Това, което толкова много обичам, със сигурност ще ме убие

21 септември 2007, 20:35 Публикувано в Образование | 14 коментара , 1036 прочита
Категории: Размисли
Ключови думи: размисли, въпроси без отговор
Става въпрос за... учителската професия. Под „ще ме убие” трябва да се разбира „по-рано ще си ида от този свят” заради натовареното ежедневие и ред други причини. Наричам го „натоварено” заради психическото напрежение, което се натрупва и много трудно се освобождава, и заради невъзможността да успея във времето да изпълня всички неотложни задачи. Ами че те край нямат...

Фактите показват следното: от петнайсти септември насам вкъщи почти никаква домакинска работа не съм свършила, а съм в постоянна надпревара с времето: лягам си късно, готвейки се за следващия ден, и едвам успявам да смогна. И не само това – с членовете на моето семейство разговаряме в телеграфен стил – само най-важното и набързо – стил, който аз съм наложила на всички, понеже все НЯМАМ ВРЕМЕ.

По-запознатите с моето житие-битие може би в този момент ще си помислят, че ми е тежко, понеже уча първолаци тази година. От една страна – да, предизвикателствата при тях са безкрайни и ТВЪРДЕ нестандартни, но от друга – става въпрос за омагьосания кръг, в който се завъртях, откакто учебната година е започнала. Почти всеки ден се прибирам късно по ред причини: я до РИО за нещо ще отида; до Столична библиотека ще отскоча, понеже еди-какво си ми трябва; до Департамента ще се добера заради квалификационния курс; а най-често вися в училището, понеже се налага нещо да бъде предадено в писмен вид и разбира се - в най-кратък срок.

И може би... на онези четящи, които не са учители, от тези редове вероятно съм създала усещането, че се оплаквам, но това всъщност не е оплакване, а точно едни такива нахвърляни „невчесани мисли”... Нали ние имаме такава категория тук? Мисли, които споделям сега, и не смятам да редактирам - много първични, искрени, истински...

От психологическа гледна точка стигнах до извода, че при мен възникват следните конфликти:

1. Искам да си върша работата качествено, но поради обема и кратките срокове – не е възможно да стане така, както аз си представям, от което в крайна сметка чувствам огромно неудовлетворение.

2. Почувствах колко съм безполезна, когато вкъщи умувахме със съпруга ми как ще процедираме, когато той постъпи в болница за операция: за нея се иска съответното заплащане, и след направените прости сметки отидохме на варианта, че може да се наложи аз да издържам семейството... Смях в залата – моята заплата не стига, за да покрием текущите сметки, а какво остава за нещо друго...

... Докато се опитвам да поема въздух, и да сложа ред в живота и мислите си, си спомням отвреме-навреме за една колежка, която тази година не посрещна ученици на петнайсти, понеже смени професията си – стана продавачка. Един добър учител от друго училище, когото учениците много обичаха... Когато я попитах защо е избрала някакъв съвсем друг житейски път, тя ми отговори:

- Знаеш ли, че едва когато започнах тази съвсем обикновена работа, разбрах, че животът бил хубав... Ти разбираш ли, че ние в училище сме така улисани в ежедневието, толкова затворени за случващото се около нас, че не усещаме как той изтича като в пясъчен часовник, без да видим красотата му и изпитаме радостта, че го живеем...