+56 56 гласа

Ех, тези сълзи учителски…

За какво ли не ги проливаме… За щяло и нещяло, биха казали хората, които не познават твърде чувствителната ни даскалска психика, изфинена от непрекъснатото треперене първо да опазим дечицата живи и здрави, а после и да ги научим на нещо добро и умно. Психика, вибрираща от перманентното напрежение, което ни разпъва. Разочарованията и удовлетворението се смесват по неповторим начин и придават облика на почти всеки работен ден…

И ако нервните ни клетки ежедневно умират по много, всекичасно ги съживяваме единствено чрез любовта си към децата. Само тя ни спасява, превръщайки ни в силни, държеливи люде, оцеляващи в битките с горката ни образователна система, която освен да ни души с безумията си, бюрократщината си и да ни удавя в чиновническо писарство, друго не знае, пък и не се интересува…

Този следобед се подготвях за утрешното тържество, с което ще отбележим края на учебната година. И с кой акъл рекох да го озаглавя „Последният учебен час”? Сложих на първия слайд най-отгоре едно звънче да бие и после продължих нататък работата си.



Писах и оформях слайдовете на презентацията, която ще ми бъде опората на урока, и стигнах до последния. А той е редно да звучи като логичен финал. Зачудих се какъв да бъде завършекът. Разбира се, звънчето за последно ще удари, а песента „Хей свърши се таз година” моите деца за първи път ще я чуят от хубав запис, защото тези дни само им я пеех, но без акомпанимент.

И като нахлуха едни картини и спомени от цялата година… Особено от последните дни. Моите първолаци все задаваха въпроси колко време ще продължи ваканцията, кога ще се видим и колко години ще съм им класна – дори с предположения, че сигурно до 12-ти клас ще сме заедно. Може да са малки, може да са първи клас, но те усещаха наближаващата раздяла и се бяха разчувствали. И май им залипсвах още от сега...

Ех, как да останат очите сухи? Как? Боже, дано утре да успея да запазя самообладание, че ако се разплача, съм в състояние да разстроя сума ти народ! Защото – вие нищо не знаете! - аз умея дълбоко и безутешно да се разплача. А обратното – да се овладея, ми е доста трудно. Чак непосилно на моменти…

Днес си спомних за клипа на Тони. Думите на Шлатър толкова точно описват учителя! Учителят, който никога няма да изневери на децата, на професията и на себе си. Достойният, раздаващият се, преживяващият всичко, прощаващият и вярващият в доброто, истината и красотата. Плачещият от безсилие, от разочарование, от обида и яд, но и плачещият заради успехи, заради искрено изказани добри думи… и най-вече заради любовта, която възниква рано или късно в отношенията ни с малките човечета.



Пожелавам на всички съкласници, които утре ще раздават удостоверения, хубав празник! И повече усмивки, не много сълзи!