След няколкото драматични блога в последните ден-два, направо не смея да се впусна в досадни споделяния на травматични преживявания, но май ще се осмеля. Нека все пак дам поредния си disclaimer: Следващите редове имат за цел да информират читателите за видяните от нас процедури. Никакви сравнения между Бг и американско здравеопазване, и никакви тежки и дълбоки болезнено-патриотични дълбини не са ми били цел. Не се жалвам и оплаквам – просто разказвам.   Ха така, уточнихме се в местен стил.... Сега вече малко ми се изгуби желанието да пиша, но ще се понапъна....

Както вече писах в коментар към блога на Келвинатор „Случват се и хубави неща” - в сряда вечерта имахме интересна случка. От случката ни с Траяна и котката знаете, че вече сме се докоснали до американските ER отделения, отразени по достойнство в редица телевизионните сериали.... Мдаааа, като почнем от някогашния „ER”, с любимия на всички нежни сърца д-р Рос (катапултираща роля за талантливия Джордж Клуни) и стигнем до днешните „Grey’s Anatomy” и „House”, дето изпообраха болшинството Златни Глобуси тази година (добре че беше Хелън Мирън да се въплъти в чифт английски кралици на име Елизабет - I и II, че да има баланс)...

Та, както всички знаем, добре е да се гледа болницата само на телевизия... Помня, че като четири-пет-годишен Калоян следеше покрай бабите си великите теле-сериали, проследяващи американското здравеопазване още от зората му (ха-ха, всъщност тук по колорадските земи) – тогава той бе убеден, че истинското име на „Доктор Куин Лечителката” е всъщност „Мъчителката”, както и се кълнеше, че „Спешно отделение” правилно се произнася „Смешно отделение”... Весело, а?

И така: в сряда пак преживяхме поредната си детска драма. Още сутринта Калоян се оплака от болка в главата и корема. Червена лампа, един вид. Ето тук, аз трябваше да хвана телефона и да го извиня от училище, пращайки го горе в стаята му да си доспи на топло, в компанията на малко чай и лекарства. Аз, обаче, нещо го ударих на коравосърдечна кучка и му дадох едно добро болкоуспокояващо, след което майчински го откарах в мразовитата (-15*С) утрин до школото. Тъпа глава, ама като решим, че момчетата били мъже и трябвало да се „стягат”, на!, това ни се случва после.... 

По обяд ми позвъниха от училище да си го прибера. Той блед, тъжовен, чака в канцеларията. Имал болки в корема. Взимам го веднага и в колата се опитвам да подредя пъзела – къде точно е болката (по-горе в стомаха, по-долу, в средата?), каква е (дърпаща, пулсираща, непрекъсната?). Мдааа, ще трябва да си отговарям сама, защото отговорите циркулират в затвореното пространство на „Не знам, мамо” и „Ами, боли ме много”.... Изскубвам една смътна подробност за леко разстройство и тук се хващам като удавник за моята диагноза - някакво стомашно неразположение (тук го наричат stomach flu, нали е вирус някакъв). 

Вече вкъщи, той е леко неадекватен (не че винаги е много адекватен), но някак доста унесен, казва че му се спи и аз му давам пак лекарства за стомах и разстройство и той заспива. Четири часа спи непробудно. Ние, уж адекватните му родители, заети в обичайните си задачи, не виждаме нищо нередно, и го оставяме да спи. 

Той се събужда към 5.15 следобяд и писва.... Страшни болки! Аз стресирано предлагам да пробва пак с тоалетната, може там да се крие причината, той пищи... Жоро дори опитва с мобилизация, тип-казарма, но този път „стегни се!” не помага. Пищи и не спира, и става зеленикав на цвят. Пробва да повърне в пространството, но нищо не излиза. Корем и глава болят неистово, ако това са точните места, които болят.

Тук е момента да спомена, че в този миг имаме и бизнес-гостенин британец у дома. Нямаме много време за реакции – пробвам да позвъня на личния лекар, но те работят до 5 ч. и автоматичният запис ме съветва в спешни случаи да звъним на 911. Ние, обаче, имаме горчиво-лютиви спомени с родната ни Бърза Помощ и не искаме да чакаме помощ у дома си. Не сме го пробвали, не го искаме. Затова връчваме Траяна на гостенина британец, или по-скоро обратното: връчваме й гостенина тя да се грижи за него, и скачаме в колата, носейки зеленоликия си син, който вече няма и слюнка в устата, а устните му са към лилавото...

Жоро се оказва доста адекватен кризисен шофьор, въпреки няколкото странни спирания по Бг модел (а не според местните танцувални изисквания), но успява да ни откара за 10-тина минути до една от големите болници в града. Бам, направо в Смешното отделение.

