СИНДРОМА  НА  ДОМАКИНЯТА  / В ПОНЕДЕЛНИК /

Божееее, пак се съмна! Е... поне е понеделник... И... колко е часът? О, имам време за една цигара и глътка кафе пред компютъра. Точно я паля и си пускам нещо за събуждане, чувам стъпки зад гърба си:

- Бау! – опитва се да ме стресне пет годишната ми дъщеря.

Ужас! Но вместо това с мил глас се обръщам към нея:

- Наспа ли се, Пиленце?

- Искам сладко! – отвръща ми тя.

- Тати спи ли още?

- Искам сладко!!! – вика тя.

Ставам, давам и витамин, после и сладкото, което толкова настоятелно искаше. От тук нататък трябваше да забравя за кафето, цигарата и компютъра. Започна ритуала по събличане и обличане.

- Не тази, не тази... блуза.

- не това, не това... клинче.

Е, накрая все пак си избра с какво да се измоди в детската градина. Дойде ред на играчката...

И най-сетне и таткото е готов и:

- Довиждане, милички!

- Чао, мамо!

- Чао, скъпа!

Затворих вратата и се почувствах гроги. Но поне вече бях сама. Е, не съвсем, защото 17годишния ми син все още бе в къщи, ама за радост обичаше да си поспива. Така че си поех дълбоко въздух, и седнах на компютъра. Кафето ми, обаче, беше изстинало. Тръгнах да си го стопля.

И щом влязох в кухнята, свят ми се зави. Единственото чисто място бе вътрешността на микровълновата. Сложих си кафето вътре да се топли и докато го чаках, реших да я подхвана от някъде.

Разчистих масата, то пък се претрупа  мивката, а торбата за боклук бе пълна. Микровълновата отдавна бе изпищяла, казвайки ми, че си е свършила работата, но онази, която аз започнах – скоро нямаше да свърши. Позамислих се...

И понеже вече си бях изцапала ръцете, реших да продължа. Пълната с отпадъци торба строих в коридора и поставих нова. Почистих съдовете и ги подредих в миялната машина. Отворих фурната да прибера един тиган и какво да гледам – стъклената и врата цялата на петна. Кога, ако не сега – си казах и се хванах да я почистя. А пода под краката ми лепнеше...

Вчера кафеварката беше преляла и пак си казах – мивката е празна и кога, ако не сега. Така че грабнах тъпата кафеварка и я изкъпах набързо. Посегнах да си изтрия ръцете в кърпата, а тя мръсна, мръсна... наложи се да я сменя. И тръгнах към пералнята да нося мръсната.

А там... там ме чакаше купчина от други разни такива. Е, няма как! Ще трябва да пусна и пералнята. Дори не посмях да погледна тоалетната. Изгасих бързо и излязох. Отидох до микровълновата и си пуснах наново кафето да се топли.

В това време се появи и сина ми. Беше се изкъпал.

- Мамо, как ми е косата?

- Може би, ако още малко я срешеш...

- Не! – отсече той – Така е добре.

Макар че ми се искаше да му кажа – защо тогава ме питаш – аз си замълчах. Но не и той. Засипа ме с въпроси – кое било за пране, кое не... Като междувременно си правеше какао. И когато се обърнах, за да си взема най-сетне кафето, какво да гледам – цялата, добре почистена от мен, маса беше в какао и мляко. Преглътнах горчилката и излязох. А зад гърба си чух:

- Къде са лопатката и четката?

Успокоението ми бе, че поне сам щеше да си почисти свинщината, но трябваше да се върна, за да му ги дам. Всяко нещо в къщи си има място, но се оказва, че единствено аз го помня, независимо колко пъти показвам и обяснявам.

Подадох му лопатката и четката, а юнака:

- Няма ли да се разкараш... Остави ме поне за малко сам...

Аз се опулих вътрешно, но нищо не казах. Излязох си. Поотдъхнах си малко и изведнъж се сетих, че кафето ми е още в печката, която вече не помня колко пъти пропищя... със сигурност беше недоволна, а ако можеше да говори и разбира – какво щях аз да и кажа...

Оглеждайки се в хола, забелязах чаши, кори от портокали, играчки и какво ли не още по масичката. Казах си – изнасям ги, разпределям ги по местата им и вече си вземам кафето, това е! Край!

Влизайки обаче в кухнята, сина ми пак се размрънка, че не го оставям на мира. Отскочих до детската да занеса играчките и... Там беше паднала бомба. На мен ми се доплака. А от прозореца ме гледаха оклюмали цветя. Това не можех да отложа. Полях ги набързо и като кон с капаци се изнесох от там. Но се сетих, че навярно и цветята в стаята на сина ми са на същия хал. Грабнах едно шише с вода и тръгнах. Чукам...

- Кво? – сърдито изръмжава пубера.

- Да полея цветята... – отвръщам му аз.

- Точно сега ли?

- Мога да ти дам шишето ти да го направиш – предложих му аз.

- Добре, де, влизай! – снизходително ме покани той.

Така и направих. Но като се огледах... чудех се къде да стъпя.

- Кво гледаш?

- Ами, зоната е минирана... Трябва да внимавам къде стъпвам...

- Добре, де, ще я оправя...

- Не ти ли омръзна да го повтаряш? Защото на мен ми омръзна да го чувам. И от днес нататък ще ти намалявам джобните с по 50 стотинки, докато не си оправиш стаята.

- Ти нямаше ли да поливаш цветя – тактично отклони темата юнака.

Мимоходом погледнах часа. Вече бе 12, а аз още не бях пила кафе и не бях пушила. Усещах, че се изнервям. Крайно време беше да приключа с угаждането на дома и да обърна внимание на себе си. Да не казвам, че дори не си бях измила очите, а да не споменавам другите неща.

Реших обаче за пореден път да си претопля кафето и...

- Мамо, пари... – обади се зад гърба ми сина.

Дадох му, като не пропуснах да го глобя, както му бях обещала. Той не изглеждаше впечатлен.

Най-сетне микровълновата изпищя. Отворих и си взех кафето. Отпих глътка и я върнах обратно. То вече не приличаше на кафе, поне не на онова, което да ми хареса. „ Е, добре, че измих кафеварката” – казах си аз и я заредих.

Някъде издалеч се чу друг писък. Пералнята беше приключила. Така че докато чаках да стане новото кафе, успях и да простра.

Та някъде към 13 часа вече бях седнала на компютъра, пийвах прясно вкусно кафе и бълвах димни кълба. Но... вече не за събуждане, а по-скоро за преспиване. И не защото бях толкова уморена, а просто отегчена. Толкова работа свърших, а ме очакваше още повече... Но... в понеделник обикновено е така.