Всеки випуск е различен. В началото това са едни непознати лица, които даже те дразнят, защото заемат мястото на отишлите си обичани  и близки деца от предишния випуск. После започваш да различаваш в непознатата физиономия познати емоции, едни очи стават по-топли, други по-разбираеми, а с трети, понякога, трудно делиш един свят.

   Той беше различен. Учителката знаеше това още с първото му влизане. Една широка усмивка и над нея очи. Умни и проникващи. Всичко това съчетано с неподходящо малко тяло, което всъщност беше тяхно съвършено допълнение. Или беше първопричината. Не знам. С една дума – беше съвършен.

   Какво търсеше в този нарочно направен от възрастните институционализиран, почти изкуствен свят? Такова беше времето. Такъв беше начинът да се гледат деца. Докато възрастните оцеляваха, за да предадат на малките щафетата. Нужно ли беше? Начините ни за възпитание и учене бяха глупави и неуместни. Но ние ги мислехме за подходящи, за съвременни. За развиващи. Боже, каква дума. Какво да му развиваш на съвършенството? Като просто единственото нужно нещо беше да пазиш съвършеното от нащърбване и да не го затваряш в собствените си ограничения.

   В началото му беше интересно. Защото беше различно от другия изкуствен свят, създаден от неговите родители. Но, докато родителският беше  изучен, територия, в която ограниченията и възходите бяха предвидими, тук всичко подлежеше на преобразяване. Титанична битка, която уникалността води, за да защити собственото си съществуване на този свят. Несъзнателна битка, както водата, която блъска в камъка, за да мине напред по естествения си път.

    Всеки ден той влизаше като Владетел. Често живееше в ролята на учителката, защото инстиктивно усещаше, че носи в себе си силата да подрежда хаоса. А тя го следваше изненадана. Защото въпреки теориите за партньорството на практика между света на оцелелите възрастни и незагубилите битката деца трудно вирееше диалог. По-скоро беше една игра на загуби и победи, в която чувството за самота нарастваше с всяка следваща роля. Сега беше различно – те се разбираха с един поглед и като някакви тайни съмишленици си подаваха невидими за околните знаци и вселени и така сътворяваха света отново и отново всеки ден.

    Институционално погледнато, положението беше нетърпимо. Имаше определени, сякаш ритмични часове от деня, в които той просто се уморяваше да води битки и напрежението и умората се преобразяваха в дива истерия. Тогава цялата група притихваше или обезумяваше. Учителката разбра, че единственото нещо, което връща действителността обратно от пределите на хаоса, беше пълното отдаване. Понякога това беше мълчалива и търпелива прегръдка, понякога споделен смях,  приказка, разказвана като пред огнището на баба или просто мълчалив отказ. Нямаше правила и нямаше рецепта, освен един единствен начин – от душа към душа.

     Учителката обичаше всичките си деца. Кристали в дланите и, които проблясваха със своите тайни. Тя им даваше топлина и кротко ги придържаше да не се разпилеят, а те я огряваха с мека светлина.  Вървяха заедно с нееднакви стъпки в една обща посока и в това имаше необяснима хармония.

     Случи се така, че се наложи тя дълго да отсъства. Често си мислеше за Емил. Усещаше празнота и смътна боязън дали невидимата хармония ще бъде още там, когато се върне. Денят на завръщането беше знаменателен. Истински и непредвидим като самия живот. Учителката прекрачи прага на вратата. Сякаш за част по-малка от секундата, времето спря. Отсреща я гледаха две изненадани, щастливи очи. Емил се обърна, затича се и съзаклятнически уверено огласи на цялата група: “Деца, не се безпокойте, Тя си е тук!”. Петнадесетина чифта озарени очи се обърнаха към душата на учителката. Тя се усмихна, хармонията не си беше отишла. И в тази хармония нямаше нищо непостижимо.

 “Да подкрепим децата да се превърнат в най-добрите възрастни, каквито биха могли да станат.”  Учителката видя някъде тази фраза. И разбра, че всъщност това беше нейната истинска мисия.

“Това е голяма загадка. За вас, които обичате малкия принц, а и за мен нищо във вселената не е вече същото, ако някъде, неизвестно къде, една овца, която не познаваме, изяде или не изяде една роза...
     Погледнете небето. Запитайте се: "Дали овцата е изяла цветето или не?" И ще видите как всичко се променя...
     И никой възрастен никога няма да разбере колко важно е това!

 За мен това е най-хубавият и най-тъжен пейзаж на света. Същият като на предишната страница, но го рисувам още веднъж, за да го видите по-добре. Тук се появи малкият принц и оттук изчезна. Внимателно разгледайте този пейзаж, за да сте сигурни, че ще го познаете, ако се случи един ден да пътувате из Африка, в пустинята. И ако минете оттам, моля ви, не бързайте, поспрете за малко под звездата. Ако при вас дойде едно дете, ако то се смее, ако има коси от злато и не отговаря на въпросите ви, ще разберете, че това е той. Тогава бъдете така добри - не ме оставяйте толкова тъжен: напишете ми веднага, че той се е върнал.”     Антоан дьо Сент-Екзюпери