Версия на тази статия излезе първо в сърбохърватския портал Bilten.org, а след това и на английски език в Lefteast.

Oт около три години България преживява нарастващо безпокойство от насилието сред деца, особено в училище. Експерти, НПО, правителствени представители и медии се състезават да препотвърждават ангажимента си да сложат край на агресивното поведение сред децата, движени от често зачестяващи случаи на сериозно физическо нараняване и дори смърт. 60% от децата не се чувстват сигурно в училище, заяви началникът на отдел “Детска престъпност” към МВР в началото на октомври. През 2016-2017 г. Министерство на образованието и науката отчете 4711 случая на агресия сред учениците (като се счита, че реалният брой е по-висок), а медиите съобщават, също цитирайки правителствени данни, че от 2015 г. насам насилието в училище се е увеличило два пъти. Само през 2017 г. правителството одобри Национална програма и Механизъм за противодействие на насилието, засягащо деца, особено в училище. Целият проблем се усеща така, сякаш бомба тиктака все по-близо и по-близо до нещо ужасно.

Но колкото и да е сложен този проблем, доминиращите диагнози в медийния и технократски контекст изглеждат прости: ценностите са в упадък, професионалната помощ за душата е недостатъчна, а спазването на правилата има крайна нужда от утвърждаване. Въпреки всичкото говорене и различни мерки, разбирането на феномена неофициално е в задънена улица, а обща визия за мащабна политика, базирана върху “проблем-решение” на практика липсва. Което позволява на различни действащи лица да продължават да импровизират по темата, трупайки междувременно културен и социален капитал.

Например две от големите експертни конференции, посветени на насилието сред деца през последните няколко месеца, бяха организирани от конкурентни медийни агенции, опитващи да демонстрират ангажимент към обществения интерес по проблема и отново да потърсят решения, започвайки от нула. Първата опита да работи директно върху спорта и физическата активност като превантивна мярка срещу насилието. Втората, макар също да отчита уместното ползване на спорта, опита да погледне “голямата картина”, и да излезе с три основни стъпки. Това са стъпките, върху които се съгласиха експертите:

1. Подпомагане работата на учителите и повече училищни психолози.
2. Организиране на повече извънкласни занимания и спорт.
3. Строги и ясни правила в училище, санкции при неспазването им за всички, за да се намали чувството за безнаказаност и неравенство сред децата.

Тези стъпки не са нови. Напротив, те са повтарящ се рефрен в един мъгляв и изтощен публичен дебат.

Пъзелът продължава да бъде пренареждан. Може би някое важно парче липсва? Или може би самият пъзел е сгрешен?

Секуритизация на детството

Гореспоменатият извод, че повече от половината деца не се чувстват сигурни в училище, идва на фона на години наред все по-затягащи се мерки, насочени към справяне с тъкмо това чувство.

Национална програма “Достъпно и сигурно училище” осигурява средства за три типа системи за сигурност: за контрол на достъпа, за наблюдение и за сигнализация. Изглежда, че тя се справя добре, тъй като турникети и карти за достъп се срещат все по-често, входовете обикновено се ограничават до само един, а броят на училищата, въвеждащи все по-нови системи за наблюдение продължава да расте. И макар известен скандал да се надигна покрай камерите в класните стаи и идеята за предоставяне на видео достъп на родителите, въвеждането на наблюдение в училище продълажава с пълна пара.

През 2015 г. МОН предложи мярка, според която училищата трябва да въведат архив на всички случаи на насилие сред деца и да водят списък на всички насилиници, но идеята не беше въведена на практика. Училищните власти от своя страна въвеждат редица други мерки, като например изземване на мобилни телефони на децата на входа.

Считани за по-широк риск за националния интегритет и собственото им благосъстояние, отпадналите от училище деца също са обект на все по-затягащи се мерки. Скорошният Механизъм за междуинституционално взаимодействие за обхващане и задържане на децата в училище беше приведен в действие също тази есен, като екипи от учители, социални работници и полицаи обикалят различни райони на страната, за да идентифицират и връщат обратно в училище деца (макар че на практика само учителите го правят).

По своя нерефлексивен начин тази тенденция отразява призивите за далеч по-драстични промени, появяващи се от време на време в публичното пространство. Два чести примера са идеята за финансови санкции срещу родителите на непосещаващи училище деца (поддържани от почти всички партии по време на последните парламентарни избори) и установяването на нови поправителни училища за деца с проблемно поведение (дошла за последно от училищен директор, въпреки дългогодишните усилия за затварянето на настоящите такива). Импликацията звучи като “Не можем наистина да създадем нови поправителни институции, но можем да наложим други мерки.”

Засега никой не изглежда да поставят под въпрос публично очевидното разминаване между нарастващото чувство за несигурност сред децата в училище и тенденцията към все по-стриктни политики на дисциплина и контрол. С всички описани дотук развития, поставени на фона на 20 000 деца, “превъзпитавани” от държавата чрез различни мерки и за различни престъпления, общото впечатление става такова, че децата са на практика заподозрени по подразбиране.

Неизбежно в този секуритизиран контекст, веднъж щом мерките за сигурност достигат определен социално приемлив, технологичен или финансов лимит, идва признанието, предназначено да поддържа дискурса: където стражите не могат да се справят, биват призовани свещениците, за да помогнат с поправянето на нарушителите на реда.

