Жалко е,че и ти си тръгваш,пишеш много добре и интересно,поне оставинякакъв адрес,че като ни дожалее за теб,да идваме да те виждаме

Който има какво да каже, гласът му ще се чуе, независимо къде се намира.

Много хубав разказ, в който си изложил Твоята гледна точка,
но аз като човек, който не участва в активния живот на селото,
ще ти кажа, че има и други гледни точки(изказвам се от позицията на наблюдател).Най - малко от теб очаквах да напишеш този разказ.Винаги съм те смятала над тези неща и честно да си кажа, малко се разочаровах.Е, теорията ми, че съществува умен, уравновесен и винаги притежаващ верните отговори човек,
се разби на пух и прах, но всеки има право на мнение.
Успех!С най - добри чувства.

ПП: Който иска да те чете, ще те намери...
       Но е излишно.;)

Еее, скъпи ми селски шуте, добре разказваш, но някак прекалено се преекспонираш като мъдрецът на селото, през чиито мъдри очи всички трябва да виждаме жалкия животец в Розово...

Шутът винаги има ключове роля за пиесата, безспорно, но това е в случаите, когато освен добър разказвач и шегаджия, той е надарен с неоспорими лични качества и житейска мъдрост. И разум в поведението - за да предложи мъдростта си на краля/кмета/управляващия и обкръжението му по неоспорим начин и да го накара да се замисли, не само да се засмее на крайностите му...

Селото е отворено пространство - и за жителите, и за транзитните. Всеки минава, заминава, ако иска остава, ако иска само пътьом го понасира в търсене на по-интересни селища. Никой не е вързан, нито от кметството, нито от кръчмата да прекара живота си и да роди децата си тук. На който му харесва, ще си стои и ще си приказва с приятелите. На който не - светът е голям, места много....

И не е нужно някой да застава на мегдана и да вика наоколо защо щял да вече поеме накъдето му видят очите, че да почнат селяните да се вайкат и да го разубеждават, че селцето и кръчмата ще опустее без него.... Няма да опустее, който и да си тръгне.

Е, ще е чоглаво ден-два, но ще дойдат други - ту кротки, ту чешити, ту мъдри, ту неграмотни, и все ще има нещо да предъвкване. Като във всяко друго село или град от селски тип... Това е животът. Дори и да има скокове с бънджи от селския мост - ще се говори седмица за адреналин в кръвта и после ще се забрави пак. Нормално.

Е, когато някой се изходи на мегдана, верно - мирише по-дълго. Ама и то, след поизчистването се забравя. Като си живял по-дълго със съседа си и си поизпил малко ракия с него в кръчмата, по си склонен на компромис, защото си си казал думи с него, които са ти били важни. И на него също.

А чешити ще минават и заминават. Нищо ново. Няма да затвори нито селото, нито кръчмата.... Наздраве!

.... Много мъка има на тоя свят, Моканино...."

                  П.С. Намерил съм ти 500 мл, ракия от киви! Такова нещо не си пил! Ще ти пратя по пощата.... Fuck off, на "обществото".... Мразя да се сбогувам!

Хахаха, и после защо историята не била точна наука! Ами като се пише от хроникьори, които представят нещата такива каквито на тях им се иска да бъдат! Щом са се наели да пишат летописната книга, значи ще опишат всичко без да пропускат събития, в които самият автор не се е представил в „розова“ светлина и без да се изкривява истината.

Абсолютно неверни факти са следните:

Оказа се, че в това село усмивката е винаги задължителна – на всяка цена и със всякакви средства. Започнаха да изчезват хора. Понякога изчезваха просто защото бяха казали нещо накриво, понякога се махаха, защото им бе омръзнало да си държат устата разтегната с ръце.

Как пък не съм разбрала, че усмивката била задължителна и че трябвало да си държиш устата разтегната!

