....Пестициденото момиче,вървеше безцелно и ядосано из улиците на града,без любимите си обици,се чувстваше почти разсъблечена.дори и не разбра как краката и` я доведоха до панорамното барче.

Любимата и` маса беше заета,на нея друго случайно момиче пиеше капучино,без да каже и дума,Пестицид се тръсна на свободното място.сети се,че вече се бяха засичали тук.

След малка пауза неловко мълчание Случайна я запита дали забелязва как картините зад бара се сменят.Пестициденото момиче се обърна,за да види последната картина  зад бармана.Изведнъж по кожата и` полази студ и страх,който едва успя да прикрие-На картината лежеше гола жена,а до леглото и` се търкаляше ярко червена рокля,пред включеният лаптоп ,стоеше русокоса красавица.От цялата картина лъхаше някаква студенина.На двете изведнъж им дойде идеята да проверят квартирата на бармана.Речено-сторено.

……”Художника “се прибра доста уморен и развълнуван от странните неща,които се случиха пред очите му.Взе си обичайният душ,да отмие от себе си пушека от цигарите  и смесената миризма на парфюми.Легна,но съня не идваше на очите му.Тогава извади четките и моливите си  и почна да рисува без никаква идея.Пред смаяният му поглед върху платното изникнаха почти двама еднакви индивиди със скалпели в ръце,а срещу тях и след тях тичаха безредно някакви хора,а други лежаха по пода в коридора.

Той се загледа в двамата еднакви мъже,забеляза,че на единият в очите  се виждаше някаква зеленикава искрица,докато очите на другият изглеждаха безжизнени.

Усети нечии погледи върху себе си,обърна се и видя две момичета,които го гледаха изненадано.Случайна извади  инстинктивно миниарбалета си.Усещаше,че този тип  я застрашава,но не знаеше с какво.По дяволите,стрелите и`бяха свършили-без да се  замисли,взема една четка зареди я вместо стрела и я изстреля по посока на “Художника”.По дяволите,помисли си той,преди да се свлече на пода-цял живот си мечтая някое  подобно момиче да влезе в сърцето ми,но никога не си го представях по този начин.

Преди няколко дни помолих някой от авторите или издателите на "нашето" литературно списание "Безусловно" да драсне няколко реда как е минала неговата промоция в това митично и не се съмнявам елегантно заведение до Полиграфическия комбинат. Но творческите личности, както винаги ревниви за душевните си преживявания, не се отзоваха.
Затова ми бе особено приятно като намерих в Ю Тубе кратко клипче за това паметно за блога и литературната история събитие:
Премиера на "Безусловно"
Това е картинката, а тя понякога е по-красноречинва от думите. Ще си позволя и кратък коментар:
Първо: "Във виното е истината" са казали още древните. Може разните там "безалкохолни" напитки да карат някои простички хорица да куфеят на чалга, кършат кючеци и скачат по масите. Но за истински умния човек питието е просто вдъхновение и го прави само още по-умен и убедителен в словата. Справка: Нашият приятел Борката - Мейкъра.
Второ: Жалко, че не можах да се насладя (предполагам и доста от вас) на атмосферата на събитието. Инзвънредната ми служебна ангажираност бе заплатена повече от добре, но нали "Не всичко е пари, приятелю!" А изживяване като това с интелигентни хора, в семпла обстановка на по чаша и разговорка, по хубав интелектуален повод не става всеки ден.

И накрая: Благодаря и аз на издателите и авторите на това наистина качествено духовно начинание (специално на "Сталкера" Скитник в бр.1!). Смятам, че такива хубави събития (както и предстоящия да излезе сборник на БГЛОГ) ще генерират така необходимата по-широка популярност на общността и то изцяло с положителен имидж.
Рецензия в сайта "Аз чета"

....Случайна извади джаджата,която и`приличаше на някакъв страненGSM.Натисна единственият бутон.Дисплеят светна,но вместо номер се изписа поредица от математически и стереометрични символи,тук там гарнирани с по някоя цифра.

Разнесе се жужене,което все повече се усилваше,пред очите и` притъмня,усети че се носи сякаш през пространството и времето.Затвори очи,когато усети че движението спря  ги отвори .

  Стоеше на някакъв път,а пред нея на петдесетина метра се извисяваше някаква странна постройка,вляво имаше синьо-зелена гора-Момичето чувстваше,че зад гората има някакво селце.

 Тъмночервено слънце  грееше от небето с цвят на мляко с кафе.Случайното момиче огледа себе си и установи,че кристалите наистина съществуват,но не бяха в ръката и`,а на ръката във вид на гривна.Погледна ги и видя,че част от тях бяха променили цвета си на много тъмно” бордо”.

  Имаше чувството,че познава това място,без да се замисли,тръгна към бункера.

……Коук погледна през амбразурата и викна на  Мейки веднага да спре изкривяването на пространството.Мейкъра спря и попита сърдито:

-Сега пък какво има?

-Ела и виж сам-Някакво момиче облечена като жрица идва насам.

-Ей,Ейс,такъв ще си останеш,заради някакво случайно момиче си готов да зарежеш и най-важната работа.

-Виж,какво Мейки,момичето може и да е случайно,но не случайно се появи тук.  Имам  чувството,че идва точно от измерението където ние се канехме да се прехвърлим.

     Случайна приближаваше към странната постройка,колкото по я наближаваше един от кристалите започна да пулсира доста силно,тя го погледна и видя че променя цвета си от ярко към тъмно зелено,в дълбочината му се появиха и светлочервени точки.Оставаха и` около 2 метра до вратата,когато се спъна.

  Ейс,изхвърча на мига навън,върна се за отрицателно време и я постави да седне на един стол.

Мейкъра изобщо не успя  и да реагира.

 Наляха и` малко уиски с лед,когато го изпи,момичето се почувства много по добре.

  В този момент започна и канонадата от въпроси от двамата мъже

Откъде идва,откъде е взела дрехата на жрица?

 Случайното момиче внимателно разказа каквото знаеше,като се опитваше да изпуска всички подробности,които се отнасяха за нея.Инстинктът и` за самосъхранение досега работеше винаги в нейна полза.Докато разказваше,машинално вдигна ръка да оправи една къдрица от косата си-светлочервените точки в кристала се бяха превърнали в тъмночервени криви линии,които и` заприличаха на мълнии.В този момент кристалът изтрещя и от него наистина се изстреля електрически заряд по посока на Мейки.Той се стресна от звука и изпусна чашата си,моментално се наведе да я вземе.               Мълнията удари лоста за изкривяване на пространството и времето.Помещението се изпълни с дим и замириса на изгоряло.Когато димът се разнесе,тримата търкайки очите-видяха,че се намират в някакъв бар.Тя веднага се сети,откъде и` беше познато всичко.

