Лебеди и грозни патки

 На сутринта го събуди.

 Него.

 Той все така продължаваше да спи, макар и очите му да бяха широко отворени.. и дори учудени.. да не повярва човек на какво още имаше да се чуди… но и тя бе учудена от това. Не можеше да повярва, че го вижда това в очите, при това в неговите очи.

 Той се опита да й се усмихне.

 Не успя.

 Но опитът сам по себе си съвсем не беше малко. Той отдавна бе престанал да й се усмихва и все гледаше навън към грозните патета, който наричаше лебеди.

 Именно тук бе грозното.. тези патета нямаше да станат лебеди, колкото и той да го очакваше във всеки един миг.

 Явно бе разбрал, че Лебедът спящ до скоро до него, който не бе докоснал и целунал през цялата нощ… този Лебед плачеше.

 Той можеше да плаче.

 Този Лебед знаеше какво са сълзи.

 Топли сълзи.

 Той имаше сърце…

 Онези грозни патици нямаше как да еволюират до нейното ниво. Но тя бе прекалено нежна и слаба… а те бяха силни. Не можеше да го отрече… възхищаваше се на силата им, на умението им да мачкат из всичко бяло с кални лопатки… докато бялото остава безпомощно в калта.

 Но той обичаше белия цвят! До скоро го бе закрилял докато в един момент не му писна, започна да вижда лебедите в патките, а лебедите наричаше глупави… меко казано.

 Но днес, тази сутрин в очите й нямаше покорство, нямаше безрезервна и нищо не очакваща обич, имаше нещо друго и той го усети като игла забита точно в средата… усещаше го..

 „Сега тя е силна и ще го каже…”

 - Мария… - погледна я.

 Този път я погледна наистина. Не разбираше сам от къде са му останали очи. Те просто я погледнаха.

Тя леко се сепна и затвори очи. Изчерви се и затрепери.

 Но трябваше да му каже, трябваше, нали вече бе силна, а не празноглавото нежно цвете, което така лесно и без борба позволи да бъде откъснато.

 Погледна го с измъчено изражение, от което иглите се увеличиха с още няколко…

 Той не се почувства нищо повече от онези глупави и грозни патки навън… Патка, която изпуска единственото чисто и истинско нещо в живота си.

 Не можеше да й го позволи да го каже.. това, което седеше на устните й и се поклащаше по ръбовете им…Той нямаше да позволи то да попадне във въздуха и да го отрови и омърси още повече.

 Нищо повече не каза…

 Целуна я и го глътна. Глътна го в себе си и то мина като стъргало и остърга всичката мръсотия, която бе позволил да приеме през годините, които тя бе до него и му бе давала обич, а той й отвръщаше с обратното…

 Мими застина. Не бе очаквала това. Той явно бе по-умен и тя и този път бе жертва…

- Не! Ти не си жертва, жертвата съм аз…

 Мими го погали по грапавата буза, както обикновено не се бе избръснал.

 По ръцете си усети влага. Това не можеше да бъде… той не можеше да прави и това?! Възможно ли бе.. все пак не се бе излъгала…

 Ангел…?!

- Ти си ангел… но аз се влюбвам в дяволи.. какви ти ангели, глупачето ми! И аз съм като всички останали, търся дяволското у хората, за да го прегърна и за да го накарам да ме убие! Защото аз искам да умра, но съм толкова слаб и страхлив, че не мога сам.. търся си някой да ми помогне… Но ти… ти не пожела и за това те намразих… а всъщност.. не те намразих. Обичам те! Господи толкова много те обичам, че вътрешностите ми стържат… изстъргват до кръв всеки плевел и бодил, който…

- Обич?! Каква е тази дума…

- Това не е дума! Това е усещане, не се прави, че не разбираш. Млъкни. Не говори.

Останаха прегърнати…

 „Явно онзи препарат, който отстранява петната, без да поврежда тъканите действа. – помисли си тя…”

- Мило… благодаря ти, че изпра ризата ми!

- Чисто бяло и здраво!

Happy End – е! Вие какво си помислихте J