avatar

Човешката агресивност

от queen_blunder на 09.02.2008 11:52 6 коментара , 2408 прочита
Ключови думи: “човекът - социално животно”, елиът арансън
Откъс от книгата “Човекът - социално животно” от Елиът Арансън

Разсъжденията ми за психологията на агресивността бяха повлияни и обогатени от голям брой случайни разговори с доктор Ленард Бърковиц от Университета на Уисконсин, докато бяхме колеги в Изследователския център по науките за поведението (Center for Advanced Study in the Behavioral Sciences). С радост изразявам тук дълбоката си благодарност към доктор Бърковиц.

Преди няколко години в новините по телевизията Уолтър Кронкайт съобщи за американски самолет, който хвърлил напалм над едно село в Южен Виетнам, считано за крепост на Виетконг.

Най-големият ми син, който тогава беше десетгодишен, ме попита живо: „Татко, какво е това напалм?” „О — отговорих аз нехайно, — доколкото зная, това е химикал, който залепва и гори, така че ако падне върху кожата на човек, не може да се отстрани и причинява тежки изгаряния.” И продължих да слушам новините. Няколко минути по-късно погледнах случайно към сина си и видях, че по лицето му се стичат сълзи. Като го гледах, бях обзет от ужас и мъка, защото се замислих какво бе станало с мен. Толкова ли бях загрубял, че можех да отговоря на подобен въпрос така сухо и делово — сякаш синът ми бе попитал как се прави топка за бейзбол или как функционира листото? Толкова ли бях привикнал към човешката жестокост?

Ние живеем в епоха на неописуеми жестокости — в Биафра, Източен Пакистан, Ми Лай. Разбира се, подобни събития не са характерни само за 60-те години на нашия век. Един приятел веднъж ми показа тънка книжка — най-много 10—15 страници, — която имаше претенциите, че представя в синтезиран вид историята на света. Това бе хронологично изброяване на значителните събития в историята, за които съществуват писмени документи. Можете ли да се досетите какво имаше в нея? Естествено — война след война, от време на време прекъсвани от някои други събития, като раждането на Христос и изобретяването на печатарската преca. Какво представлява човешкото същество, ако най-значителните събития в кратката му история са случаи, в които хората масово се избиват едни други?

Човекът е агресивно същество. С изключение на някои гризачи няма друго гръбначно животно, което да убива себеподобните си така последователно и безсмислено. По-рано определихме социалната психология като социално влияние - т. е. влиянието на един човек (или група) върху друг човек (или група). Най-силната проява на агресията (физическо унищожение) може да се разглежда като последната степен на социално влияние. Дали агресивността е част от човешката природа? Може ли тя да бъде модифицирана? Кои социални и ситуационни фактори увеличават агресивността и кои я намаляват?

ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА АГРЕСИВНОСТТА

Трудно е да се даде просто определение на „агресивността”, тъй като в ежедневния език терминът се използва в най-различни значения. Очевидно „бостънският удушвач”, чието хоби беше да удушва жени в жилищата им, извършваше актове на агресивност. Но футболистът, който се втурва да отнеме топката от противника си, също се смята за агресивен. Агресивен наричаме и тенисиста, който често атакува мрежата. Същото може да се каже и за преуспяващ застрахователен агент, който е „истински пробивен мъж”. За агресивно се смята и детето, което ревниво брани имуществото си от посегателството на другите, както и детето, което бие братчето си.

На по-дълбоко равнище нацупената физиономия на пренебрегнатата съпруга, която седи в ъгъла по време на някое събиране, също може да се приеме за акт на „пасивна агресия”. Също така дете, което нощем се подмокря, изоставен от приятелката си младеж, който заплашва, че ще се самоубие, или ученик, който упорито се старае да реши трудна математическа задача, биха могли да бъдат определени като нагледни примери на склонността на човека към агресивност.

А какво да кажем за принудата, която упражнява държавата, за да поддържа реда и законността, и за не така преките форми на агресия, чрез които членовете на дадена раса или религия унижават и подценяват хората от други раси или религии? Ако всички тези форми на поведение бъдат включени в общия термин „агресивност”, положението наистина се усложнява.