  Барманът,на когото никой не знаеше името му,но всички му викаха “Художника”,защото понякога рисуваше в свободното си време,беше окачил,точно тази картина.Случайна погледна към мястото и`,но сега на нейно място имаше друга.

       На брега на някакво кървавочервено море стоеше странна фигура, а малко по напред от нея се виждаха разноцветни силуети.Всички наблюдаваха залеза на едно черно слънце. Фигурата,ако се гледаше от различни страни,ту изглеждаше като жена,ту като мъж с малка конска опашка.Всеки силует беше различен от другия,нямаше нито един да съвпада с друг-Имаше един отровно зелен,друг с шал,трети с шлифер,четвърти държеше май някакво оръжие в ръцете си.Момичето беше сигурно,че броят на силуетите отговаря точно на броя на кристалите на ръката и`,така че нямаше нужда да се взира за да ги преброи.

 Слава богу,че използвах онази странна машинка,хич не ми се ще да попадна на подобно място,помисли си момичето.

   “Художника ги поздрави с добре дошли и ги попита какво ще пият.

 След момент и тримата не успяха да си  спомнят как точно изглежда,знаеха само че е с мустаци и е “попреминал на попрището жизнено средата,та и малко по нататък”.

Случайното момиче усети нечии поглед върху себе си.Погледна крадешком към почти пълният  полутъмен салон.На една маса пред чаша отровно зелен коктейл седеше друго самотно момиче,на ушите й святкаха загадъчно обеци от розов кварц…….

…М,да Смъртта наистина толкова се улиса в четенето,че едвам се откъсна от екрана на лаптопа.В интерес на истината някакво пърпорене  я  разсея и тя  реши да погледне през прозореца.

От паркинга плавно тръгваше лимузина Мерцедес,която много приличаше на министерска.Пърпоренето идваше от еднo АТB,коeто тъкмо паркираше.Смъртта не можеше да различи от разстоянието дали водача е мъж или жена,само забеляза шала върху врата му.

Преди тръгне да търси проклетият робот, тя взе стилната червена рокля от  пода,после помисли малко и  взе парите от дамската чантичка- на притежателката й нямаше да й трябват по-вече.А пък и в този свят без пари си почти никой.

……Главният секретар на министерството влезе в кабинета си,взе разсеян сводката за престъпленията и се зачете в нея.Тъкмо се беше вглъбил и оперативният телефон иззвъня-Дежурният му съобщаваше за ново убийство,което приличало на първото,по това,че гилзата също липсвала от местопрестъплението.Жоре Ата,изпита леко безпокойство преди да се обади на шофьора си да го закара до там.Стигнаха бързо,оперативната група и съдебният лекар се суетяха около трупа.Секретаря повика лекаря и го попита може ли да каже приблизително часа на смъртта.Лекаря назова приблизителен час,но каза,че ще може да каже по-точно,едва след аутопсията и  вметна,че нещо го смущава в този труп.

Жоре Ата,тъкмо се качваше в колата си и забеляза с периферното си зрение,някакви нишки,закачени на един храст,той повика човек от крими лабораторията и му ги показа.

…Смъртта пак усети някакво присъствие подобно на нея,тръгна след него,но установи,че е закъсняла,застана така,че да не я виждат суетящите се около трупа  оперативни работници.От мястото си и се стори,че трупа твърде много прилича на робота,който търсеше,но не беше много сигурна.

…..Жоре Ата се прибра в къщи,целуна съпругата си по навик,но проклетото безпокойство пак изпълзя в главата му.наля си голяма чаша” Смирноф”,надявайки се алкохолът да го накара да го забрави.Изпи я на екс,наля си втора и в този момент телефонът иззвъня-Обаждаше  се разследващият убийството на В,той рапортува,че е получил нареждане от самият министър,да предадат всички събрани доказателства и трупа на отдела по национална  и космическа сигурност,занимаващ се  с извънземни и НЛО.

Секретаря преглътна голяма глътка “Смирноф” и въпреки късният час реши да позвъни на съдебният лекар-лекарят веднага вдигна,личеше си,че е много развълнуван.Жоре Ата  си помисли,да не би да си е пийнал,но лекарят го увери,че е съвсем трезвен.

Каза му,че според него трупа не е на човек,а на “двунога форма на живот,на въглеродна основа”,която се различава твърде малко  от хората,това което е успял да установи за толкова кратко време,че обект”В”е нещо средно между андроид и биологична форма на живот.

Ега ти дългият ден,помисли  си главният секретар,ама по дяволите кое е по дълго неговото необяснимо безпокойство или самият  ден.

Сети се ,че на другият ден има среща с момичето което покани да заеме  вакантното място на Пиар в министерството,но въпреки приятният спомен,не можа да заспи спокойно.

В същият този момент  Дона седеше в панорамното барче на един близък МОЛ,отпиваше бавно и разсеяно от коктейла си,а в главата  й препускаха разбъркани мисли дали не сбърка като прие офертата на Жоре Ата за работа  и за неофициална среща. Погледът й се рееше безцелно из бара,когато видя в него да влиза добре облечен мъж, той се огледа бегло и смело се насочи към нейната маса,поклони се галантно и извинявайки се многократно,попита дали може да седне при нея,защото това била любимата му маса,а той бил фаталист.Пестицидиното момиче,преодолявайки раздразнението си от това,че й нарушават спокойствието й,му кимна хладно.

Вал(защото това беше той) седнас облекчение  на стола и се загледа през прозореца от който се виждаше една новопостроена луксозна кооперация.

..М.да,момичето е интересно и красиво по свой си начин,особено с тези странни обеци,помисли си Вал,но сега в момента ме интересува само един прозорец  отсреща .

….Смъртта се измъкна незабелязано от мястото на убийството и махна на първото такси,което видя.Таксито закова до нея,без да погледне тарифата тя назова някакъв хотел-шофьорът,който беше облечен в някакъв странен шлифер кимна учтиво и я подкани да се качи.Тя се намести удобно на задната седалка и си помисли –що за  ден е това,постоянно попадам на някакви странни субекти,първо водача на АТB-тo,а сега и този шофьор.По дяволите защо ли от тях лъхаше на нещо подобно,като самата нея,за момент реши,че е намерила част от хората,които й трябваха,обаче как можеше  да бъде съвсем сигурна в този несигурен свят….

Наистина напускам общността, не е поза. Вчера без умишлено да влизам в главната страница, написах последни писма до някои хора и си разчистих пощата. Но днес  по чата Наско (Единотвас) ми прати някаква реплика на Тери, която не мога да подмина. Злобните лъжи спрямо мен не ме касаят. Мен ме няма в този блог и писаниците на разни хора са храчки във въздуха, които отново се връщат върху тях. Но оплюването на сборника на блога си е грях, който не мога да отмина. http://bglog.net/BGLog/25261#0  Затова ще понапиша малко по-длъжко, пък за последно дано ме изтърпите.

Защото постингът касае не мен, а една КНИГА.

