Защо не мога да реша задачката с дните

Настъпи часът на откровението. Днес ще ви разкажа как в началото на юни, миналата година, отидох на работа в неделя. Разчитам на чувството ви за хумор, за да не ме вземете за чисто луда.

Един от най-мъчителните моменти за мен е да си спомня коя дата сме днес. Всеки път, когато тръгна да я пиша на дъската, се замислям продължително, а децата обикновено ми се притичват на помощ, подсказвайки ми. Както шеговито обича да казва един колега: „Ами така е, като толкова бързо се сменят датите”.

Вече беше приключила учебната година и моите четвъртокласници бяха излезли във ваканция. Както знаете, ние, учителите, след това продължаваме да ходим на работа. Срещала съм незапознати хора, които живеят с грешната представа, че учителската отпуска е дълга колкото ученическата ваканция.

Наситеният с многобройни ангажименти край на учебната година, свързан провеждане на тестове, изходни нива, изпитвания, водене на документация, организиране на тържество и т. н., ми беше наложил един темп на живот, който рязко се промени, след като се разделихме с бившите ми ученици.

Свърши първата спокойно преминала работна седмица и предстоеше уикендът. Какво точно се случи в моята глава – не зная, но ясно си спомням, че се събудих рано сутринта и се ядосах на будилника в телефона, че не е звъннал. Реших, че сигурно се е развалил, без да съобразя, че, след като е настроен да звъни от понеделник до петък, евентуално днес може да е почивен ден.

Станах, оправих се набързо и понеже мъжът ми щеше да пътува в същата посока с колата, се качих с него, за да ме докара до работата. (Той също никога не знае коя дата е и въобще кой ден от седмицата е днес.)

Приближих двора на училището и забелязах, че няма никакво движение наоколо. Необикновено спокойствие и пустота се бяха възцарили навсякъде. Казах си, че може мъничко да съм подранила, та затова.

Стигнах до вратата на училището и се опитах да я отворя, но тя се оказа заключена. Още по-странна ми се стори ситуацията. Огледах се във всички посоки – жива душа не се виждаше. Бре, какво става тук? Погледнах часовника и видях, че часът е вече 9:00, което значи, че досега все някой трябваше да е пристигнал на работа.

Най-безумното беше, че продължих още дълго време да не вдявам какво се случва с мен. Постоях известно време в очакване някой да се появи, но признаци на живот не се забелязваха.

Реших да звънна на една колежка и моя приятелка по телефона. Зърр! И в слушалката чух едно сънено:

- Да...

- Лидка, здравей?

- Здрасти.

От интонацията й ми стана ясно, че съм я събудила.

- Събудих ли те?

- Да.

- Извинявай. Обаждам ти се, защото имам проблем. Дойдох на работа, но никой няма тук. Даже училището е заключено.

- Хм, така ли? Не знам защо е заключено. Аз днеска съм следобед на училище. 

Значи тя е следобед... Съвсем се сащисах.

- Лидка, ти разбираш ли, че се чувствам като във филм. Не е възможно съвсем пък никого да няма...

Едва в този миг ми мина през ума, че някакво объркване с дните от седмицата може да е станало.

– Лидка, днес е понеделник, нали?

- Понеделник е, разбира се – категорично потвърди моята приятелка.

„Може би съм попаднала в друго измерение” – беше следващата ми мисъл. Не мога да си обясня нещата по нормалния начин. След секунда обаче чух в слушалката:

- Абе какъв понеделник! Днес е неделя! Аз обаче още не съм се разсънила и затова се обърках.

- Неделя ли?

- Ами неделя, я! Ти как можа да отидеш на работа в неделя?! Я бързо идвай у нас да пием кафе – така и така съм се събудила.

Майчице, докъде я докарах! Срам и резил. Взех една роза за приятелката ми и отидох на кафе. И разбира се - здраво се посмяхме над моята разсеяност.

В края на следващата седмица за малко да се повтори същата история, защото през цялата събота казвах, че е неделя, и вкъщи постоянно ме поправяха. 
  

Помолих нашата психоложка да направи оценка на състоянието ми  и тя ми отговори, че съм влязла в един ритъм, от който ми е трудно да изляза. Не било хубаво това, но се случвало понякога.

Сега разбирате ли защо не мога да реша задачката с дните?