...или за смисъла на традициите и готовността на хората да ги пазят.
  Това са две малки истории от Лозанските потайности, и двете нощни. Но с дневна светлина.
 Някога Лозана била съградена като средновековен град - сградите били с каменни основи, а нагоре дървени. В най-високата част на града хората издигнали каменна катедрала - да свърва земните светлинки в къщите с небесните сияния. И понеже градът бил дървен, лесно било огънят от една къща на улицата да се разпростре върху съседните...и хората си назначили Съгледвач. Всяка нощ, градът спял своите сънища, не спели само огнищата в къщите и Съгледвачът. На всеки час той изкачвал извисените към небето стълбища на камбанарията, обикалял с поглед града и на четирите посоки на света извиквал със силен глас: "Хораа, Лозанчании, часът е..." И градът спял спокойно, защото горе, между земята и небето, неговият Съгледвач бдял да няма разпрострял се огън из града.
  Минали времена и време, градът вече бил модерен и огнищата не заплашвали сънищата със своите езици, Лозанските управници решили, че от Съгледвача отдавна няма нужда - само хаби ценни общински пари...и понечили да го махнат. Но...понеже били длъжни да питат хората чрез референдум съгласни ли са или не, хората казали: "Не." Искаме нашият Съгледвач всяка нощ да ни напомня за времето, което минава. Това не са излишни пари, това са споделените сънища на нашите праотци...
 И Съгледвачът останал...И днес, ако попаднете на кръгъл среднощен час около Лозанската катедрала, ще го видидте и ще чуете вика му - Хораа, не заспивайте, дръжте паметта буднаа!...
  Втората нощна история е за споделянето. "Където един пада, двама ще устоят" - така пише в Дебелата книга. И вярно. Имало навремето един мъж, Жоел. Човекът бил несретник и често прекарвал време на моста под Лозанската катедрала. Денем животът по моста течал, коли и хора влачели своите тревоги и товари, а нощем само Съгледвачът и несретниците не заспивали. Най-тежко било около Коледа - тогава все някой самотник не издържал и се хвърлял от Лозанския мост, удавен в собствената си мъка.
  Жоел чувствал, че за него, несретника, е тъжно да гледа хорската мъка и решил - всяка нощ, около Коледа, когато безутешните са най-безутешни, той ще пали огън на моста, за да виждат, че не са сами, ще споделя с тях по някоя приказка около пламъците. Знаеш ли - може това да ги стопли, да ги отклони от черната сила на бездната...Така и направил..и скачащите от моста станали разговарящи около огъня...
   Жоел отдавна го няма, отишъл си е на 38 години, но хората не са го забравили. И всяка нош, около Коледа, пламъците на Жоеловия огън започват да искрят на моста. И всеки несретник отново може да се стопли.
  Много исках да ви разкажа тези истории. За солидарността между хората и за радостта да съхраняваш. Нищо, че някой ти казва: "Няма смисъл..., няма пари". Смисълът е в нас самите.