А Книгата е нещо велико. Тя е художествен факт и остава във времето. Тя може да се даде на приятели, да се подари на деца и внуци след време. Кой каквото и да разправя едно е да посочиш на прашлясал постинг със 100-200 посещения, друго да си автор от сборник с художествена стойност.

Сборникът на блога е стара идея. Но все не е могла да се осъществи по различни причини. Захванах се с тази работа доброволно. Защо аз? За незапознатите имам филологическо образование в СУ и дузина издадени книги. Ясни ми са нещата с правописа, редакцията, художествения анализ, критериите за критически подбор. А бе изчел съм няколко хиляди книги и целокупната световна класика, все трябва да различавам добрия стих от некадърния!

Държа да подчертая - никой и никога от авторите и участниците в създаването на сборника не преследва комерсиални цели. (Не лъжете, че става дума за пари!) Напротив, аз и групата хора, които ми повярва и помогна, похарчихме сума левове за мобилни разговори, бензини за колите, билети по рейсове и т.н. Не се жалвам. “Похарчих” и поне 300 часа пред компа, но ги имах по време на дежурства.

Започваме с подбора. В общност “Поезия” имаше вече готов вариант отпреди година и аз го следвах. Естествено включени бяха и нови автори. Но всичко съгласувах с “админа” на общността Веселин. Каквото и да е неговото мнение сега за мен, моето е, че рядко съм срещал толкова ерудиран и талантлив млад човек.

Почти същото бе и в общност “Литература”. Арагорн прие моите предложения, аз неговите и стигнахме до общ списък (с умни хора се работи добре и бързо!). Разбира се, получих и приех предложения от други блогери (Нели, Ани), но за включването на допълнителни творби своевременно информирах “администраторите”.

Следваше искането на съгласие от авторите и събиране на парите. Ех, да се общува с колоритни творчески личности не е леко! Поне половината от поканените автори се оказа, че отдавна не влизат в блога (както писах наскоро в един “скандален” постинг) , други отказаха по свои причини, които уважавам.

При подбора и оформянето на сборника главните проблеми бяха два:

1. Редакциите: Доста от авторите ми се довериха, но други държаха на всяка своя дума. Затова на ВСЕКИ автор бяха пращани окончателните текстове на творбите му, за да стигнем до консенсус. Случаят с Тери бе, че имаше в блога му две творби с еднакво заглавие и го попитах коя е оригиналната негова. “Френска песен” не е включвана даже в черновата на сборника и лъжата не му прави чест. В този смисъл Всички подбрани творби в сборника са оригинални и авторите им са дали съгласие за публикуване. Няма да имате проблем с авторските права.
2. Претенциите: Те бяха смешни, но ги имаше. Например някои люде се силеха да докажат авторитет. Обясних им дипломатично, че не ми пука кой от кога е в общността, кой е администратор, кой основател, кой на основателя втори приятел. Интересуват ме само художествените достойнства на творбите. Това ще интересува и читателите.

Нататък знаете историята. Заформих сборника като текст, разделен сборника на 3 тематични дяла. Мейкъра пое предпечата. Намерихме място и на чудесните илюстрации на Алис, 

С Мейкъра обикаляхме 2 дни за намиране на приемлива оферта за печат. След поредица “космонастръхвателни”(Вазов) суми помолих издателката на едно от моите помагала да направи компромис. Тя се съгласи и наистина и според Борката тази сума е скромна.

Остана финансирането.

На него по обясними причини няма да се спра обстойно. Забавиха го, пропиляха заделените за това пари и т.н. Но бързам да кажа, че човекът, който ме подкрепи и се нае да финансира начинанието бе и остава Жоро Атанасов. Не чакам средства от Перковци и Зайци, те пак “с чужда пита помен правят”. Когато Жоро лично ми пише, че сваля доверието от мен, ще зарежа работата и ще върна на хората парите.

Логичен е въпросът какво представлява сборника? В определен аспект той наистина е “аматьорски”, защото никой от авторите не е професионален писател или поет. И аз въпреки образованието и сериозния “списувателски” опит не съм професионален редактор. Гарантирам, че в сборника няма  стилови и правописни грешки (нали има спецпрограма в компа за това!) и най-много да съм изпуснал някоя запетайка.

Но това не значи че нашият сборник отстъпва на редица “професионални” алманаси, дори ги превъзхожда! Поне за мен бе несравнимо естетическо удоволствие да редактирам и композирам чудесните стихове, веселите пародии, интригуващите разкази, включени в него.

Като морален ангажимент след напускането на блога ми остават две неща:

- Да помогна сборникът да излезе в оригиналния си вид, без да набутат в него допълнителни перковщини и други нескопосни писания.

-         Да се отчета пред авторите с обещаните авторски бройки, на Жоро за получените и разходваните средства.

Мога да бъда обвиняван в доста земни грехове, но не и в непоследователност. Ето по-раншните публикации по въпроса като доказателство: http://bglog.net/blog/swetew/site/posts/?bid=18680  и  http://bglog.net/blog/swetew/site/posts/?bid=17056

За финал преди седмици гледах третата серия на “Властелинът на пръстените”. Накефи ме, че от цялата патаклама, от грандиозните войни между Гондор и Мордор остана...една книга! Защото само една книга, една мелодия, една картина е някакъв залог за вечност във времето. И ако за според мен  западащата, според други за прецъфтяващата (пардон процъфтяващата) общност BGLOG остане някакъв спомен, то може да е именно тази книга.

И докато участниците в блога си избират герои от “Властелинът...” (само да не ми се правят на елфи!), аз си избирам Том Бомбадил! Връщам си се във Вълшебната гора при трите ми Златокоски, при книгите (имам 2 нови предложения за помагала!), при общуването с хора, които не страдат от сталинистки синдроми. А на “властелините” тук – много ви здраве и не бучете като настъпени пещерни тролове.

Този разказ написах преди близо три години. После хард-диска на компа взе та гръмна и установих, че не го пазя никъде другаде. Но сигурно е било за добро. Тези дни го възстанових  по памет в по-нов и надявам се по-съвършен вариант.

Последният ден на есента

Трябва да избягаш от големия град. Да изтърпиш бавното люшкане на електричката в препълнения вагон. После да слезеш на една малка гара, загубена сред гърбиците на баирите. Да отминеш бързо по централната и единствена  улица на планинското селце. Да пресечеш сивата лента на шосето. И да прекрачиш границата на другия свят.

Най-напред ще те замае дъхът на борове и треви. След това шумовете от шосето бавно ще заглъхват, а ти ще се изкачваш по една стръмна и тясна пътека като в приказките за старата гора. И пак като в приказка, сякаш сътворена от магията, пред погледа ти ще се покаже малка дървена къщурка. Вярно, къщурката не е с керемиден покрив, а срещу слънцето блестят ламаринени листи. Но приказката може да продължи.

