СИНДРОМА НА
ДОМАКИНЯТА / В ПОНЕДЕЛНИК /
Божееее, пак се съмна! Е... поне е
понеделник... И... колко е часът? О, имам време за една цигара и глътка кафе
пред компютъра. Точно я паля и си пускам нещо за събуждане, чувам стъпки зад
гърба си:
- Бау! – опитва се да ме стресне пет
годишната ми дъщеря.
Ужас! Но вместо това с мил глас се обръщам
към нея:
- Наспа ли се, Пиленце?
- Искам сладко! – отвръща ми тя.
- Тати спи ли още?
- Искам сладко!!! – вика тя.
Ставам, давам и витамин, после и сладкото,
което толкова настоятелно искаше. От тук нататък трябваше да забравя за кафето,
цигарата и компютъра. Започна ритуала по събличане и обличане.
- Не тази, не тази... блуза.
- не това, не това... клинче.
Е, накрая все пак си избра с какво да се
измоди в детската градина. Дойде ред на играчката...
И най-сетне и таткото е готов и:
- Довиждане, милички!
- Чао, мамо!
- Чао, скъпа!
Затворих вратата и се почувствах гроги. Но
поне вече бях сама. Е, не съвсем, защото 17годишния ми син все още бе в къщи,
ама за радост обичаше да си поспива. Така че си поех дълбоко въздух, и седнах
на компютъра. Кафето ми, обаче, беше изстинало. Тръгнах да си го стопля.
И щом влязох в кухнята, свят ми се зави.
Единственото чисто място бе вътрешността на микровълновата. Сложих си кафето
вътре да се топли и докато го чаках, реших да я подхвана от някъде.
Разчистих масата, то пък се претрупа мивката, а торбата за боклук бе пълна.
Микровълновата отдавна бе изпищяла, казвайки ми, че си е свършила работата, но
онази, която аз започнах – скоро нямаше да свърши. Позамислих се...
И понеже вече си бях изцапала ръцете, реших
да продължа. Пълната с отпадъци торба строих в коридора и поставих нова.
Почистих съдовете и ги подредих в миялната машина. Отворих фурната да прибера
един тиган и какво да гледам – стъклената и врата цялата на петна. Кога, ако не
сега – си казах и се хванах да я почистя. А пода под краката ми лепнеше...
Вчера кафеварката беше преляла и пак си казах
– мивката е празна и кога, ако не сега. Така че грабнах тъпата кафеварка и я
изкъпах набързо. Посегнах да си изтрия ръцете в кърпата, а тя мръсна, мръсна...
наложи се да я сменя. И тръгнах към пералнята да нося мръсната.
А там... там ме чакаше купчина от други разни
такива. Е, няма как! Ще трябва да пусна и пералнята. Дори не посмях да погледна
тоалетната. Изгасих бързо и излязох. Отидох до микровълновата и си пуснах
наново кафето да се топли.
В това време се появи и сина ми. Беше се
изкъпал.
- Мамо, как ми е косата?
- Може би, ако още малко я срешеш...
- Не! – отсече той – Така е добре.
Макар че ми се искаше да му кажа – защо
тогава ме питаш – аз си замълчах. Но не и той. Засипа ме с въпроси – кое било
за пране, кое не... Като междувременно си правеше какао. И когато се обърнах,
за да си взема най-сетне кафето, какво да гледам – цялата, добре почистена от
мен, маса беше в какао и мляко. Преглътнах горчилката и излязох. А зад гърба си
чух:
- Къде са лопатката и четката?
Успокоението ми бе, че поне сам щеше да си
почисти свинщината, но трябваше да се върна, за да му ги дам. Всяко нещо в къщи
си има място, но се оказва, че единствено аз го помня, независимо колко пъти
показвам и обяснявам.
Подадох му лопатката и четката, а юнака:
- Няма ли да се разкараш... Остави ме поне за
малко сам...
Аз се опулих вътрешно, но нищо не казах. Излязох
си. Поотдъхнах си малко и изведнъж се сетих, че кафето ми е още в печката,
която вече не помня колко пъти пропищя... със сигурност беше недоволна, а ако
можеше да говори и разбира – какво щях аз да и кажа...
Оглеждайки се в хола, забелязах чаши, кори от
портокали, играчки и какво ли не още по масичката. Казах си – изнасям ги,
разпределям ги по местата им и вече си вземам кафето, това е! Край!
Влизайки обаче в кухнята, сина ми пак се
размрънка, че не го оставям на мира. Отскочих до детската да занеса играчките
и... Там беше паднала бомба. На мен ми се доплака. А от прозореца ме гледаха
оклюмали цветя. Това не можех да отложа. Полях ги набързо и като кон с капаци
се изнесох от там. Но се сетих, че навярно и цветята в стаята на сина ми са на
същия хал. Грабнах едно шише с вода и тръгнах. Чукам...
- Кво? – сърдито изръмжава пубера.
- Да полея цветята... – отвръщам му аз.
- Точно сега ли?
- Мога да ти дам шишето ти да го направиш –
предложих му аз.
- Добре, де, влизай! – снизходително ме
покани той.
Така и направих. Но като се огледах... чудех
се къде да стъпя.
- Кво гледаш?
- Ами, зоната е минирана... Трябва да
внимавам къде стъпвам...
- Добре, де, ще я оправя...
- Не ти ли омръзна да го повтаряш? Защото на
мен ми омръзна да го чувам. И от днес нататък ще ти намалявам джобните с по 50
стотинки, докато не си оправиш стаята.
- Ти нямаше ли да поливаш цветя – тактично
отклони темата юнака.
Мимоходом погледнах часа. Вече бе 12, а аз
още не бях пила кафе и не бях пушила. Усещах, че се изнервям. Крайно време беше
да приключа с угаждането на дома и да обърна внимание на себе си. Да не казвам,
че дори не си бях измила очите, а да не споменавам другите неща.
Реших обаче за пореден път да си претопля
кафето и...
- Мамо, пари... – обади се зад гърба ми сина.
Дадох му, като не пропуснах да го глобя,
както му бях обещала. Той не изглеждаше впечатлен.
Най-сетне микровълновата изпищя. Отворих и си
взех кафето. Отпих глътка и я върнах обратно. То вече не приличаше на кафе,
поне не на онова, което да ми хареса. „ Е, добре, че измих кафеварката” – казах
си аз и я заредих.
Някъде издалеч се чу друг писък. Пералнята
беше приключила. Така че докато чаках да стане новото кафе, успях и да простра.
Та някъде към 13 часа вече бях седнала на
компютъра, пийвах прясно вкусно кафе и бълвах димни кълба. Но... вече не за
събуждане, а по-скоро за преспиване. И не защото бях толкова уморена, а просто
отегчена. Толкова работа свърших, а ме очакваше още повече... Но... в
понеделник обикновено е така.