Посрещат ни с усмивки и талон за попълване. Име, оплаквания, бърз ксерокс на здравната застраховка на Калоян и шофьорската книжка на единия родител (това ни е документа за самоличност, друг тук не иска никой).... Калоян седи притихнал на количка за болни и няма много дишащ вид.

Поради скъсани нерви, започваме напрегната словесна престрелака с Жорко – защо съм писала в талона „абдоминална болка”, а не „акутна абдоминална болка” (това защото им нямаме още доверие на туземците и гледаме да е почти на латински, за да им е ясно какво му е). Калоян маха с ръка да ни спре престрелката. Един куршум го закача и той изокхва, ние млъкваме сконфузено... Е, запълнили сме си пълноценно времето.

Около 3 минути след пристигането ни (равни на 3 часа за нас) идва лекаря от предварителния арест – една стая веднага след рецепцията. Той замерва кръвното на Кал, а сестрата му мери температурата. Бърз разпит за алергии, болести, екзотичното му име и националност, и каката почва да го бута навътре. Жорко се впуска кавалерски той да бута, тя обаче усмихнато го пренебрегва – явно това й е работата. 

Ние мачкаме напрегнато някакви банкнотки от 10-20 долара из джобовете си, защото така сме свикнали.Дават ни чувство за спасение.... Усещаме непреодолимо желание да ги набутаме по джобовете на медиците наоколо, навик, втора природа... Каките, обаче са с престилчици без джобове. Как така? Може би в пазвата ги бутат? Това в сферата на майтапа, разбира се. Нали затова трябва да се плаща всеки месец здравна застраховка към някоя от големите компании (рисковете с малките са огромни, въпреки изкушаващите условия – никога не бива да рискувате, ако ще идвате в Щатите, искайте съвет за застраховките!!!) Обаче на нас ни е пусто някак без да набутаме пари по джобовете, за да знаем, че ще ни се обърне подобаващо внбимание...

Каката добутва Калоян до едни помещения, подобни на дълъг коридор, разделен от перденца – да речем образуват се 5-6 стайчета, в които ако пръцнеш в единия край, всичко ще се чуе, усети и наслади чак до другия... И така, положиха го на една кушетка в средата на последното стайче, което бързо се обособи на самостоятелно помещенийце след дръпването на всички ограждащи перденца. Абе, като онова, в което се натискаха докторите на “Анатомията на Грей” (това съм го виждала в трейлъра за сериала). Изведнъж се оказа, че кушетката не е просто кушетка, а медицинско легло с множество ъпгрейди – вдигнаха нивото като за начало и веднага включиха кислород, въпреки вялите протести на пациента за нещо си – например, че е мъжествен и не му трябва кислород.

Към нас се юрнаха още 2 каки, и те усмихнати. И наричат Кал „honey” и „sweetie”, докато му набучват нежно абоката и му източват три шишенца кръв за спешен анализ. Той дори не им се разсърди на „honey”-тата, а и едната беше доста негов тип. Веднага връзка с апарат за кръвно, пулс и всякакви сърдечни показатели. Веднага една от изчезналите за минута каки се върна с банка физиологичен разтвор и хоп, започна вливка. Пристигна друг лекар, представи ни се и ни разпита пак за оплакванията и общото състояние. Пие ли лекарства, страда ли от нещо, какво е ял и пил от сутринта. Аз сконфузено мънкам, че съм дала Имодиум, а той ме похвалва, че съм адекватна майка, браво!, така трябвало.

Разпитът ме навежда на опасения за менингит, защото ние БГ майките не ядем ряпа, като местните – знам какво значат тия въпроси и започват да ми се подкосяват краката. После, бързо преслушване – абе, тук преслушват през тениската, акво етова нещо? Верно, добри слушалки, ама на голо си другичко. С Жоро се почудихме дали не е заради вечните им опасения да не ги заподозре някой в сексуални опипвания. И при личния лекар така преслушват. Странна работа! Ние още с Жоро ги държим под око, защото все са много мили и все нещо ни обясняват, а ние сме свикнали на намусени специалисти – ами че как така, хем ще е добър специалист, хем пък и любезен?!? Подозрително е някак...

Калоян го втресе още на първата банка, заради стайната й температура... Почва да го тресе още повече. Хоп, кака тича с топло, изварено одеалце, бяло. След 2-3 минути му става по-добре и минава в един по-добър свят, изпълнен със сънища...