Нищо, че пред прага не седи вълшебният мъдър старец, а обикновен, сбръчкан и прегърбен, слаб човечец, облечен в омачкани работни дрехи.

Трябва да преодолееш последната височина. Да бутнеш с рамо вратата и да събереш дъх, за да изречеш кротко:

- Здравей, тате!

* * *

А баща ми, радостен, че има гост, се суети около теб подобно щастливо дете. Помага да разопаковаш багажа, слага продуктите в хладилника. И все нещо приказва:

- Викам си, сигурно ще се откаже. Нали се разваля времето и зимата си идва...

- Защо, бе тате, топло е, нищо че подухва – възразяваш вяло.

- Ти, сине, баща си не учи! Колко години изкарах тука? Научил съм като времето се сменя. По въздуха усещам. И по птиците, дето ниско летят и престанаха да пеят.

Сепнат от неговата категоричност, го удряш на шега:

- Да не си спал пак отвит след поредния алкохолен транс, а баща ми?

- Не! – категоричен е той. – Цяла седмица, щом разбрах че може да дойдеш, не съм кусвал и капка!

- Ама преди това две седмици се омагьосваше без прекъсване и без мезе, а?

- А бе кв'о да права, сине, като доле в кръчмето на гарата не прават хубави мезета?

* * *

Като за начало те очаква Възнесение. Изкачвате се до самия връх, за да извършите братоубийство или простичко речено да отсечете дърво. Но когато е за благородни нужди и грехът е простим. Там горе въздухът е кристален, гледаш отвисоко на света и ти се струва че летиш, летиш, летиш....

Всъщност наистина летиш. Само че за кратко. Не е трудно да се досетиш, че тежкия дънер е избягал от тясната пътека и те влачи надолу по склона. След десетина метра екстремно пързаляне и ожулени колене, успяваш да надвиеш инерцията. Бащата с цялата бързина, на която е способен, се притича на помощ. Пуска въже и най-напред изтегля дървото, а след това помага и на теб да се изкачиш до пътеката. И пак нещо мърмори:

- Вие си мислите как курорта си карам тука! Ама лесно ли ми е по тоя каменяк? И зимата да видиш как виелицата вие. Ама то тогава никой не идва да мръзне.

* * *

Дохожда час да редиш стена от дялани камъни в началото на компютърния век. И да слушаш непресекващия бащин говор:

- Тоя дувар ше ни надживее, ако да сме го правили ние. Мене със сигурност и тебе току-виж.

- Не се меси в работите на Господ! – прекъсваш го уж сърдито. – Само той знае кой-кого надживява.

Но когато се вглеждаш в набразденото от бръчките лице и тъжните, уморени очи неволно се сепваш.

* * *

Предстои най-сладкото. Да прекопаваш пръстта и да чистиш пожълтелите треви, които ухаят вълшебно. Да си припомниш старата максима, че връзката със земята е алфата и омегата на битието.

- Тука искам да ме закопаете – не престава бащата. – Не ги ща градските гробища. Тука е далече, ама се ше се отбивате сегиз-тогиз.

- Баща ми, тогава няма ли да ти е все едно? – подкачаш го усмихнат.

- Не, не е тъй – енергично поклаща глава той. – Миналия месец Любен Тиквето от Длъжкото взел, че опънал петалата, а седмица немаше кой да го потърси. Отидохме, вратата разбихме, а той отдавна изстинал и понамирисал даже.

После някак укорно размахва пръст:

- Не е хубаво това, чужди хора да те намират и изпращат! Аз на тебе разчитам, на тебе и майка ти.

- Аз пък мислех, че на Господа разчиташ.

- Смей се ти на смъртта, смей се. Да знаеш, аз и майка ти като си ходиме, твоя ред идва след това.

* * *

Вечерта идва нереално красива. Слънцето се скрива зад отсрещния връх. Започва леко да хладнее. Облаците , подгонени от вятъра като все по-тъмни кораби се носят към безкрая. Седиш под пожълтялата асма. Бащата предвидливо е запазил няколко поизсушени грозда. И естествено използва мига на сладкото примлясване да наставлява пак:

- Ти кажи на майка си да идва. Последния път се скарахме, верно. Пиян бех и лоши думи и рекох.

- Даже си я сурвакал с някой шамар! – вмятам малко язвително.

Баща ми преглъща:

- Може и така да е. Бая пиян бех, не помна. Ама ти и кажи:Колко ни остава на тая земя?. До дойде да се придобрим.

* * *

Следва да поседиш няколко минути черно-белия телевизор и да си припомниш образа без цвят от предишна епоха. Да решиш, че новините от шумния и грешен свят не те интересуват. До полегнеш уморен под късните песни на щурците и затвориш очи в непрогледната планинска тъма.

- Видя ли, синко, видя ли?! – като фурия нахълтва в стаята баща ми.

И без да дочака отговора, бърза да съобщи:

 - Прогнозата за времето рекоха. От утре температури под нулата, снегове, мразове. Зимата, зимата се носи!

Чак след това осъзнава значението на правотата си и се свива някак загрижено:

- То, значи още сутринта требва да си ходиш, да не те завари фъртуната. Спи си, аз ше те бутна рано. И багажа ше ти е готов.

* * *

Остава ти съвсем малко. Да нарамиш пълната с урожая на природата торба в здрача на утринта. Да потупаш по рамото кльощавата фигура и да излъжеш и себе си, че скоро пак ще идваш. А бащата посърнал, но храбро опънал снага, да омаловажава раздялата:

- Ти не бързай в тия студове! След месец аз слизам за пенсията. Ако съм жив ше мина покрай вас да видя и тебе, и внучките.

Трябва да поемеш надолу по пътеката. Отецът ти до последния момент пази самообладание. Опрян на портата помахва сдържано с ръка сякаш подсказва: „Тука съм, няма страшно!”, след това се обръща и почва да хвърля с шепите царевица на наобиколилите го кокошки. Едва като се скриваш зад завоя чуваш гласа му:

- Ела, ела, коко! Пак ше си говориме само с тебе!

На това място сълзите идват сами. Трябва да се отбиеш от пътеката и да приседнеш на мократа нощна трева. Да опреш гръб в ствола на боровете, които със сигурност ще те надживеят. И да осъзнаеш, че още не си готов. Не си готов да се разделиш с тоя грешник, с майка си и всички на прага на зимата.И да се помолиш на бог, на природата или каквато висша сила има, да ги опази още малко.

Но постепенно да осъзнаеш, че утре или някога неизбежното все пак ще се случи. И че предстои и на теб, голямото и последно изкачване. Защото след години, когато дойде „твоя ред”, пак трябва да поемеш нагоре по пътеката към малката къща. Да прекопаеш тревясалата градина от бурените. За да бъде земята дето ни чака мека и рохка като пухен юрган за зимата. Да стъкнеш огън и да забумти печката. За да доживееш на топло последните дни на есента. И да се възнесеш, възнесеш, възнесеш....

