Върнете се към BgLOG | Профил | Публикации
всички ключови думи
Или по-ясно казано: конфликът, който възниква между желанието ни да обичаме и да бъдем обичани, и най-ценната жертва – личната свобода. Става въпрос за често срещан проблем, който се поражда в отношенията между влюбените.
Любовта, за съжаление, не избира хората според сходството им в характерите, а пламва внезапно, по необясним начин. Малко по-късно, след като влюбените здраво са хлътнали, идва моментът на опознаването. Нерядко той се изразява в посланието към другия: „аз съм влюбен/а в теб, но не харесвам (да речем)... :
... как се отнасяш към другите хора;
... как общуваш с тях;
... начина, по който се изразяваш;
... музиката, която слушаш;
... твоите предпочитания по отношение на... (тук примерите могат да бъдат много);
... как се обличаш;
... как си прекарваш свободното време;
... и т. н, и т. н., няма смисъл да изброявам, нещата са ясни.
Следващата фаза във взаимоотношенията е свързана с намиране на изход от положението. Един решава, че ще се променя до безкрайност, пък дано някой ден да заприлича на онзи образ, който неговият любим си представя. Друг си казва, че свободата е по-ценна от всичко друго в неговия живот и избира раздялата, която му носи много болка.
Много бих искала да споделите вие как бихте постъпили в такава ситуация. Какъв би бил вашият избор и защо? Бихте ли се отказали от любовта в името на личната свобода?
Много са интересни коментарите ви! :)
И все пак доколко можем да отстъпваме? Дали не бихме се отказали да обичаме, за да не се обезличим напълно? Коя е критичната точка, която не можем да преминем? А достойнството? Собственото АЗ, което ни определя като личности? Всяко нещо си има граници. Или?...
Чувал Чувал - Де е любовта?
Слънце грее, няма я луната, пуша си самотен под дъжда. Режа си ноктИте на кракатаи се питам, де е любовта.
Кокали от снощната вечерясе търкалят, правейки петна. Бавно аз се галя по коремаи се питам, де е любовта
Припев:
Ще взема да се гръмнасъс патрони за глиган. Твърде съм красив, за да живея сам. (2)
Веско, твърде си красив, за да живееш сам. Така си е :)
Идва ми на ума, че свободата започва там, където свършва любовта, и обратното, но изводът не е обнадеждаващ. Щеше ми се да дадем конкретни примери. Да речем, ако на мен ми поставят условие да не общувам с другите хора така, както бих искала, да бъда по-въздържана и лаконична, смятам, че това би било свръх усилие, което няма да мога да издържа.
Куини, ако знаеш, колко мисля върху сходен въпрос напоследък ... И просто не се стърпях да се включа, защото темата ме интересува живо.
Според мен взаимоотношенията по принцип са уязвими от гледна точка на потенциални конфликти. Защо ? Защото няма статични позиции. Има двама индивиди, два свята, но също така и две души с идентична потребност, една от най-дълбинните, а именно споделена Любов. Щастлива е двойката, която е успяла да съхрани любовната си истина във вид, който позволява всичко у тях и около тях да еволюира в положителна посока. По принцип всеки трябва да е наясно, че ако желае да съхрани връзката трябва да се е научил да дава. Да даваш означава, че ти си в позицията на благоденстващия. Защото и любовта струва нещо, дори когато даването е чиста радост. Готов си да споделиш всичко с любимия! Искаш да създадеш радост! Щастлив си, когато успяваш да накараш другия да се чувства добре с теб. Това е дар, но също така и много зависи от личната увереност на самия човек, какво е самочувствието му. Колкото по-висока е самооценката, (за предпочитане е да е реална), толкова повече любовта на единия не зависи от другия. Отделен е въпросът, че с времето всеки един от двамата се променя. И така трябва да бъде (според мен). Проблем е, когато се получи зависимост. Когато единият се превръща в зависимият човек, който с отказа си (дали под натиска на другия или сам избира) да бъде свободен загубва своето Аз. Отговорността за своя живот, отчуждението от своята най-дълбока същност е в резултат на създалите се симбиотични отношения. Това е границата, която аз не бих си позволила да премина за нито един мъж на света, колкото и да се обичаме. Обаче, досега не съм изпадала в такава ситуация, затова не искам да твърдя 100 %, че така бих постъпила. Ако ви се чете повече, ето една история, разказана от Роло Мей:
„ Веднъж царят решил да постави един от своите поданици в клетка. Това не била обичайната жестокост, защото царят се грижел за човека в клетката. Той имал всичко, от което се нуждаел. В началото човекът в клетката бил разгневен. Той повтарял на всеослушание: „Как може царят да направи това с мен! Това е несправедливо!” Но царят му отговарял: „Погледни! Ти имаш всичко и не трябва да се грижиш за нищо. Не правя ли всичко за теб? Какво искаш още? „ След време човекът в клетката престанал да протестира. Той бил потънал в мълчанието на своята клетка, но в очите му все още проблясвал огън. След време, виждайки как царят се грижи за него, той започнал да се пита: „Наистина царят не прави ли всичко за мен?” Човекът в клетката обяснявал на другите колко хубаво е някой друг да се грижи за теб вместо ти и все по-убедително разказвал колко добър е царят и колко хубав е този живот. Протестите си отишли и той започнал да благодари на царя за храната и леглото. Животът продължавал да си тече все така, но един ден царят заминал и заповядал на своите придворни да продължават да се грижат за човека в клетката. Сега обаче те не се отнасяли както преди, храната идвала през преградата на клетката и никой повече не му обръщал внимание. Това го измъчвало и той започнал да чупи съдовете, започнал да става мрачен и намусен, да се чувства глупаво и неудобно. Предишните размишления за живота и щастието се заменили с извода: „Това е съдбата”. И той го повтарял отново и отново, мърморейки. Неговата усмивка изразявала само празнота и безсмисленост. Вече никога не употребил „АЗ”. Той бил приет от клетката. Вече не изпитвал гняв или омраза, бил станал дълбоко безразличен към своята съдба. Човекът от клетката повече нямал сила да се върне навън и да се погрижи за себе си. „
Дениджейн, любовта ни кара да се чувстваме специални и живи, да летим от щастие, но идеята ми беше, че тя често пъти ни ограничава и подтиска, защото в името на това да се харесаме, ние всъщност се преструваме. Не сме естествени и свободни и в известен смисъл лицемерничим. Предполагам, че повечето хора са правили подобни жертви в някаква степен, за да запазят любовта си.
