Да, така ще го нарека, защото наистина изглежда такъв. На години е, около 50-те, но това не му пречи да е истински господин.
Това е една кратка история и по-точно едно чудене, едно любопитство на моята скромна личност.
И така.. Всяка сутрин като пътувам с автобуса за работа на Румънското, винаги от последната врата се качва той, винаги забързан с един плик и една раница в ръка. Спретнат, чист, пременен, с джинсов черен панталон, бежав шлифер и симпатичен каскет от едно време. В лицето ми прилича на човек, актьор, едни такива черти, абе с една дума ми напомня на личност от онова време, преди сто, сто и петдесет години. Май се е пренесъл в грешния век. Прилича ми и на може би граф или лорд, но вече на възраст, с характер, с красива и добронамерена съпруга, точно в периода, когато трябва да ожени единствената си дъщеря?!
И той, Господинът, всяка сутрин се качва на Румънското посолство в небезизвестния 120, дупчи билет и слиза винаги на семинарията. Винаги ми е било интересно, какво работи, къде отива, и защо винаги бърза. Само на последното мога да си отговоря, естествено бърза, защото и аз, защото и всички останали. Всеки тича към задължението си.
Тази сутрин, обаче, реших да го проследя с поглед. Както винаги извади талона си от някакво малко купче с листя, което стои в портфейла му. Върху тези листчета има записани хиляди кратки номерца. За какво ли са...?
Понякога е доста нервен, все търси нещо из джобовете си и не го намира.
Та, дойде и неговата спирка, слезе той както всяка сутрин на Семинарията. Покрай многото хора не можах да го проследя, но като тръгна автобуса, с любопитен поглед се надигнах от мястото си и го видях. Разочаровах се, наистина много, страшно много... Господинът, който ми беше направил толкова силно впечатление РОВЕШЕ В КОФАТА на спирката!
Пророних две сълзи, но какво можех да си кажа, освен че... и аз не знам, нямах думи в този момент, а и сега нямам!