Един съвсем "пресен" разказ. Написах го преди две седмици и след задължителната редакция дебютирах с него в "шТъркел". Вече получих там първите положителни отзиви от от администратора Красимир Йорданов и поздравление от "самата" Калиопа-Ина. Но не бива да пренебрегвам и "родната" общност....

 Охранителят на Тишината 

Сам съм в кабината. В малките часове на пролетната нощ е захладняло, печката жизнерадостно бръмчи в краката ми и излъчва топлина. Надувам радиото и пригласям на Васко Кеца с невъзможен магарешки тембър:

„Там-м, преди сто лета...”

Обзет от внезапен импулс, завъртам копчето на радиоприемника и звукът замира. Преследва ме настойчивото усещане, че изпускам нещо. Прекрачвам прага на кабинката, за да се потопя в тишината на нощта. Нали именно заради нея - Тишината с главна буква, бягам от шумната гмеж на градския делник и обличам през вечер униформата.

Излизам на ярко осветения от прожекторите паркинг. Утре той ще бъде запълнен „до козирката” с виещи и бълващи отровен дим возила. Но сега – широк и празен, изглежда като вълшебна сцена, под светлината на прожекторите и звездния купол на небето.

Свивам зад ъгъла, за да потъна в мрака. С черното, униформено облекло сякаш се сливам с него. Сега мога да поема дъх и да усетя Тишината – звездна, неземна хармония и покой. Тъмнината не е самотна, покоят е абсолютен, но не пълен. Наблизо глъхне тракането по релсите на минаващ влак. Отдясно в градския парк с пронизителни писъци се обаждат нощните птици. Жабоци,скрити във влажната канавка покрай линията, крякат приглушено. Вятърът разлюлява листата на дърветата и те шумолят мелодично както в стих на Лилиев.

И всичко това в сърцето на града. Невъзможно, немислимо, но истина. А милионите праведни граждани, спящи безпаметно в топлите си легла, не чуват Тишината. Те ще се събудят утре сутрин, за да я прогонят и превърнат пренаселения мегаполис отново в предверие на ада.

Тишината е истинска, обземаща, завладяваща. Затова след поредната проверка по станцията решавам да и се подчиня. Тоест в разрез с правилника, но в синхрон със собствените си усещания да затворя очи.....

* * *

- Тук Първи и Девети, имаме проблем! Елате на помощ! – стряска ме с пукане радиостанцията.

Адреналинът ме изхвърля като пружина през вратата. Все още недоразсънен на бегом се придвижвам към съседния пост. Сякаш от нищото отпред изскача Пепи. За разлика от мен, пълничък чичко на средна възраст, Петър изглежда като типичен охранител-мутра: млад, як, с планини от мускули и остригана глава. Малцина знаят, че сърцето му е добро и незлобливо.

- Първия патрон ми е халосен, а твоите? – пита ме задъхано.

- Моите са бойни – отвръщам кратко и пипам предпазливо пистолета в кобура.

Обикновено оръжието ми тежи непривично. Но сега чувствам някаква странна топлота от допира на стоманата.

- Не вадете пушкалата и ги дръжте на предпазител! – чуваме рязък глас отзад. Началник-смяната по прякор Кехаята ни настига с енергични прибежки. Среден на ръст, строен, побелял, но удивително жизнен за годините си, изглежда в страхотна форма

– Само разкопчайте кобурите! – добавя той.

Няма минута и се изправяме пред поста, за да съзрем мил, роден екшън. Крум е повалил някакъв младичък, слаб мъж в официален, тузарски костюм и му слага белезниците. Мъжът се съпротивлява вяло и бързо отпуска ръцете си. Значително по-напечено е положението на Емил Парашутиста. Той извива ръцете на млада, екстравагантно наконтена дама. Госпожицата обаче го псува грозно и съвсем не по дамски го рита по кокалчетата. Емо е чупил кости няколко пъти при парашутните си скокове и си представям как го болят нозете от срещата с високите, остри токчета. Кехаята моментално преценява обстановката:

- Тия не са крадци! – отсича той.

След това за огромно удоволствие на всички зашива здрав шамар на  „нежната” особа с тежка длан и вика:

- Мирувай, ма!

Ефектът е цялостен и незабавен. С разтворена от болка, ужас и учудване очи побойницата най-сетне дава на Емо да заключи китките и.

- Какво правите тука по това време? – навежда се Кехаята към поваления субект.

- Не ме стреляйте, началник! – мънка оня. – Това е на бащата магазина. Мимето си забравила вътре GSM-а. След ресторанта минаваме с колата да си го вземем. Портала нали е заключен и викам утре да дойдем. Ама тя тропа, крещи че си го иска и скачаме оградата. Търся си ключа, не го намирам и твоите хора като ни налитат с тия пистолети...

-. Как ще си намериш ключа, бе? Като сюнгер си попил уискито! – прекъсвам го саркастично.

- Само това да беше - добавя Крум и с погнуса си обърсва ръцете в якето. – Зърни му очичките. Сто на сто е пушил от специалните цигарки, с оня сладникавия дим.

Шефът за секунди взема решение. Вади и подава  на нарушителя мобилен телефон. А оня почва да мучи на слушалката сърцераздирателно, по “бизнесменски”:

- Маму-у, кажи на тате да дойде да ни вземе на магазина, щото иначе ще ни стрелят!

Телефонът му е светкавично отнет от ръцете-менгемета на Пепи, а разговора продължава Кехаята:

- Никой няма да стреля! Просто елате да си приберете дрогираното отроче и гаджето му! – повишава глас той. – Как кое от всичките?

На това място и неговото хладнокръвие се пропуква, лицето му се налива с кръв и крещи:

- Не знам и не ме интересува! Ако до половин час не дойдете да си ги закарате, ги предаваме на полицията! Двайсет минути? А да видим!

След това натиска бутона за изключване и се обръща към нас:

- Докато ги вземат да постоят с белезници. Акъл да им дойде малко. Емо, ти заминаваш към базата да ти превържат крака. Останалите, без Крум, се връщате по постовете.

Емо послушно закуцуква надясно. Аз също скоростно се шмугвам в близката алея. За да оставя, подобно на прокълнатите поети, с облекчение зад себе си несъвършения човешки свят и да се потопя отново в Тишината.

* * *

Предстои най-хубавото време. Времето, в което уморен се влачиш по маршрута, по мръсния асфалт и грешната земя, но вперил поглед в небето. Във вълшебния ход на минутите звездите избледняват, чернотата на небосвода омеква до кобалтовото синьо на сутринта. После диска на слънцето изгрява от изток и багри облаците във всички нюанси на аленото.