За да задълбочим разбирането си за агресивността, трябва да изгазим това блато и отделим „конструктивните” страни на общоприетото определение от неговите разрушителни аспекти. С други думи поведението, което причинява зло на другите, може да се разграничи от поведението, което не им причинява зло.

 Резултатът е от голямо значение. Така според това разграничение пробивният застрахователен агент или ученикът, който упорито работи над математическата задача, не могат да бъдат сметнати за агресивни, но поведението на бостънския удушвач, детето, което бие брат си, младежът, който заплашва, че ще се самоубие, и дори пренебрегнатата съпруга, която се цупи в ъгъла, ще бъдат сметнати за агресивни.

Това разграничение обаче не е напълно задоволително, защото, като се съсредоточава само върху резултата, то пренебрегва намеренията на извършителя на действието, а те са основният аспект при определянето на агресивността. Аз бих нарекъл акт на агресия поведение, целящо да причини зло или болка. Според това определение футболистът не извършва агресивно действие, защото целта му е по най-ефикасен начин да не позволи на противника да отбележи гол — но поведението му ще се смята за агресивно, ако целта му е да причини болка или нарани противника си, независимо от това, дали успее да го направи, или не.

За илюстрация да допуснем, че в гнева си тригодишно дете удря своя баща. Ударът може да е съвсем слаб - и дори да разсмее бащата. Въпреки това ударът е акт на агресивност. По същия начин детето може съвсем невинно да удари баща си в окото с острото си лакътче и да му причини силна болка и посиняване на окото. Това действие няма да се определи като агресивно, защото болезнените му последици са непреднамерени.

Може би ще е полезно да направим още едно разграничение в категорията на преднамерената агресивност, а именно между агресивност, която сама по себе си е цел, и агресивност, която е средство за постигането на някаква цел. Така футболистът би могъл умишлено да нарани защитник от противниковия отбор и като го извади от игра, да повиши шансовете за победа на своя отбор. Това би било инструментална агресивност.

От друга страна, той би могъл да извърши същото действие в последните минути от последния мач за сезона, за да се „разплати” със защитника за някоя реална или въображаема обида или унижение; в този случай актът на агресивност е сам по себе си цел.

 По подобен начин пускането на бомба над завод за сачмени лагери в Мюнхен през време на Втората световна война може да се сметне за акт на инструментална агресивност, докато избиването на беззащитни жени и деца може да се разглежда като акт на агресивност, който сам по себе си е цел. Наемният убиец, който работи за мафията и застрелва определена жертва, вероятно проявява инструментално поведение; но поведението на т. нар. вампири на убийството не е инструментално, а е цел само по себе си.

ИНСТИНКТИВНА ЛИ Е АГРЕСИВНОСТТА?

Сред психолозите, физиолозите, етолозите и философите има спор, дали агресивността е вродено, инстинктивно явление, или подобно поведение се научава. Този спор не е отскоро: той се води от векове. Например схващането на Жан Жак Русо за благородния дивак (публикувано за първи път през 1762 г.) подсказва, че в естественото си състояние човекът е мило, щастливо и добро създание, а обществото със своите ограничения му налага да бъде агресивен и го покварява.

Други автори се придържат към схващането, че в естественото си състояние човекът е звяр, чиито естествени инстинкти към агресивност могат да се обуздаят или сублимират само с прилагането на мерки за опазване на обществения ред. Към привържениците на това становище принадлежи и Зигмунд Фройд.

Фройд счита, че човек се ражда с инстинкт към смъртта, thаnatos: насочен навътре, той се изразява в наказание, което човек налага върху себе си, и в крайната си форма това наказание се превръща в самоубийство; насочен навън, инстинктът към смъртта се проявява във враждебност, разрушителни наклонности и убийство. Фройд е бил убеден, че тази агресивна енергия трябва по някакъв начин да намери отдушник, за да не продължава да се натрупва и причини заболяване. Тази концепция може да се определи като „хидравлична” теория — т. е. по аналогичен начин нараства налягането на водната маса в контейнер: ако не се намери отдушник за агресивността, тя ще доведе до взрив.

