да се обсъди всеки герои кой какъв и за какво се бори. Даже ми хрумна идеята да го направим началото на разказа кат кръчмарска сбирка - в кръмата всички са се събрали и кръчмарят наблюдава един по един хората и си спомня какво мисли за тях, и на практика всички се изреждаме да му пишем мислите надълго и на широко за дадения персонаж - първо така всеки ще си се вживее в образа и ще даде на другите ясна представа какво аджеба е туй нещо в човешки (незадължително да е съвсем:)) образ и второ да сме сигурни, че като се пише за нечии друг герой ще има за какво да се хванем, т. е. ще знаем как би постъпил (горе-долу) в дадения момент, а няма да ни се налага тепърва да го измисляме и после да следват коментари от рода - ама аз никога не бих постъпил така или нещо от сорта.
rumenpnikolov
rumenpnikolov преди 19 години и 2 месеца
Абе само една забележка още. Тъй като ми се дава пълна свобода на действие, си мисля, че някои от героите (блогерите) може да ги натикам в детски образи, а те не вървят много в кръчмата. (Ха-ха, не Светлинката, неее, Таничка мисля да направя на тинейджър!)
veselin
veselin преди 19 години и 2 месеца
Хора, не го мислете изобщо.
И аз преди си мислех, че е хубаво да има план или даже сюжета да е донякъде ясен, но при съвместното писане няма как да стане, а и това им е чарът на този вид творби.
Нека всеки автор има пълна свобода на писане и се забавляваме.
След всяка част съм убеден, че ще има приятни изненади :)
joneff
joneff преди 19 години и 2 месеца
стаам сиганин :))
wishmistress
wishmistress преди 19 години и 2 месеца

Като стана въпрос за "Едно селце близо до Панагюрище", тамън се бях зачела и ми стана интересно...и се оказа, че линковете към 4,5,6.....всички останали части не работят. И малко ми е неясно как да ги намеря, така че някой би ли ми оказал съдействие ;)

За "Блогът на смъртта" важи същото, но има време, докато стигна до него :Р

Tanichka
Tanichka преди 19 години и 2 месеца
А, и аз като Веско, да ви кажа - споко! Не го мислете - той разказът сам си върви...

И праснат ли ти образ на тийнейджър - няма излизане. Всеки си пише главата, обрисува си образите, които включва (колкото на брой си реши - може и за 10 персонажа наведнъж да пише) и следващият след него пише следващата глава... Като в книга.. Може да продължи предходната глава, може да се прехвърли във времето, може както си искате, стига да запазвате смисъла.

Не му мислете! Отпусненте се по течението... Героите сами си изскачат. Дали ще са арменци, михлюзовски селяни или сигани - все ще е забавно. И никой да не се сърди! Приказка е това, интересно трябва да ни е, нали така?
Pupito
Pupito преди 19 години и 2 месеца
Екип 1! Радвам се , че още има място .... включвам се активно след 4 март.
By veselin , 10 February 2007
Точно в момента, в който си помисли за нея, едно момиченце откъсна твърдата част от крилото на калинка.
На три хиляди километра на север, две коли катастрофираха, а в месарницата отсреща червендалест латионоамериканец прихвана някакъв вирус от заразеното месо, което му бяха доставили.
В тоалетната на новооткрития ресторант на Нойдорферщрасе, сервитьорката, която работеше от няколко дни там, се сношаваше с един от клиентите, и пантите на вратата скърцаха ужасно.
Общо взето, денят си започна съвсем нормално.
Изми си очите и се погледна в огледалото. Скулите му бяха подпухнали и забеляза няколко спукани капиляра в окото си. Беше му все тая.
На слизане в мазето за пореден път го лъхна миризмата на влага. Изкара набързо колелото и го затътри по стълбите. Беше кално и гумите му бяха меки. Не помнеше кога го бе карал за последно. Доста неща не си спомняше, ако трябваше да бъде честен. Особено пред себе си.
Врътна педалите, които изскърцаха, тъй като отдавна не бяха смазвани и се отправи към близкия парк.
Нямаше начин да му излезе от съзнанието.
Една птичка се изцвъка върху звънеца на колелото, а в този момент, дете от близката площадка се втурна да гони топката си, която се бе озовала на велосипедната алея.
Когато натисна звънеца, който беше на пружинъчен механизъм, птичата фъшкия го опръска в окото и за миг загуби контрол върху управлението на велосипеда.
Възрастната дама от близката сладкарница току си бе закупила сладолед с две топки „страчиатела” и шоколадова фуния и излизаше да подиша малко свеж въздух, когато колелото се блъсна в нея и й я бутна на земята.
Сладоледът се размаза върху стъклото и на другия ден, момчето, което отговаряше за въпросната улица, щеше да го изчегъртва старателно, докато не възвърне предишния си блясък.
В момента, в който се осъзна и позазмаза птичето ако по миглите си, така че все пак да може да види какво се бе случило, бабата го удари с дамската си чанта по главата и си тръгна накуцвайки.
По-глупаво не можеше и да бъде. Опита се да се надигне, но го заболя коляното и се наложи да се подпре на близкото кошче за боклук, върху което някой се бе изплюл. Избърса се в крачолите на панталона си.
Беше на две пресечки от мястото, където работеше. Чудеше се дали все пак да не намине да я види.
Точно до сладкарницата имаше магазин за цветя, до който едва се дотътри.
Продавачката, която бе деветнадесет годишна, и чиято ризка беше напът всеки момент да се пръсне по шевовете, под напора на стегнатата й гръд, изпилваше внимателно маникюра си и издухваше миниатюрните парченца нокът с неподправен финес.
Попита я дали има левкопласт, и след като узна, че няма, се задоволи с това да закърпи драскотините си с цветното тиксо, което тя услужливо му подаде.
После я помоли да му направи букет от маргаритки, който подари на първата срещната жена на улицата. Или травестит. Не беше сигурен.
Все пак се реши да намине да я види.
Влезе в завдението и си поръча мътна халба бира.
Докато чакаше да го обслужат и шареше с очи, се почувства гузен, че е отишъл. Запали си цигара и тръсна в пепелника.
Не знаеше дали иска да я вижда. Нито какво щеше да й каже.
Пулсът му внезапно се ускори и скърцането на близката врата му се стори повече от натрапчиво.
Все пак не му се щеше да спира, защото не беше сигурен, дали туптенето в гръдната област нямаше също да спре с него и да вземе да си отиде от тоя свят по един наистина нелеп начин.
Legacy hit count
1032
Legacy blog alias
11169
Legacy friendly alias
Пулс-7F130846D5B3430A9746E24922DCEF86
Размисли
Разкази и поредици