Може да си взема и радиото с мен. Сигурно пак ще пуснат нашата песен. Онези милиони заспали и ослепели в тухлените си клетки люде, мислят, че тя означава само стар любовен шлагер. Само ние - посветените в “ордена на Тишината”, дето изпращаме и посрещаме светлика на деня- знаем. Знаем, че именно тази песен е „Химна на охранителите”. Защото в нея е казано всичко, което искаме и мечтаем:

Колко малко ни е нужно

и напук на всяка суета:

Да замръкнем със надежда

и посрещнем утринта!

- На-на-на-на-на! – тананикам мелодията на „химна” с продрания си гласец и бавно поемам по алеята.

                                                                  На Дудя

Добър вечер. Отворено ли е? Моля, питам само за всеки случай. Гледам, неоновата реклама свети, пременено е със снежнобели покривки. Ала наоколо не се мяркат хора, нито клиенти, нито персонал. Само този огромен кактус извисява бодлива снага и дружелюбно кима с вятъра за добре дошли. Да не сте го главили за портиер?

Избирай ти маса, Димич, и да сядаме. Имаш неограничен избор, всичките са свободни. Преди колко години за последно влизахме в това заведение? Четирейсет години! Малеле колко отдавна - две трети живот!

Момиче, дай по мастика и мешана салата. Ама от фризера на кристалчета я искам.

Я, каква си ни чевръста! Ха наздраве! Димич, "душо непоръбена", доживяхме, доживяхме да се видим. След студентството тая работа става съвсем епизодично. Какво значи да идвам по-често? Нали живееш на другия край на страната. За да дойде при тебе за ден, човек трябва да си вземе годишната отпуска. Чакай да преброя пътите дето се прежалихме на такива огромни разстояния.

Ти се весна при мене в столицата за три дни. Нещо с поземлената комисия разправии имаше. Аз минах веднъж за ден на път за морето.

Видяхме се на второто бракосъчетание на колегата от факултета. Прав си, и на помена на бившия състудент, който след безкраен брой стакани водка в крайморското барче изпитал непреодолим копнеж да доплува до хоризонта. Не се съмнявам, че единият ще дойде да види и почете другия щом му дойде времето, моментът и ритуалът. Но кой-кого, да не се бъркаме в работите на Всевишния.

Ей, момиче, не ни се смей от барчето. Вземи си и ти нещо безалкохолно и седни при нас. Как ти е името? Милена е хубаво име, сядай. Като гледам, други клиенти не чакат да ги обслужиш. Пък двама дядковци няма да те компрометират. На годините сме, дето студентският лаф, че "шоколада нито помага, нито вреди" си е баш в силата.

Димич, не мърморясвай! Не съм аз крив, че позакъсня с женитбата. Синчето колко голямо е вече? Единайсти клас! Почти мъжага - скоро ще те направи дядо, тъй че не пискай обидено.

Моите двете, ако сме се раздумвали, завършиха вече нашия Университет, там се и омъжиха. Произведоха ме дядо като едното нищо. Изпреварих те в придобиването на тая почетна длъжност, нищо че ти ме водиш в годинките.

Та, Миленче, точно като дядко искам да ти разкажа една древна история. Участници сме аз, този брадат, възрастен човек, надигащ чашата отсреща и това заведение, в което работиш. От колко? Извинявай, ама една годинка нищо не е.

Думата ми е за минало незпомнено време преди повече от четири по десет. Двамата следвахме в един и същ ВУЗ. Бяхме различни набори, учехме разни специалности, ама се сприятелихме покрай взаимната страст по книгите и науките.

Даже в различни компании движехме. Тази на Димича се състоеше от поркачи на световно ниво. Не, не бъди скромен, приятелю! Започвахте сутрин с бира за изтрезняване и приключвахте с “n”-тата каса"твърдо” гориво" по късни доби.

Моя милост беше по-свито момче, наблягаше си на учебниците и на лекциите. И спорта, не спирта обичах. То и сега си го обичам, но само като зрител. Тогава активно спортувах. Несменяем титуляр бях във футболния отбор на факултета. В свободното време свирех на провала мачове от местните селски групи - като футболен съдия се пробвах.

Дойде време да вербуваме нови кандидати за съдийския курс, млади рефери, свежо пушечно месо за колегията. Викам си, Димич притежава основните данни. Високо, яко, стройно момче (тогава не се бе прегърбил) - бой може да носи. Позарязал беше физическата форма, но имаше заложби.

Веднъж една от колежките, имаща известни интимни отношения с него, го заподозря в изневяра. Скандалът градира в необичайни дори за Студентски град децибели. На кулуминацията несбъднатата невеста със "сериозни намерения" към Димича в пристъп на безсилен гняв размаха кухненския нож. Е такова набиране на линейна бързина по коридора за отрицателно време цял живот насетне не видях.

Хич не драматизирам нещата! Да се беше зърнал отстрани как спринтираш! Убеден бях, че от Димо ще излезе страхотен помощник-съдия да хвърчи край тъч-линията.

А той се инати. Не ще и не ще.

- Не разбирам нищо от футбол, Ице! - оправдава се.

- Ма това не е нужно, бе друже - успокоявам го аз. - Даже е противопоказно за един добър съдия да разбира от футбол.

- Чух, че по мачовете гонят и бият! - с още по-непреклонно изражение на лицето изтъква той.

- Случват се такива инциденти, но нали ще те взема под моя протекция като стар съдия. Ще те водя само на кротки мачове с предрешен завършек на трапезата.

Личността, назована Димич, обаче не скланя и не скланя. Едва като му разясних какви добри пари за студент се изкарват и "втечних" хонорарите в каси бира и бутилки гроздова, дойде му акълът, кандиса. Изкара съдийския курс с лекота, сечеше му пипето тогава. Не като сега да го гони склерозата.

Майтап, Димо! Не се връзвай! Защо помъкна стола към съседната маса?

А, вашата маса поздравява нашата с по още една мастика. Наливай, Миленче. Такъв си е Димчо, шегаджия за цял живот.

Та водя аз колегата от съседната маса… Ха наздраве! Водя го на дебютния му мач. Случи се да е във вашето село. Може да не ти се вярва, ама тогава и вашето село имаше отбор. Игрището беше добре поддържано, тревата окосена. Наокло земен насип с пейки бяха вдигнали, нещо като прототип на трибуни. А съблекалнята слънце - чиста и просторна. Банята вътре с теракот, душове и топла вода.

Преди час минахме оттам. То руини, гробница, некропол, как да намеря най-изразителната дума не знам. Съблекалните разбити и без покрив. А, местните цигани са се разшетали, разбирам. Трибуните се изравнили със земята. И огромен ров минава по диагонал. Хубаво, да прекарват кабел, ама да си заринат изкопите. Не да превръщат стадиона в тресавище за развъждане на комари с големината на жаби и жаби с големината на водни кокошки.