Според Фройд обществото играе основна роля в регулирането на този инстинкт и помага на хората да го сублимират, т. е. да превърнат разрушителната енергия в приемливо или дори полезно поведение.

Някои учени отиват още по-далеч в концепцията за вродената агресивност на човека, като приемат, че в естественото си състояние той не само е убиец, но безсмислената му разрушителна наклонност е единствена по рода си сред животните; така тези учени правят предположението, че да се нарече човешкото поведение зверско е оскърбление за другите видове, различни от човека.

Красноречив израз на това схващане дава Антъни Стор:
„Най-отблъскващите примери на човешката жестокост обикновено описваме като зверски или животински и с тези определения подсказваме, че подобно поведение е типично за животните, намиращи се на по-ниско стъпало на развитие от нас. В действителност обаче крайностите на „зверското” поведение се проявяват само у човека: свирепостта, която един човек може да прояви към друг човек, не може да се сравни с нищо в природата. Печален е фактът, че ние сме най-жестокият и безмилостен вид, който е стъпвал някога на земята, макар и да настръхваме от ужас, когато във вестника или учебника по история четем за жестокостите, които хора са извършвали срещу хора.”

Липсват убедителни или поне ясни доказателства по въпроса дали човешката агресивност има или няма инстинктивен характер. Предполагам, че това е причината, поради която спорът все още съществува. Голяма част от доказателствата всъщност почиват на наблюдения и експерименти, провеждани върху видове, различни от човека.

Цин Янкуо прави опит да опровергае мита, че котките дебнат и ловят плъховете по инстинкт. Експериментът му е съвсем прост. Авторът отгледал котенце и плъх в една и съща клетка. Котката не само че не нападала плъха, но дори се сприятелила с него. Освен това тя не проявявала никакво желание да гони или убива други плъхове. Този експеримент обаче не доказва, че агресивното поведение няма инстинктивен характер; той само показва как ранният опит може да подтисне агресивното поведение.

В експеримент, описан от Иренойс Айбъл Айбесфелт, е установено, че плъхове, отгледани в изолация (т. е. без да са имали по-ранен опит да се бият с други плъхове), се нахвърлят върху друг плъх, който е въведен в същата клетка; нещо повече, отгледаният в изолация плъх използва същия модел на заплаха и нападение, който използват плъховете с опит. Наистина агресивното поведение може да се модифицира с опита (както показва експериментът на Янкуо), но Айбъл Айбесфелт показва, че не е необходимо агресивността да се научава.

От друга страна, въз основа на това изследване не би трябвало да се прави изводът, че агресивността е непременно инстинктивна, защото, както изтъква Джон Пол Скот, за да се докаже този извод, е необходимо да се наблюдават физиологични изменения в организма, които да отразяват появата на спонтанна стимулация за борба в самия организъм. В експеримента на Айбъл Айбесфелт стимулът идва отвън — появата на новия плъх подтиква отгледания в изолация плъх към борба. От своя анализ на резултатите от този експеримент Скот прави извода, че няма вродена потребност от борба: ако даден организъм устрои живота си така, че в него да няма външни стимули за борба, той не ще получи никакви физиологични или психични увреждания, ако не проявява агресивност.

Това гледище противоречи на твърдението на Фройд и фактически означава, че не съществува инстинкт за агресивност.

Доводите натежават ту към едната, ту към другата страна в спора. Заключението на Скот е оспорено от изтъкнатия етолог Конрад Лоренц. Лоренц наблюдава поведението на вид силно агресивни тропически риби цихлиди и забелязва, че самците нападат други самци от същия вид очевидно като елемент на териториално поведение — т. е. отбрана на собствената територия. В естествената си среда на живот мъжкият цихлид не напада нито самки от своя вид, нито самци от други видове, а единствено мъжки екземпляри от собствения си вид. Какво става, ако всички мъжки цихлиди, внесени в аквариум, бъдат извадени, като се остави само един самец без подходящ партньор за борба? Според хидравличната теория на инстинкта потребността от агресия ще нараства, докато самецът се нахвърли върху риба, която в нормални условия не е подходящ стимул за нападение; и действително става точно така. При отсъствието на самци от своя вид мъжкият цихлид напада самци от други видове, които преди това е пренебрегвал. Нещо повече, ако всички самци бъдат извадени от аквариума, мъжкият цихлид ще започне да напада и убива и женски цихлиди.

