Моля те, вземи ни-и-и!

Вчера, на връщане от работа, минах по друг маршрут. Покрай оградата на една необитаема сграда се натъкнах на шест малки котета, които, щом ме видяха, се спуснаха към мен. Толкова бяха мънички, че за да си представите размерите им, трябва да видите снимката, на която едно от котенцата е близо до тревите.

Извадих фотоапарата, за да снимам пухкавите сладуранчета. На тях обаче изобщо не им беше до снимки – те имаха голям проблем. Не е нужно да говориш езика на животните, за да разбереш какво ти казват.

Изглежда майка им или може би някой собственик на котка, родила шест рожби, ги беше изоставил и те плачеха и се молеха да бъдат приютени някъде.

Първо ме наобиколиха и започнаха да се опитват да се изкачат нагоре по дрехите ми. Едно се мушна под десния крачол на панталона ми.

Аз клекнах, за да ги видя отблизо и да си поговоря с тях. Бяха много красиви. Светлобежовите котета бяха синеоки, ама едно много интересно петролено синьо.

Сивите – зеленооки със син оттенък.

Пъстрото имаше тъмножълти очи.

Накачулиха се върху мен.

„Вижте какво”, рекох им, „виждам, че страшно сте го закъсали, но разберете - аз съм най-неподходящият човек за ваш осиновител! Не мога да ви взема вкъщи, защото развивам много силна алергия с пристъпи на задушаване, когато съм заедно с котки под един покрив. Толкова силна, че веднъж бях на гости у едни хора, дето гледаха котка от години, и заради това, че по едно време почти престанах да дишам и посинях, домакините викнаха „Бърза помощ”. Добре че действието се разви в провинцията и там лекарите дойдоха на 4-тата минута, че ако бях в София, нямаше сега да си говоря сега с вас”.

„Моля те вземи ни със себе си! Не ни изоставяй на произвола на съдбата! Ние ще умрем тук, без някой да се грижи за нас! Идва зима – ще погинем от глад и студ!”.

Едно сивичко се опита да влезе в джоба ми. („Джебчия!”, както по-късно духовито изкоментира един ученик, докато разказвах на моя клас същата тази история).

Започнаха да мяукат по такъв сърцераздирателен начин, сякаш плачеха малки деца.

„Ако ви взема аз, не след дълго ще останете без стопанин и отново ще бъдете захвърлени на произвола на съдбата” - продължих с обясненията аз. - „Но вие не се тревожете! Толкова сте малки, сладки и пухкави, че скоро ще бъдете настанени някъде. Обещавам ви, че ще се опитам да ви намеря грижовен собственик. А сега си тръгвам и утре пак ще дойда.” – и се изправих.

„Не, не те пускаме никъде да ходиш!” – зареваха още по-силно те.

Едно сиво котенце – изглежда най-мускулестото – заби здраво ноктите си в дрехите ми и се покатери почти до гърдите ми. Другите след него започнаха да правят същите опити.

Почнах да ги разкачам и когато оставих и последното, им казах: „Довиждане до утре!”.

Те се върнаха на старото си място до купчината сухи есенни листа, които май използваха като завивка и ме изпратиха с тъжни погледи, много разочаровани от моето поведение.

Днес сутринта излязох по-рано, за да успея да ги видя преди работа. Нямаше ги там, на онова място. В училището разказах на моите ученици тази тъжна случка с котетата и веднага се явиха желаещи да ги вземат за отглеждане. Казах на децата, че ще ги донеса, но ако ги намеря.

На връщане от работа пуханковците пак ги нямаше там. Иска ми се да вярвам, че тяхната история е завършила щастливо и сега малките писита са някъде на топло, където се чувстват сити, доволни и щастливи.