Бе, тъжно като на гробища. По-добре да се върна преди четирейсет години когато ние с Димо пристигнахме за мача. Весело беше тогава. Цялото село се бе изсипало да гледа. Ечат песни, свирни на гайди, кавали, акордеони, тупани и прочее дудуци. Покрай терена и скари запушиха, и рахат локум, и бяла халва се продаваше. Бъклички с янтарни течности се разменяха на поразия. Местен празник се оказа някакъв. Аха, Голяма Богородица, храмов празник, добре ме подсети.

А срещата като за дебют на Димича - без интрига. Гостуваше отборът от Окръжния град. Играеше се за купата на страната, реванш. В първия мач големият отбор си беше опекъл работата, взел бе преднина с осем или девет гола. Ама мерак беше на вашите за ответна победа, нищо че отпадат. Искаше им се поне един път да стане антилогичното - селото да бие града.

Умен съдия като мене не им отказа чаканата радост. Само Димич, разтреперан от толкова народ наоколо, не беше съвсем на висота. Зацепваше байрака нагоре по буквата и запетайката на правилника, без обичайните домакински аванти. И после мигаше уплашено и си гълташе брадата от страх, докато публиката го пустосваше шумно.

Някакъв пиян и дъртичък фен тръгнал бъклицата да му поднася, пък той се дърпа. Димич да бяга от пиене - невероятно, но факт! Мислел, че ще го трепят! Няма страшно, докато си с мене на терена и мачът върви като по ноти.

Натъкмихме нещата, не развалихме празника. Вашите биха с два на един. Това и досега си остава ненадмината, историческа победа на местния тим. Да си чувала, че някога, преди години, в село е гостувал и бил победен отбор, който сега играе във втора дивизия?

Било нещо като местна легенда! И дядо ти е играл в тоя мач? Снимка даже запазил за музейния кът на кметството?! Вярно, щракаха ни тогава. Ти ме шашваш, хвърляш ме в тъча, момиче!

Димич, ела до нас, друже. И ние сме част от легендата, полумитични, фолклорни същества така да се каже. Като се отбиеш в музея, вгледай се в чернобялото фото, Миленче. И посочи на дядо ти и всички останали кои две лица от легендата са ти били на гости. Ако ни познаеш в готините младоци на фотографията и ако ти повярват, че сме още живи, разбира се.

Вярно си запомнила, че съдиите свирят по трима! Третият съдия беше същият оня колега, който ако си ни слушала преди малко, след водката се нагълтал с морска вода за разредител.

Но да не се разтъжаваме сега. Тогава след победата, ни поканиха в същото това заведение. Наистина си беше същото, ресторант-градина с дървени, заоблени маси, кътове и фенерчета в битов стил. Явно перфектно го поддържате.

Само разликата от тогава е, че ресторантът от народ се пукаше по шевовете. Както ни обясни тогавашният шеф на клуба и наш почетен придружител, хората чакали по час-два място да се освободи. Нали това беше една от тъпотиите на тогавашния "зрял" социализъм - да създаваш ограничения, където няма нужда от тях.

Пред ресторанта наистина огромна опашка. Ама за нас запазена централната маса. И отрупана, не, затрупана с меса, колбаси, салати, питиета. Такова изобилие цял живот не се забравя. След години се разбра, че целият соцкелепир е бил на кредит и трябва да го плащат и нашето поколение, и следващото, и вашето, и идното. Но тогава ни уверяваха как всичко цъфти и връзва. Както и да е.

Още на влизане оркестърът ни посреща с "туш". Започват специални и непрестанни музикални поздрави за "реферите наши", за "справедливите съдии". Гледам, естрадата си седи и до днес. Само инструментите, микрофоните и музиката липсват.

На другите маси за поръчка чакат четвърт час, а около нашата млади, готини сервитьорки щъкат досущ мравчици работни. Очичките им игриво питат: "Ще пожелаете ли?" Не че имахме нещо против да си поискаме, млади момчета, ергенчета бяхме.

Ала гладни студентски години, наблегнахме на ядене и пиене. След определен период от време и да си поискахме нещо от мадамите, и те да бяха склонни да го дадат, по технически причини процесът на сближаване би бил безсмислен.

Какво викаш, Димич? По тоя актуален повод черпиш всички клиенти на заведението по мастика. Че тука сме си само ние двамата. Хе-хе-хе! Сега загрях. Ще ме спукаш от смях образ безподобни! Гледам те отстрани как си запазил майтапчийската жилка и си представям. Струва ми се, че ей сегичка ще запокитиш бастуна, ще смъкнеш старешката, набръчкана маска от лицето и ще скочиш:

"Стига сме се правили на дядковци! Купонът продължава!"

Да, де да можеше!

Защо да спирам дотук? Няма място, за притеснения. Помниш нашия си филологичен лаф за минало забравено време в условно и непременно преизказно наклонение: "Бил съм бил пил и съм се бил напил!” Няма да се косиш за нещо, което си сътворил преди много, много време. По-умно е да му се посмееш.

Като сме я подкарали, да разкажем случката докрай. Милена видимо не се отегчава, нали?

Значи в края на нощта при пукването на зората, благодарните домакини с кола от селото ни докарват в насипно състояние пред студентските общежития. По кой способ съм се добрал до стаята и до тоалетната (с извинение, че сме на маса), не помня. Добре си спомням обаче как оставащата част от деня прекарах предимно на тоалетната чиния.

При Димича нещата се развили по-сложно. Не че и той е съхранил спомени, но по логика и сведения на очевидци събитията се подреждат горе-долу в следния ред.

Най-първо Димо не успял да вкара ключа си в ключалката. Проснал се да спи пред вратата на стаята си, в коридора. Пусто стаята му беше в края на коридора, до стълбището. За беля се търколил надолу. С гръм и трясък преброил стълбите до междинната площадка с гърба си. Тялото, засилено от инерцията, избило прозореца навън. Слава на бога, Димич не можал да изхвърчи, нито да се нареже.

Само, отхвърлен като футболна топка навътре, се претърколил до долния етаж. Там го намерили колежки и колеги, привлечени от силния шум. Милозливо му намерили свободно легло за нощта да се освести.

Хич не хиперболизирам, Димо! Питам те на кого на следващата сутрин гърба му бе син? Кого подпирахме до спешното? Кой след това три седмици спа само по корем?

Ако това е хипербола, пия за нея.

Развръзката след тези екстремни спускания беше неизбежна. Питаш Димича да поеме наряд за мач, а той рефлективно се хваща за гръбначния стълб с болезнена гримаса. Отказва под някакъв измислен предлог. Размени черната униформа барабар с калците и бутонките за дамаджана плодова и парче сланина. Много важно, стари ми друже, дето ракията била домашна, а дамаджаната - пет литра!

Това му бяха съдийските напъни на Димича, свързани с вашето село и този ресторант. Но както личи, понякога и един мач рефериране стига да останеш в историята.