Спорът продължава. По мнението на Ленард Бърковиц, един от най-изтъкнатите американски специалисти по въпросите на човешката агресивност, хората се отличават коренно от останалите видове по това, че научаването играе по-важна роля в тяхното агресивно поведение. У хората агресивността е функция на сложно взаимодействие между вродените склонности и заучените реакции. Макар в действителност много животни — от насекомите до човекоподобните маймуни — да нападат животно, което е навлязло в територията им, ще отидем твърде далеч, ако опростим нещата и направим извода, който някои известни автори правят, а именно че човекът също е програмиран да брани територията си и да се държи агресивно в отговор на специфични стимули.

Редица данни подкрепят твърдението на Бърковиц, че поведенческите модели, вродени у човека, са безкрайно гъвкави и податливи на модификация. Има голям брой данни, които свидетелстват за подобна гъвкавост на поведението дори сред животните. Например, когато определена зона в мозъка на маймуна се дразни с електрически ток, у нея може да се предизвика агресивна реакция. Зоната, която се дразни, може да се счита за нервен център на агресивността; това не означава обаче, че маймуната ще напада винаги когато тази зона се дразни. Ако маймуната е в присъствието на други маймуни, които в социалната йерархия заемат по-ниско положение от нея, тя ще ги нападне, ако бъде раздразнена съответната зона в мозъка й; ако обаче същата зона бъде раздразнена, когато тя е в присъствието на маймуни, които заемат no-високо положение от нея, маймуната няма да нападне; тя no-скоро ще е склонна да избяга от тях.

Така че един и същ физиологичен стимул може да предизвика съвсем различни реакции в зависимост от по-ранния опит. Оказва се, че същото важи с пълна сила и за хората.

Заключението, което можем да направим от прегледа на тези данни, е следното: макар и да е възможно агресивността у човека да има инстинктивен компонент, за социалния психолог е важно, че тя се noддава на модификация от ситуационните фактори. По какъв начин може да се модифицира агресивността, до каква степен и дали е необходимо? Преди да разгледаме тези въпроси, трябва да се запознаем със споменатите ситуационни фактори и начина, по който действат те.

ФРУСТРАЦИЯТА

Агресивността може да бъде предизвикана от всякакъв вид неприятна или нежелателна ситуация, като болка, досада и други подобни. Сред тези нежелателни ситуации основният фактор на агресивност е фрустрацията. Ако човек бъде спрян по пътя към дадена цел, възниква фрустрация, която увеличава вероятността от агресивна реакция. Това не означава, че фрустрацията винаги поражда агресивност или е единствената причина за проява на агресивност. Има и други фактори, които определят дали фрустрираният индивид ще извърши, или не акт на агресивност — както има и други причини за агресивност.

Популярен експеримент, проведен от Роджър Баркър, Тамара Дембоу и Курт Левин, дава ясна картина на връзката между фрустрацията и агресивността. Психолозите предизвикват фрустрация у малки деца, като им показват стая, пълна с привлекателни играчки, и не им разрешават да играят с тях. Децата стоят пред телена мрежа, гледат играчките и се надяват да играят с тях — дори очакват, че ще играят с тях, но не могат дори да ги докоснат: След дълго и мъчително чакане на децата се разрешава да си поиграят с играчките. На контролна група деца е било разрешено да играят с играчките направо, без да е била предизвикана фрустрация у тях. Тези деца са си играли радостно с играчките. Затова пък, когато фрустрираните деца получават достъп до същите играчки, започват да се държат крайно агресивно: чупят ги, хвърлят ги към стената, тъпчат ги и така нататък. Ето как фрустрацията може да доведе до агресивност.

Важно е да се прави разлика между фрустрацията и депривацията. Деца, които поначало нямат играчки, могат и да не проявят агресивност. Изследването с децата no-скоро сочи, че онези деца, които са имали всички основания да се надяват да играят с играчките, изпитват фрустрация, когато очакването им е било осуетено; това осуетяване именно е станало причина за разрушителното поведение на децата.

