Много ми се насъбра в последните месеци. Лутам се напред-назад. Правя някакви крачки, които по-късно разбирам, че или са ненужни, или са си цели скокове или салта...Вървя на някъде, но без план...само с посока и надежда. Подобно на рискован маршрут с множество неизбежни възможности да поемеш по друг път...и къде интуитивно, къде по памет или от опит решаваш за верния път. И все пак разполагаш с карта...де да можех и аз да изтегля катра на живота си...Но все пак, още съм в движение. Спира ме едно единствено нещо...самотата. Самотна съм в най-лошия вариант самотна съм с Него, приятеля ми. Не защото е скучен или ме отблъсква по някакъв начин, напротив. Магнетизма му така ме е превзел, че от хищна котка съм станала кротко, послушно коте, но не за това ми е мъката...Страдам, защото ме кара да се чувставм ненужна. Мислите ми остават недоизказани, плановете-нечути,  страховете-неразбрани. Нещо в него се противопоставя на това да се доближа твърде много до него, до делата, плановете му, до него самия във всеки един смисъл на думата. Предпочита да се заседи цяла вечер в ICQ, предпочита неангажиращите разговори с приятели, всичко останало, само не да сме сами...само двамата...а аз съм някак дълбока, обичам близостта и комуникацията.... Спечели ме именно със самоувереността си, интелигентност и язвителна шеговитост...Все пак съм жена. Звуча, в момента като девойче от "Лична драма", но тук е моята църква и търся вашата подкрепа. Не мога да го напусна...той винаги успява да ме върне, бори се няколко дни със себе си и пак си връща облика, на твърде зает със себе си и с необходиомстта си от лично пространство Мъж...Разбирам го, повярвайте ми, но не мога да се преборя със самотата си и студенината, която струи от него. Не искам да съм мърмореща, по принцип не съм такава... искам си щастието!