Душата на учителя

   Всеки випуск е различен. В началото това са едни непознати лица, които даже те дразнят, защото заемат мястото на отишлите си обичани  и близки деца от предишния випуск. После започваш да различаваш в непознатата физиономия познати емоции, едни очи стават по-топли, други по-разбираеми, а с трети, понякога, трудно делиш един свят.

   Той беше различен. Учителката знаеше това още с първото му влизане. Една широка усмивка и над нея очи. Умни и проникващи. Всичко това съчетано с неподходящо малко тяло, което всъщност беше тяхно съвършено допълнение. Или беше първопричината. Не знам. С една дума – беше съвършен.

   Какво търсеше в този нарочно направен от възрастните институционализиран, почти изкуствен свят? Такова беше времето. Такъв беше начинът да се гледат деца. Докато възрастните оцеляваха, за да предадат на малките щафетата. Нужно ли беше? Начините ни за възпитание и учене бяха глупави и неуместни. Но ние ги мислехме за подходящи, за съвременни. За развиващи. Боже, каква дума. Какво да му развиваш на съвършенството? Като просто единственото нужно нещо беше да пазиш съвършеното от нащърбване и да не го затваряш в собствените си ограничения.

   В началото му беше интересно. Защото беше различно от другия изкуствен свят, създаден от неговите родители. Но, докато родителският беше  изучен, територия, в която ограниченията и възходите бяха предвидими, тук всичко подлежеше на преобразяване. Титанична битка, която уникалността води, за да защити собственото си съществуване на този свят. Несъзнателна битка, както водата, която блъска в камъка, за да мине напред по естествения си път.

    Всеки ден той влизаше като Владетел. Често живееше в ролята на учителката, защото инстиктивно усещаше, че носи в себе си силата да подрежда хаоса. А тя го следваше изненадана. Защото въпреки теориите за партньорството на практика между света на оцелелите възрастни и незагубилите битката деца трудно вирееше диалог. По-скоро беше една игра на загуби и победи, в която чувството за самота нарастваше с всяка следваща роля. Сега беше различно – те се разбираха с един поглед и като някакви тайни съмишленици си подаваха невидими за околните знаци и вселени и така сътворяваха света отново и отново всеки ден.

    Институционално погледнато, положението беше нетърпимо. Имаше определени, сякаш ритмични часове от деня, в които той просто се уморяваше да води битки и напрежението и умората се преобразяваха в дива истерия. Тогава цялата група притихваше или обезумяваше. Учителката разбра, че единственото нещо, което връща действителността обратно от пределите на хаоса, беше пълното отдаване. Понякога това беше мълчалива и търпелива прегръдка, понякога споделен смях,  приказка, разказвана като пред огнището на баба или просто мълчалив отказ. Нямаше правила и нямаше рецепта, освен един единствен начин – от душа към душа.