В съответствие с това разграничение психиатърът Джеръм Франк изтъква, че двете най-значителни безредици сред чернокожите през последните години не са избухнали в географските райони на най-голяма мизерия, а в Уотс и Детройт, където положението на чернокожите далеч не е така плачевно, както в някои други райони на САЩ. Въпросът е, че те са зле в сравнение с това, което имат белите. Обикновено революциите не се правят от хората, които са „на дъното”. Най-често те се правят от хора, които наскоро са вдигнали глави от калта, огледали са се и са забелязали, че към тях системата е несправедлива и другите хора живеят по-добре. Така че фрустрацията не е просто резултат на депривация, а на относителна депривация.

Да допуснем, че аз реша да не се образовам, а вие — да се образовате; ако имате по-добра работа от мен, аз няма да изпитвам фрустрация, когато мисля за това. Но ако и двамата сме образовани и вие имате добра работа, а на мене (понеже съм цветнокож, мексиканец или жена) ми връчат метла, ще се почувствам фрустриран; ще изпитам също фрустрация, ако да получите образование за вас е лесно, а за мен — недостъпно. Това чувство на фрустрация ще се изостря всеки път, когато включа телевизора и видя красивите домове на белите, чудесните домакински уреди, които се продават на други хора, и целия този приятен и охолен живот, от който аз съм изключен.

Когато се замисли над всички икономически и социални ограничения, които са наложени на малцинствата в богатото американско общество, човек започва да се учудва, че избухват толкова малко бунтове. Докато има неосъществени надежди, ще има и агресивност. Агресивността може да се намали, ако надеждата изчезне — или се осъществи.

Народ, който няма надежда, е апатичен народ. Чернокожите от Южноафриканската република и народът на Хаити не ще се разбунтуват дотогава, докато у тях не се зароди надеждата за по-добър живот. Единственото хубаво нещо на Съединените щати е, че — поне на теория — за хората те са обетована земя. Ние, американците, учим децата си да имат надежда, да очакват по-добър живот и да работят, за да го постигнат. Но ако тази надежда не почива на реална основа, неизбежно е да се стига до известни безредици.

СОЦИАЛНО УЧЕНЕ И АГРЕСИВНОСТ

Макар фрустрацията и болката да могат да се разглеждат като главните причини за агресивност, намесват се и много други фактори, които могат да предизвикат агресивно поведение у човек, изпитващ съвсем слаба болка или фрустрация, или, обратно — да потиснат агресивната реакция у слабо фрустриран човек. Тези фактори са резултат от социалното учене.

По-рано видяхме как социалният опит може да потисне агресивната реакция: спомнете си, че когато в мозъка на маймуна се дразни зона, която обикновено води до агресивна реакция, маймуната не е агресивна, ако е в присъствието на друга маймуна, от която се е научила да се страхува. Друг фактор на агресивността, свързан със социалното учене, е намерението, приписвано на човека, причиняващ болка или фрустрация. Една от особеностите на поведението, която отличава човека от другите животни, е неговата способност да взема под внимание намеренията на другите хора.

Да разгледаме следните две положения:

1) учтив човек случайно ви настъпва;

или 2) невнимателен човек, за когото знаете, че не държи на вас, ви настъпва.

Ще приемем, че и в двата случая сте били настъпен еднакво силно и болезнено. Склонен съм да предположа, че втората ситуация ще предизвика агресивна реакция, докато първата ще предизвика съвсем слаба агресивност или изобщо няма да предизвика агресивна реакция. Това, което искам да кажа, е, че фрустрацията и болката не водят задължително до агресивност. Реакцията може да се модифицира — и един от основните фактори, които могат да изменят агресивната реакция, е намерението, приписвано на човека, породил фрустрацията.