Comments4

Katherine
Katherine преди 19 години и 3 месеца
Интересен разказ :) Дали ще има продължение?
veselin
veselin преди 19 години и 3 месеца
:)
Засега не. Трябваше да е завършен уж, ама явно съм се изложил :)
efina
efina преди 19 години и 2 месеца
За "изложил", не бих казала...
Разказът е много хубав, просто оставя едно очакване у читателя, да разбере
дали в крайна сметка Я е видял или не, а очакването всъщност не се оправдава.
Може би му липсва само едно изречение...А може би цяло едно продължение?
Поздрави!
sestri4ka
sestri4ka преди 19 години и 2 месеца
Така остава с отворен край. Може всъщност да иска за види нещо съвсем различно от жена :)))) Ох! любимите ми разкази с неочакван край!
By aragorn , 26 January 2007

              към 3 част


Още няколко секунди оставам загледан в посоката, където изчезна Господарят.

Така е – ние, Владетелите трябва да се подкрепяме в трудни моменти, да си помагаме…

Е, сега времената са трудни – Расите са разединени както никога, Старите земи западат, от север все по-често идват тревожни вести за нападения на варварски племена…
Преди да тръгна към владенията си поемам за последен път с пълни гърди мириса на борова смола.

Шишарката, която ми даде Господарят вече пари в ръката ми.

„Време е”! – подканва ме Магията и разпръсква вълмата от мъгла в краката ми.

„Елаааааааааа…”

„Елаааааааааа…”

„Елаааааааааа…”

„Аз съм стара като Земята.
Аз съм мъдра като Водата.
Изгарям като Огъня.
И съм буйна като Вятъра...”


Виждам как надалеч в мрака на боровата гора проблясва нещо, към което ме води Магията.

Когато приближавам на няколко крачки, сърцето ми трепва – стотици окапали нежни брезови листа са оставили златните си следи за да ми покажат пътя към Еруул.

Тръгвам по блестящата златна пътека към обичното ми Кралство.
Не след дълго, вековните борове постепенно отстъпват място на рехави млади фиданки, а когато и те свършват, виждам пред себе си Белите стражи на Вълшебната гора.

Многохилядната армия на белите елфи от Еруул ме привества с радостни възгласи а вечерния вятър развява знамена с изобразен на тях разярен грифон, вдигнал над главата си вълшебният меч Аракуайа…

„Ерууул, Ерууул, Ерууул, Ерууул, Ерууул!”

……………………………..

Отварям очи…

Полегнал до брезата се любувам на няколкото пухкавите облачета, играещи на гоненица с Вятъра.
Счупеният брезов клон, забит в земята трудно би могъл да бъде меч…
Огнения залез хвърля кървави проблясъци между клоните на белите дървета.

Усмихвам се на брезите наоколо и чувствам необятното спокойствие в душата си.

Всеки може да си представя, но малко мечтаят …

Всеки може да гледа, но малко виждат…

Всеки може да усеща, но малко чувстват…

Всеки е чувал за Магията, но малко са я откривали…

Стара като Земята.
Мъдра като Водата.
Изгаряща като Огъня.
Буйна като Вятъра...
Тя е там…

Във Вълшебната гора на Еруул…

А ти…

Откри ли я?

Legacy hit count
1228
Legacy blog alias
10807
Legacy friendly alias
Приказки-от-Вълшебната-гора---край
Размисли
Приказки
Разкази и поредици

Comments