Оказа се още, че селяните не обичат неприятностите, и ако случайно се сблъскат с тях, предпочитат кметството да ги отстрани.

Какво трябва да се разбира под „неприятности“? Явно случаите, в които някой си позволява да издевателства над друг!

Вместо да се мори да решава кой крив, кой прав, кметството просто реши да забрани неприятностите.

Ами да – точно тези „неприятности“ трябва да се забранят със закон!

И... някои хора избягаха, а други се разбунтуваха. И съответно веднага обидиха други. И съответно веднага бяха обявени извън закона. И съответно... аз отключих шкафа с оръжията.

Ти отключи шкафа с оръжията, за да нападаш грубо кротки и добри хора, които с нищо не заслужаваха подобно отношение. И това не те прави герой, а напротив – жалко е.

Трябваше да се премахне глупавият закон за “непременно позитивните новини”.

Няма такъв закон и не подвеждай обществеността, моля!

Направих последен опит да отворя очите на моите съселяни с един анализ на психиката им.

Да, за този „анализ“ знаем :) Той е направен въз основа на въображението на автора, не е обвързан с реални факти и няма никаква научна стойност.

Всичко написано тук в тази публикация звучи доста тъжно, ако наистина вярваш, че е истина. Всъщност, не всичко - намерил си приятели. Надявам се и кмета да ти е дружка все пак. Въпреки, че бил безхарактерен. Ще прочета отново внимателно написаното от теб. Благодаря за искреността ти.
Поздрави! :)

С огорчение прочетох написаната от Рупани публикация, която отразява неговото виждане за хората в сайта. Стана ми тъжно и за определението, което получих - безхарактерният кмет с кахърна физиономия, който секрие във важните моменти и не хваща лоста на властта здраво.
Затова ми се иска да обясня някои неща свързани с BgLOG, позитивните новини, хората тук, техните мнения и властовите механизми.
Първо- кметът на село Розово не се крие, той участва активно в обществения живот, но когато в едно село има много хора, които имат различни позиции и между тях прехвърчат искри, той трябва много умело да направи така, че хем да не го свалят от власт, хем да успее да ги умиротвори иконфликта да затихне. Рупанчо, не знаеш колко телефонни разговори, писания и терзания са ми коствали всички конфликти и колко мисли и чудения как да постъпя, за да се реши един или друг въпрос. Всяка биткаси има специфичен начин да бъде решена - една битка може да бъде решеначрез силов метод, друга се решава чрез мъдрост. Понякога е мъдрост да оставиш хората от кръчмата да си се карат и бият на воля, пък като кротнат отново ще седнат с халбите в ръка и ще пеят отново песни за уважение и житейско благополучие :)
Друг път мъдростта се изразява  по друг начин. Всяка ситуация си има свой подход. Не казвам, че винаги успявам да намеря правилния подход за разрешаването на ситуациите, но се опитвам. Знам, че пред себе си нямам безмозъчна тълпа, а хора, които уважавам, обичам и моята намеса в даден конфликт винаги е повлияна от желанието ми да няма жертви нито от едната, нито от другата страна на барикадата.
Всеки път като падне жертва в битката, събере си бохчата и тропне ядно с крак "Няма пък да стъпя повече във вашето село" в мен нещо умира. Може да е една клетка, може и да е електрон, може да епиксел, а може и да е една звездичка от небето.
Да, сайтът е ваш. Вие го правите такъв, какъвто е. И аз го правя, с нещата, които пиша. И никой, независимо дали е модератор или администратор няма право да налага ограничителни коловози. В този смисъл Рупани, откъде ти хрумна,че е създаден закон за положителни новини? Общност за публикуване на такива новини бе създадена като инициатива на хора, които се почувстваха уморени от негативизъм - не само в BgLOG, но и в цялата ни страна, всичките телевизионни канали и вестници, които печелят именно на гърба на лошите новини, защото те продават. Тези хора не са натрапвали своята инициатива по начина, по който я бяха натрапили воюващите. И тези същите хора си стоят в своята си кръчмичка и коват добри новини с надеждата, да вдъхнат надежда в душите на уморените от битки войници, които връщайки се от фронта вземат, че се отбият за една студена и потна лимонада.
Същите тези хора, които харесват положителните неща в живота и са се почувствали огорчени от негативизма, те ли изковаха закона за добрите новини? Това някак ми прозвуча като антиутопия, подобна на романа 1984 на Джордж Оруел, самоче с обратен знак.
Скъпи мой Рупани. Чета те с удоволствие, радвам се на написаните от теб неща и честно, стана ми болно от тези твои констатации. Приеми, че BgLOG.net е едно общество, което е копие на реалното в страната ни. Има добри хора, има и лоши, има хора с добри намерения, както и такива с не чак толкова добри. Хората с добри намерения вярвам, че имат малък шанс да покажат на хората с лоши намерения, че доброто е нещо красиво, че любовта е по-красива от омразата, че споделянето е по-добро от егоизма. Знам, че ти го знаештова.
Приеми, че BgLOG.net е едно изключително шарено общество. И това му е хубавото. Това е, което исках да ти кажа Рупани. И се надявам, да се появиш отново и да преосмислиш позицията си.
И като за последно. Рупани. Този същия безхарактерен кмет си има и свой живот. Чувства, страдания, своята си отвеяност и особености. Може да евлюбен, може да е тъжен, може да е всичко - все пак една част от живота му е в реалния свят. Той не е институция, не е монарх, че да се очаква от него да държи жезъла на властта. Той е просто един човек, който прави всичко на добра воля, защото обича хората в сайта. И обича да блогва. За своите си мисли, желания, мечти и преживявания.
Не знам колко свързан постинг се получи, надявам се да остана разбран. С поздрави, Тери

