За Истината, Лъжата и Всичко останало…

Когато един човек те излъже веднъж, не е приятно, но не го отхвърляш и продължаваш да му се доверяваш.

Когато същият човек те излъже втори път, отново се опитваш да оправдаеш постъпката му – че може да е било някакво недоразумение, или да е било неволно. Макар че известната теория (която винаги се потвърждава) гласи, че ако те излъжат втори път, винаги има и трети.

Да, обикновено има трети път, при който вече – няма как! - ти самият проглеждаш, осъзнавайки, че човекът има проблем. След четвъртия, петия път и нататък уважението към него започва да намалява до степен той да не бъде забелязван, сякаш е прозрачен.

Общо взето така се развиват нещата при мен, тъй като не ми е присъща детската наивност – натрупала съм достатъчно много житейски познания за света и хората. Естествено - няма да седна да тръбя на всеослушание кой какъв е – лъжец, манипулатор, подлец, интригант и т. н., тъй като е под достойнството ми. Е, мога да поплача на нечие приятелско рамо, че съм била подведена, и толкоз.

След n броя лъжи човекът, който ме е разочаровал, спира да съществува за мен в качеството си на значима и стойностна личност, без значение кой е той, какво положение заема в обществото и с какво име се ползва. Явно това, моето, е нещо като защитна реакция против последващи разочарования. Ако с въпросния човек ме свързват делови отношения, въпреки промененото си отношение към него, запазвам любезния си тон на разговор при общуване. Нямам право да го съдя, нали?

Смятам обаче, че без доверие е невъзможно да се общува. Изгубвайки го, ние късаме връзка, разрушаваме приятелство, съсипваме бъдещо ползотворно сътрудничество.

Прави ми впечатление, че голяма част от хората не преживяват така тежко (като мен) лъжата с нейните многобройни и разнолики проявления. Не й обръщат специално внимание, особено ако тя не е свързана с някакво лично ощетяване – морално или материално. Някак си, като че ли ние, българите, които живеем във време на икономическа и духовна криза, сме попретръпнали спрямо отрицателните прояви в живота. Може би, защото ги срещаме на всяка крачка и нашите сетива неусетно започват да се притъпяват.

Лъжата, като грозно и недостойно явление, не само е един от инструментите на държавната ни политика и управление, не само е оръдие на медиите, чрез което те манипулират поднасяната информация, но, за жалост, лъжата е пуснала дълбоки корени в нашия живот и във взаимоотношенията между обикновените хора, каквито сме ние всъщност. Казвам „за жалост”, защото съм убедена, че няма нищо по-красиво и топло от искреността между човеците!
 
Темата за Лъжата и нейния прекрасен антипод – Истината ме вълнува по принцип. Отвреме-навреме сядам и написвам по нещичко, защото изпитвам потребност да го изразя с думи. Преди няколко месеца написах това: Видове лъжи.doc. А още по-рано ето това: В името на истината.doc.

Учител съм и като такъв особено много държа да възпитам учениците си силно да обикнат истината и да й служат. Те знаят, че категорично отхвърлям лъжата, и постепенно, общувайки по-продължително с тях, моята твърда непримирима позиция се превръща и в тяхна.

През последните дни, под влияние на размислите ми по темата, потърсих да науча какво казват великите умове за Истината. Питах се дали тя е била толкова значима за тях, колкото и за мен. Направих клипче, в което събрах онези техни сентенции, които ми направиха по-силно впечатление. 



Дирейки информация по темата, попаднах на 14-те заповеди на Буда, които са много популярни в руския интернет, но у нас явно не са преведени. (Някои от тях много си приличат със съветите на майка Тереза.) Ето ги и тях, преведени от мен.



И накрая… Толкова е кратък живота ни, че не си заслужава да се изгубваме като хора заради желанието си да се домогваме до облаги и слава и да се представяме за такива, каквито не сме…