"Нищо ново" - както казваш. През годините и аз съчетавах учителството с периодично пазене нощем. Работих като "общак" в склад. Бях футболен съдия 15 години и с риск да ми "сменят физиономията" на някой селски терен /не е смешно!/ докарвах средствата в къщи до границата на оцеляването. Даже две лета продавах на пазарчето в квартала. Сума колежки, явно родени "интелектуалки", ми се присмиваха зад гърба. Но и тогава, и сега, от човешката простотия не ми пука, защото знам, че няма "срамна работа". Срамно е да крадеш и да врънкаш за социални помощи. Срамно е да коленичиш пред шефа и да трепериш за мизерното местенце с мизерна заплатица.А инспекторати и МОН, съставени от абсолютни олигофрени, непипали дневник, усложняват и без това тежката работа с новоизмислени забрани и бумащини. Наричат това "реформа", но на всички в системата ни е ясно, че се касае за съзнателно загробване на образованието.Тази учебна година ми предлагаха даскалуване в 2 училища - вярно, на непълен норматив. Но отказах. Едно, че нямаше възможност да съчетавам с избраните обекти. Другото е че от 5-6 години липсва удовлетворението от професията. Учениците стават все по-незаинтересовани, неграмотни, недисциплинирани. Добрите деца са малко. Родителите - претенциозни, напористи, дори агресивни /колко колеги бяха бити в буквалния смисъл на думата!/. Вместо учител, и в училище си предимно пазач и "укротител". Чувствах се толкова излишен, толкова сам в някои часове /особено когато преподавах поезия/, че се нуждая от смяна на средата. Споменаваш здравето си, разбирам те! Аз пък ще се помъча да спася това, което ми е останало от него, особено от психическото здраве след 17 г. даскалък. Няма друга професия, така унищожителна за нервите и сетивата! Ужасявам се, не искам да изглеждам, заеквам, тъпея, недочувам като повечето изхабени колежки пред пенсия!А писането на помагала, разкази http://bglog.net/blog/swetew/site/posts/?bid=15701 /имам 2 издадени книги, за новите неща може да погледнеш в общност "Литература"/, публикациите по списанията /и в този блог/ са желаната връзка с предишната професия и поддържане на интелектуална форма.
Благодаря за добрите думи! Приемам поканата за приятелство. Ще си позволя като финал малка шега с перифраза на цитат от първата ми книга: "Учителството днес не е занаят, не е дори професия, а по-скоро диагноза. " Тъй че дерзай, успехи и търпение в нелеката мисия, приятелю!
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още архиви