Познавам една двойка, които се обичат от близо двайсет години – още като ученици в основното училище. Мъжът е с много тежък характер, но за сметка на това има редица други достойнства. Когато съм у тях на гости, имам чувството, че всички ходят на пръсти като балерини, за да не ядосат с нещо главата на семейството, който лесно сменя настроенията си. Но съпругата му търпи стоически всичките му прищевки и знам, убедена съм, че го обича, даже бих казала – обожава. Аз обаче не се виждам на нейно място, колкото и силно да обичам някого, сигурно защото не мога да се пречупя до такава степен. Не казвам, че не правя компромиси и не се старая да бъда толерантна, но не мога да се разделя напълно със свободата си.
Дарличка, страшен коментар! Явно доста си мислила по въпроса. Ето това изречение ми направи силно впечатление:
Щастлива е двойката, която е успяла да съхрани любовната си истина във вид, който позволява всичко у тях и около тях да еволюира в положителна посока.
Също идеята ти, че трябва да се научим да даваме, е много истинска. Но дали сме в състояние понякога да дадем всичко, което иска да получи другия, за да сме в хармония?
Чудовище, в началото обикновено „лирическият герой” усеща част от същността на другия, но не всичко. Опознаването е продължителен процес, докато любовта има особеността да се появява неочаквано и да те захлупи. Освен че тя може да лумне между непознати, очите на любовта са слепи за много неща. През тях любимия човек изглежда идеализиран, като с ореол на главата.
Нелка, на теория е така, мила приятелко, но на практика не всеки лесно приема обясненията за мотивите, предисторията, целите и страховете. Особено да речем, когато съществува ревност, пораждаща недоверие.
Арлинка, а пък на мен твоят отговор ми звучи йезуитски: „ако любовта е целта и оправдава средствата, т.е. личната свобода, отказът от нея е напълно обясним и очакван”. А ти представяш ли си как изглежда отказът от личната свобода? Нито е просто, нито е лесно. Понеже знам музикалните ти предпочитания, искам да те запитам как би се чувствала с някой, който не понася да слуша твоя любим стил музика и си налага своя собствен? А да ти се намесва в избора на приятели? А ако се дразни, когато общуваш с определени хора и ти го навира постоянно в очите? Или пък да ти организира твоето лично време по негово усмотрение, без да се съобразява с желанията ти?
Добре, ще си призная, че имах такава връзка. И по всичките точки, изброени в постинга, срещахме несъотвествие. Естествено, любовта умря, даже се замени с непоносимост накрая.
Ген, притчата е хубава. Дано влюбените продължат да се гледат със същите очи, с които са се видели в началото.
Лейди, наистина само онзи, който е минал през такъв проблем, сблъскал се е с подобен конфликт, може да разбере за какво иде реч.
alisbalis, от моите наблюдения стигам до извода, че при повечето хора, за разлика от воденичните камъни, които с времето се заоблят и напасват, при по-дълго съжителство се изострят недостатъците и това дава добра почва за дразги.
Гардженце, права си, че различията са точно онова, което още по-силно привлича мъжът и жената. То в това се състои всъщност тръпката. Конфликт не би имало, ако се харесваме именно такива, различни, а само любов - силна, изпепеляваща и прекрасна любов.
Диди, съгласна съм, че трябва да се научим да приемаме човека, когото обичаме, с неговите недостатъци. Даже да обикнем и тях.
Коте, пожелавам ти никога да не се изпречи пред теб подобен проблем.
Дениджейн, да, всеки за себе си решава докъде е границата, познавайки собственото си АЗ.
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още...