Една забележка от отвъдното. Тери, заради тебе съм склонен да си наруша обета за мълчание. Лично на тебе ти желая много щастие в живота и да не си вече кахърен. Желая ти една хубава и любяща жена, пък другото няма значение. Блогът, Тери, не може да ти замести нито жената нито семейството. Мисли повече за себе си, пък другото все ще се нареди някак. Радвам се, че си ме разбрал правилно.

Рупанчо, така се бяха обърнали към теб веднъж и много ми хареса като обръщение, затова позволи да го използвам и сега. Та скъпи ми Рупанчо, жената си я намерих вече. И ако съм вярвал, че блогът ще ми я доведе, то явно съм чувствал така нещата. И ми я доведе. Знаеш ли, да вярваш в нещо и да не го предаваш докрай си има своето очарование. И ето, то вече е до мен.
Благодаря ти, че наруши обета си заради мен. И вярвам, въпреки, че обещаваш, че ще продължиш да го нарушаваш, не само заради мен, но и заради всички други свои приятели, които си намерил тук :) Защото думата приятел, тя не е виртуална и лишена от смисъл, а напротив - тя е реална и с нея се обозначават хора, които човек чувства, че обича. И теб те обичам, и АРАГОРН, и Мейкъра, и Жорката Ата, и Таничка, и Еовин и още стотици хора. Никога не съм мислил, че сърцето ми може да поеме толкова много хора. Но ето, живот, учи те докато си жив и ти показва, че колкото и да мислиш, понякога някои неща не стават както ти си ги представяш и че в сърцето ми има място за повече народ, отколкото може да поеме един автобус с име Стефчо, Икарус по вид, и унгарски по народност. А колкото до мечтите и сънищата, парцалът с име Гъци, той си е реален, като Дървото с име Бончо, с хралупата и ще ти го покажа, само ако останеш още малко за да го видиш :)

Доста интересна гледна точка. Няма да казвам кое е вярно или не, защото за личните гледни точки няма вярно, няма не вярно. Те точно за това са си лични гледни точки.
Всичко е относително както е казал Анщайн и зависи от гледната точка.