Индивидуализация на социалната травма

У нас анализи (ако не и диагнози) на детското ментално здраве и цялостно благополучие се появяват в един от три случая – по време на избори, когато излезе някакво изследване и когато ужасен случай на насилие пробие тишината на семейството или училищната среда. Тъй като кохерентни социологически перспективи към животите на децата на практика липсват, а настоящото аполитично състояние на публичните дела не се вижда да свърши скоро, психологическото мислене запълва вакуума всеки път, когато се търсят интерпретации на нагласите, поведенията и социалните връзки на децата. Психолозите са задължителни гости във всяка медийна дискусия, касаеща децата и насилието. Въпреки не съвсем ясната им регулация и при все, че това, което правят, е на практика мистичен въпрос за повечето хора, психолозите са считани за абсолютно нужен кадър във всяко училище.

Но за разлика от въпросите на сигурността, психологизацията има добро извинение за това защо не помага на никого да разреши пъзела на големия проблем. Недостатъчният брой училищни психолози е постоянна част от всяка програма срещу насилието. Според МОН само 22% от всички училища предоставят психологическа грижа на своите ученици поради ниските заплати и липсата на квалифицирани кадри в по-бедните и отдалечени региони. Миналия месец министерството обяви плановете си за увеличаване броя на училищните психолози от следващата учебна година.

И все пак, отвъд обещанията за превенция, остава неясно как точно психолозите ще преобърнат една сякаш необратима тенденция. Вместо психологията да бъде само малко парче от пъзела, обсесията с нея изглежда като мащабните психoаналитични ескперименти в САЩ след Втората световна, целящи да подпомогнат запазването на човешкия ресурс и да намалят обезсилващото въздействие на страданието чрез изследване на хиляди ветерани от войните. По подобен начин и сега процъфтяват различни форми на превантивен и не само психологически скрининг на децата, за да се открият симптомите на поведения, които биха могли да доведат до насилие на другите.

Нещо повече първенството на психологическата помощ е понастоящем също толкова мъгливо, колкото самата концепция за психичното страдание на децата. От какво точно страдат децата, тук и сега? Когато става дума за насилие, единственото обяснение е, че насилието ражда насилие, виждано като верига от директно взаимосвързани индивидуални и индивидуализирани актове на насилие (сред връстници, родители, учители и пр.).

Но измерението на социалната травма, причинена от крайна бедност и неравенство, на практика никога не бива анализирано. Половината от децата в България живеят в бедност – 43% в риск от бедност и 54%, живеещи в материални лишения. 49% не могат да си позволят да отидат на почивка, а 43% не могат да си позволят да участват в извънучилищни образователни, спортни, творчески или граждански дейности. Две от всеки пет деца нямат място за учене у дома. А и по-общо погледнато според последните официални данни, България е абсолютният шампион в ЕС по икономическо неравенство и бедност.

Това парче от пъзела се споменава само спорадично, а влиянието на лошите материални условия върху социалните отношения и психично здраве на децата е оставено на интуицията на онези, които са поне склонни да признаят, че това може би е проблем. И все пак, можем да настояваме, че това е липсващото парче или да направим още една стъпка…

Стъпка отвъд насилието

Въпреки официалния преход от основан на нуждите към основан на правата подход към общественото развитие (според международни споразумения за човешките права, каквато е Конвенцията за правата на детето), реалността трудно може да помести тази парадигма. Публичността е твърде изпълнена със страх, за да слуша убеждавания за задълженията на държавата и възрастните да закрилят децата, за най-добрия интерес на детето или други принципи, способстващи за упражняването на правата на децата. Напротив, наблюдаваме драматично отдалечаване от либералното разбиране за права и свободи, що се касае до децата (и не само) като способни и развиващи се индивиди, и чувствително завръщане към все по-патерналистични форми на защита. Имайки предвид фактическото влошаване на ситуацията с насилието сред децата и представените дотук тенденции, действително има място за озадачение. Но има два валидни начина да си обясним как стигнахме до тук?

Първият е циничен. Съществуват интереси зад това ситуацията да бъде, каквато е. Технократичните елити имат вграден порив към производство на нови проблеми за разрешаване, правителствата винаги приветстват проблеми, съдържащи малко или никакви социални антагонизми (като сигурността на децата), а медиите са вечно жадни за шок и скандали. Чрез всичко това, съчетано с нарастващото проектно финансиране за кампании, застъпничество, обучение и изследвания, касаещи децата и насилието, конспирацията избледнява, а съмнението става легитимна диспозиция.

Вторият начин е реалистки. Ние продължаваме да интерпретираме насилието (сред и над деца) като проблем само по себе си и в голяма степен – като абстракция. Сякаш всеки е еднакво податлив към насилствено поведение във всяка въобразима ситуация. А сега е възможно да се спомене бедност и насилие в едно и също изречение, и въпреки това да не се предложи никакъв същински аргумент, какво остава за политики в голям мащаб. Психосоциален климат, страдание, травма, правила и пр. – всички тези представи и категории сега са напълно лишени от материалната си база. Ако всичко, което е, са нрави и индивидуално поведение, тогава е естествено да се очаква, че това поведение трябва да се държи изкъсо (превенция) и да се поправя, когато е необходимо – било то със средствата на камерата за видеонаблюдение или чрез кабинета на училищния психолог.

Да се направи стъпка отвъд насилието като проблем сам по себе си и да започне той да се възприема като симптом е разликата между това да виждаме децата като проблемни (носители на насилие, заподозрени по подразбиране) и такива, имащи проблеми. Материалните условия не са неудобно отвличане, а ключ към промяна на перспективата. Пъзелът е изцяло сгрешен и трябва да бъде започнат наново – не можем да прилагаме все един и същ подход и да очакваме различни резултати.

Заглавно изображение: Travis @ flickr.com