Сметката, Миленче. Човек и в края на почерпката, и в края на живота си трябва да си плаща сметката. И страшно му се иска, там под чертата, да бъде надписано и малко безсмъртие. Отде да се сетим, че нашето с Димича ще намерим в това село.

А, не бях обърнал внимание! Помня, Димчо, имаше фонтан в заведението. Ясно, че сега няма да работи. Тя, нашата сметка и тока за помпата не може да плати. Ала не разбирам, Милена, защо в пресъхналия чучур сте закрепили саксията с кактуса? Приемам, че е за красота, но ми се струва, дето има и някакъв скрит смисъл.

Довиждане, момиче с име мило. Дано не сме ти досадили. Честен кръст, истина е всичкото, което ти разказах, дума по дума. Само някои от свидетелите не могат да потвърдят, защото вече ги няма на белия свят. Ти питай за потвърждение дядо си и го поздрави от нас.

Димо, потегляме, размърдвай старите кокали. Не се правя на началник, късно ми е най-малко. Просто осъзнавам необходимостите. Трябва да побързаме, последният рейс за връщане е по разписание след десет минути.

То нещата си дойдоха на мястото, парчетата паснаха на пъзела, както пише в старите криминалета. Символите от днешната вечер предсказват бъдещето по-вярно от всичките астрални знаци.

Срутеното и разграбено игрище, празното и тихо заведение, опустялата естрада на оркестъра, говорят. И ние - спиртосани, едва кретащи старчоци по тъмниците. Така е - трябва да свикваме с мисълта, че след посещението на определено специализирано заведение трябва да прекрачим в тъмнината.

Съгласен, не е пълна тъмнина. Съзирам, Димо, луната как се е облещила насреща. Като съм стар, сляп не съм. Но и при пълнолуние лунният отблясък си е слабоват, немощен, сякаш за прощаване с истинската дневна светлина.

Не мижавия лунен светлик - този грамадански кактус ми боде символиката. В пресъхналия фонтан той си живее. Не му дреме за сушата, за липсата на вода и живот, и оцелява. Вкопчил се е в пръстта и никак, ама никак не му се умира. Четох в енциклопедията - някои видове до двеста години изкарват, напук на отминалото време.

Според тебе на какво е символ тоя кактус, Димич? Кактусова ракия?! Язък ти за издържаните изпити по философските дисциплини. За екзистенциални символи отварям дискусия, пък тебе текила ти се припила. Реагираш вулгарно материалистически.

Без паника, друже. Ще стигнем навреме до спирката, ще докопаме автобуса ако ще и за ауспуха или задната броня.

Казвам ти и сега, както ти казвах преди четиредесет години, без нито веднъж да имитирам шефски тон. Дръж се за мен и ще се оправим. Изкарахме успешно първия ти мач, ще се справим и с последния.

СПОМЕН

Помниш ли, беше един обикновен пролетен ден, на не знам точно коя година от нашето детство. Ритахме футбол през цялата ваканция, както винаги по това време между изгрева и залеза. Играеше нашият славен махленски отбор срещу всички и навсякъде. За футбола е все едно дали си на ливадата в крайния квартал, или на разкошен стадион. Важното е неизразимото усещане, което изпитваш, когато подгониш бягащата топка и почувстваш красотата на изживяването. Важно е и дали печелиш, или губиш. А ние, напук на всякаква логика побеждавахме всякакви тимчета и на по-многобройни, и на по- големи от нас. Ако не дай боже, се случеше да загубим, то бе покруса, последвана от дълги дни размисли и горчиви поуки кое как е трябвало да се направи.

Но точно този мач се е запечатал в паметта ми. Беше привечер и слънцето вече се скриваше зад хоризонта. Училищното игрище по някаква случайност беше свободно и поредната малка драма се разиграваше между двете му железни врати. Съставът ни беше постоянен, без смени и контузии: аз, ти, малкото ми братче и вратарят /да, същото момче, което куцукаше и напоследък съвсем се пропи/. Противникът беше двойно по-многоброен, но нали ние бяхме сензацията на махленските турнири, а те - поредните кандидати за лесна победа, компенсиращи недостига на умение с многочисленост.

Та тогава се случих сам в нападение. Бяха ме погнали двама-трима от противниците и малкото ми и дебеличко братче /нали е братче!/ се засили да помага. Тогава ти протегна ръка, спря го и с неприсъща за възрастта ни спокойна увереност заяви:

- Няма нужда, и без това голът е сигурен.

Че те чух, чух те. Но в кратките секунди на оня задъхан детски мач не можах веднага да осъзная какво се очаква от мен. И докато ония тримата всячески се боричкаха да докопат топката, а техният вратар крещеше задавено "Изяжте го!", реших, че изход все пак ще се намери. После футболето излетя нагоре в малко странна парабола, прехвърли излезлия напред гневен вратар и красиво слезе между двете греди. По момчешки възторжен, аз скочих към залязващото слънце, а вие с братчето се прегърнахте и започнахте да скандирате в стила на най-добрите агитки:

- Осем на един! Осем на един!

Днес братчето ми празнува тридесет и онова слънце отдавна се е скрило, за да отстъпи място на неоновите светлини в елегантно заведение. Леят се музика и всякакви питиета. Дамите на сърцето и живота ни /разбирай съпругите/, изящно пременени, ни канят на танц. Ние засега шеговито отклоняваме поканите, седнали един до друг в нашето малко ъгълче в тази шумна суета.

Може би така, заедно, пак се стремим към онези детски спомени, които ни свързват.

Знам, че вече не сме деца и най-красноречивото доказателство за това са палавите ни наследници, които бабите и дядовците едва успяват да усмирят. Вече сме големи и самостоятелни и много независими, както подобава на зрели мъже в Христовата възраст. И все пак нещичко липсва там вътре, където древните казват, че трябва да има душа.

Защото отдавна не водим в живота с осем на един, а едва удържаме равенството, нищо, че днес сме поотпуснали душите и кесиите. Защото никой отдавна не ми е вярвал толкова безрезервно, както ти, в оня кратък детски мач. Защото отдавна не съм бил така изцяло, искрено и безкористно щастлив, давайки радост и на другите, както тогава, на игрището.

Затова в съзнанието ми натрапчиво се оформя една невероятна идея. Иска ми се с един замах да махнем ранните бръчки, излишните кила, белите кичури в косите. Да зарежем задушното сепаре, да измъкнем и вратаря ни от някоя от съседните кръчми. Ако магията продължи, може помътнелият му поглед да изчезне и да се върне онази предишна, наивна чистота в очите му.

Тогава ще грабнем олющеното футболе, което тъжно събира прах някъде в мазето. Ще излезем на онзи вълшебен терен от нашето детство и всичко ще се повтори - залязващото слънце, летящата топка, детската ни радост.

Казват, че футболът е чудо, детството - незабравимо вълшебство, споменът - видение на щастието.

А ние?