Междувременно, той вече си вдигна и своята лична температура. Дойде една сестра Мишел (тя не беше кака) и му я замери бързо и ловко. Ооо, висока е. Колко? 102 градуса Фаренхайт. Колко е това в Целзий? Не знае лелята. И ние не знаем. Адски стрес, не можем да се сетим че дори имаме конвертори в телефоните си. Аз обаче, като съвестен читател на БГлог, прочела същата сутрин в секция Образование статията на Куини за мерните единици и почвам бесни припомняния как беше прехвърлянето от Фаренхайт в Целзий без сложни дроби. Ммм, как беше, как беше? Знаем как става с температурата навън, но досега не сме имали жега 102*F, откъде да знаем колко е? В тоя миг, на Жоро му светва за конверторите в телефоните и хоп, получаваме 38.9*С.... Дааа, добра температура като за начало. Мишел носи две хапчета и пациентът кротко ги изпива, вече без да се съпротивлява....

Идват резултатите от кръвната картина – има инфекция. Опасения за апендицит. Дали е по-успокояващо от менингит? Идва първата кака и този път ни носи малинов сироп в мензура. Оказва се, че не е точно сироп и не точно малинов, но на цвят го докарва... Контрастен оцветител – пие се в границите на 20 мин., и после се чака час да проникне в стомашния тракт и после на скенера - течността помага да се види размера на апеникса, за да се прецени дали е възпален.

Окей, даваме на охкащия ни любим син да пие по малко от полу-малиновия полу-сироп. Той, разбира се, веднага повръща. Само полу-сиропа, нищо друго, чист отпаден продукт, почти годен за рециклиране... Идва сестра, сръчно забърсва. 

Иначе видяхме, че една много черна алабамска Тотка да обикаля пред перденцата, бавно и тромаво, с типичната тоткина походка. Тотка е кодовото ни название на средностатистическа санитарка. Местната Тотка отговаря на всички външни полови и безполови белези. Но не идва да бърше тя с тежката си стъпка. Тича сестричката и го прави бързо и чевръсто. Тук пропуснах да гледам за усмивка, защото се бях скрила в процеп на пода. После нашата Мишел тича при нас с ампула Зофран против повръщане. Хоп, боцва я в системата и ни казва да изчакаме десетина мунитки. Окей, не бързаме заникъде. Калоян вече не го боли. Просто лежи прострян.

После носят нова бака оцветител и пак се почва отпиване, глъка по глътка. По мъничко, всяка минута. Двайсет смуквания със сламката за двайсетте отпуснати минути. Окей, полу-сиропът влезе, без да излиза. Сега? Сега ще чакаме един час да слезе в тракта и после имаме ред при Джим? Джим кой? Все едно ни е приятел. Джим, който работи на скенера. Аааа, значи скенерджията Джим ще чакаме. Окей. Часовете се точат като намазани с масло... Вече сме в четвъртия си час от идването ни, преваля 10 вечерта... Каките вдигат предпазните подпори на леглото, нова екстра, и Калоян може да си поспи, чакайки...

Чакаме, Калоян дреме в треската си и бълнува нещо тихо. Ние се сещаме, че имаме и друго дете и се хващаме за телефоните да проверим какво става с дъщеричката и британския гост. Е, тя е оправна, вечеряла банан, измила се и отива да спи, макар и с час закъснение от режима. Браво! Леко ме глождят притеснения, че сме я оставли самичка с непознат мъж – нали тук са луди на тема сексуални простотии, та и аз почвам да давам фира... Гложди си ме, но като я чувам каква е бодра и напета, успокоявам се. След 10 минути звъним пак, вече била заспала, ни уведомява британецът... О, йес...

Стрес върховен (огромен минус), но пък видяхме как се отнасят към подобни спешни състояния тук (огромен плюс). Изнизва се час и половина в тягосно чакане и накрая скенерджията Джим идва. Разкачва буксата, свързваща всички жици по калояновото тяло с монитора на стената и ни демонстрира поредната екстра на леглото-кушетка – кислородната бутилка в долната му част и ловко я свързва с тръбичката, която му подава кислород в носа (Калоян бе убеден, че това влажно и лепкаво нещо, което му бутат в носа е тръбичка със сополи, някакви чужди сополи, за ободряване...). Добре, че по биология са стигнали до дишане и кръвообращение, та си обясняваме събитията научно.

Джим дръпва завеската, разваля интимното ни помещение и подбутва леглото навън... Извън завеските е всъщност коридор и нещо като открита канцелария насред коридора, гледаща точно към външната врата, където спират линейките. През десетина минути карат по един нов с носилките... И хоп, разпределят го зад някоя завеска. И слушаш какво го питат и разпитват...