На мен публикацията ми хареса поради няколко повода:

1. Изразява много добре личната позиция на човека. Туй че "силно любя и мразя" си е просто характерна черта, май за всички от нас. Не всички обаче можем да описваме толкова добре как се чувстваме. Аз не мога.

2. Прави много добър анализ на това какво е за него БгЛог. Доста слабости са добре описани. Лично на мен това ми помогна в моята работа.

Е както всичко и не ми хареса нещо:

1. Пораженческото отношение към темата. Т.е. проблема е ясно дефиниран и анализиран от собствената лична позиция, но предварително е обявена капитулация. За мен "силно любя и мразя", т.е. силните характери в нашето българско общество, винаги покрай Ботев ще са свързани с Революцията, с желанието за промяна. Може пък в село да е дошло Възрожденско време! Но Възраждането се прави от хора, които си борят за принципите си. Това не го виждам, които е проблем в личен план за мен.

2. Черно-белия поглед върху нещата. (не искам да прозвучи сухо, а по-скоро като желание да помогна ако мога.) Три неща научих до момента от годините, които навартях. Тях смятам Рупани да ти ги оставя за съвет, ако ги приемеш:
     а. черно-бели неща в живота няма. Има само различни гами на сивото.
     б. никога не съди човек лесно, защото много трудно е да го разбереш как и защо е такъв какъвто е. Хвърлянето на камъни е дейност за спортисти.
     в. няма лоши хора на този свят. Има само добри хора, на който са се случили лоши неща.

3. Като следствие от 2. - Образите са много повърхностно развити. В случая това е проблем за мен, защото добрия анализ на човешките взаимоотношения е нужно да бъде пречупен през призмата на характерите на участниците.

В заключение:

Аз лично не се обиждам от написаното, а го приемам само като начин, по който Рупани описва как се чувства. За мен той е добър, защото след като прочетох публикацията, усетих емоция.

Не се обиждам и защото, Рупани ми помогна да науча нещо.

Не се обиждам и защото знам, че писането прави така, че по-лесно изказваме чуствата си. Във "вербалния свят" сме свикнали на безличие.

И тъй като обикновенно "на сбогуване" се иска прошка, Рупани ако нещо съм съгрешил, прости. Поради многото неща, които минават през ръцете ми, се налага да правя "тежки" оценки, на база на повърхностния ми поглед върху БГЛог. Правя ги само с добри чувства.

P.S. Само да не забравя, да споделя моето място в селото, за всички които се чудят.(аз лично не се разпознах) С кръчмаря сме заедно в оназ изба, който всъщност е кръчмарска изба за вас, а за нас е един друг свят. Там сред силните алкохолни изпарения .... мечтаем.

:) много ми харесва, много...

Чета всичко това и отново, и отново в главата ми се върти мисълта: "Любов се носи в съдба, а не в торба."

Ще ми се и на Рупани, и на Тери и на Таничка, а и на всички останали да кажа: Ако истински обичаш нещо, дай му свобода. Ако се върне, то ще остане с теб за винаги. Ако ли не, то никога не е било твое....

И на мене ми липсва....;-( Друже, майстора ми го изгониха. Порастнах в йерархията! Но, ти ми липсваш рано сутрин! Даже ми остава време да си измия зъбите ;-)

Аз за себе си приемам, че всички участници в блога са един вид литературни герои, макар че са и автори.

Та ето следната

Епитафия: На един литературен герой, който пише хубаво и мъдро, но не иска да пише на този мегдан.
С пожелание да продължи да пише хубаво и мъдро някъде там, в отвъдното, а защо не понякога пак тук, където има своите читатели.

Рупани, и ти ли, Бруте?!

Не ми се вярва да развееш белия флаг току така?!?

Особено ти?!

Нима се признаваш за победен?!?

Аз лично не вярвам...