Жорко предлага на Джим да помага в бутането на леглото до скенер-залата. Джим е на видима възраст около 54-55 и не дава никой да му бута леглото, може да остане без работа... С усмивка си говори с нас. Ние, по навик, се приготвяме за дълго пътуване с асансьори до дълбините на земята... Не, само излизаме през един коридор и сме в залата. Огромен пръстенов скенер (тип cat scan) General Electric изпълва залата. После Джим почва още някакви вливки в системата на Калоян на място, за успешна видимост; любезен, мил, обяснява ни. После ни вкарва в стаята при него и започва изследването. Прилича на нашите скенерни процедури. Може би малко по-добра апаратура, но за разлика от нашите процедури – Джим не е специалист, а само оператор на скенера, и той изпраща данните до централата им за разчитане от специалиста-рентгенолог, който посдле ще върне данните пак по съшия начин. Тук вече ме обхваща лек стрес, но Жорката твърдо вярва в тая система на комуникация и е силно обнадежден.

Джим праща изследванията и ни предава на Меган, малка дреба модерна мацка, която ловко разкачва Кал от всички жици и тръби за вливки и почва да бута леглото обратно към Сп(м)ешното отделение. Не, благодари, и тя не иска кавалерската помощ от Жорко и като Шумахер изминава разстоянието за три пъти по-кратко време от аргюнлията Джим, който си караше на първа скорост. Леглото има две степени, като скорости, сега вече ми става смешно. Има и спирачка, ама това го имат всички такива легла и у нас, хайде ще ми вдигат стойки тук! А леглото го бутат на снижено положение, като болид. Майтап! Калоян вече изглежда по-добре и явно се кефи на скоростта, като само си пази ходилата, да не ги остави Меган на някоя от вратите, край които профучава. Спирачка и хайде, обратно зад перденцата. Меган бързешком скачва младежа пак на всички тръби и жици. Нещо тихо се подхилва с него, той й отговаря, а ние с Жоро се споглеждаме, ако трябва да ги оставим малдите сами? Меган, обаче, го потупва свойски и отгърмява обратно към скенера си. Жалко, и тя май беше негов тип....

Продължаваме да чакаме напрегнато. Трета банка започват да вливат. Пак го тресе, носят още едно одеяло. И то беличко и изварено, и то пари още. Кал си трепери кротко, вече му е навик, и леко се унася. Ние нервно си чакаме, вече полусхванати от тъпите столчета. Забавляваме се да гледаме монитора и да гадаем кой показател за какво е... Опъна ни се само количеството кислород в кръвта, ама откъде да го знаем, че това било.

Накрая идва лекар и ни обяснява мнението на рентгенолога (или както там се нарича специалистът, разчитащ снимките на скенера). Добра новина и не дотам добра новина – обичам я тая игра. Не било апендицит, ох, добре. Лимфни възли били. Не дотам добре, но все пак можело да се отдаде на стомашен грип, при който са се възпалили. Както лимфните възли по врата и под мишниците. Все пак е информация някаква, но иначе нямали точна диагноза. Мога да ги убия с тия техни презастраховки! Поне у нас ти кажат някаква тъпа диагноза, половината на латински, но се чувстваш спокоен, диагноза има. А тук – вероятности само, и гледат да са прецизно точни и никакви техни интерпретации не дават. Късат ми нервите, но явно така е правилното. Това ще си остане като диагноза, да й се чудя само....

Почват разяснения за лекарствата, как да ги пие, кога... Вече е почти полунощ. Изписват ни.... Интересното е, че едното лекарство има реална цена от 150 долара, но със застраховката плащаш само 15. Това е добре. Сега ще чакаме подробната сметка за всяка процедура, инжекция, хапче, банка физиологичен разтвор, медицински услуги, да не говорим за, мдааа, скенера. Ако сте чели за промивките на главата на Траяна след котешкото нападение – цялата процедура беше около 40 мин и сметката беше за 2,500 долара. Значи сега ще минем на петцифрени числа, няма как.... И като си помисля, че сред нашите сънародници в града има хора, които живеят на честна дума, без застраховки – какъв ли риск поемат хората, за да им е по-евтино!? Не ми се мисли. Ако не забравя, ще докладвам за цената на гореизложеното...

След още една цяла нощ и цял ден с висока температура, Калоян вече се оправя. Видимо. Искрено се моля да не повторим тези емоции. Толкова е важно здравето, но го приемаме за даденост. След като миналия месец оперираха майка ми за уж бъбречен камък, който се оказа рак, и извадиха ключови органи, вече изпитвам ужас от всичко. Диагнозите ме плашат, а липсата им - още повече. Хипохондрията е лоша работа, но няма откъде да почерпя трезвост в момента.

В крайна сметка, добре е всичко, което завършва добре. Дано да е така....:)))