Това явление е било доказано от Шабас Малик и Бойд Маккандлис. В своя експеримент те предизвикват фрустрация у деца от трети клас, като с несръчността, проявена от друго дете, им попречват да достигнат цел, за която е предвидена парична награда. По-късно на някои от децата се дава разумно и „добронамерено” обяснение за поведението на детето, което ги е провалило. По-точно казва им се, че то е било „сънено и разстроено”. Тези деца са проявили много по-малка агресивност към „провалилото” ги дете, отколкото са проявили деца, на които не е било дадено подобно обяснение.

От друга страна, някои стимули могат да предизвикат агресивно поведение у индивиди, които не изглеждат фрустрирани. В класическа поредица от експерименти Албърт Бандура и сътрудниците му показват, че за малките деца е достатъчно да видят друг човек да се държи агресивно — и те засилват своето агресивно поведение.

Основната процедура в тези експерименти е показването на възрастен човек, който блъска надуваема пластмасова кукла „Бобо” (която се връща в изходното си положение, след като бъде съборена). Понякога по-възрастният човек придружава физическата агресивност със словесни обиди към куклата. След това на децата е било разрешено да ги поиграят с нея. Установява се, че след като са наблюдавали поведението из по-възрастния човек, децата не само имитират моделите на агресивно поведение, но проявяват и други форми на агресия.

 Накратко, децата копират поведението на по-възрастния; това, че наблюдават агресивното поведение на някой друг, им служи като стимул също да се държат агресивно. Важно е да се отбележи обаче, че те не са се ограничили само с подражание, а са помислили нови, творчески форми на агресивност. Следователно влиянието на модела е много по-широко - децата не се ограничават само с точното повтаряне на действията на по-възрастните, а могат и да ги обогатят.

Бандура и сътрудниците му показват, че резултатът също е от значение: ако агресивният модел се награждава за агресивното си поведение, децата, които са го наблюдавали, впоследствие са. по-агресивни от децата, пред които моделът е бил наказан заради агресивно поведение.

Правейки още една крачка напред, Ленард Бърковиц и сътрудниците му са показали, че когато човек е фрустриран или разгневен, дори само присъствието на предмет, свързан с агресия, може да увеличи агресивността му.

В един от неговите експерименти студенти се довеждат до състояние на гняв: някои се намират в стая, в която небрежно е захвърлен пистолет, а други — в стая, където има неутрален предмет (ракета за бадминтон). На изследваните лица след това се дава възможност да приложат електрически импулси върху свой състудент. Индивидите, конто са били разгневени в присъствието на дразнител, подбуждащ към агресия (пистолета), прилагат повече електрически импулси от лицата, разгневени в присъствието на ракетата за бадминтон.

С други думи, някои дразнители, които се свързват с агресия, повишават склонността на индивида към агресивно поведение. Както казва Бърковиц: „Разгневеният човек може да дръпне спусъка на пистолета си, ако желае да извърши насилие; но спусъкът (т. е. присъствието на пистолета) също може да притегли пръста му или, с други думи, да извика агресивни реакции у него, ако той е склонен към насилие и няма силни задръжки срещу подобно поведение.”

НЕОБХОДИМА ЛИ Е АГРЕСИВНОСТТА?

Естественият подбор. Някои учени са на мнение, че определени видове агресивност са полезни и може би дори съществени.

 Например Конрад Лоренц заявява, че агресивността е „съществен елемент в организацията на инстинктите за самосъхранение”. Като основава доводите си на наблюдения върху животни, той счита, че агресивността играе първостепенна роля в еволюцията, защото дава възможност на младите животни да имат най-силните и най-мъдрите родители, а групата да бъде предвождана от възможно най-подходящите самци.

Антропологът Шъруд Уошбърн и психиатърът Дейвид Хамбърг са стигнали до подобни изводи в изследването си върху маймуни от Стария свят. Те смятат, че агресивността на маймуните от една група играе важна роля за намирането на храна, при размножаването и определянето на моделите на господство. Най-силният и най-агресивният самец в групата ще заема позиция на превъзходство чрез първоначална проява на агресивност. Това ще намали броя на сериозните бъдещи схватки в групата (другите самци знаят кой е господарят). Нещо повече, тъй като господстващият самец доминира и в размножаването, групата има по-големи възможности за оцеляване, понеже силният индивид предава жизнеността си на следващите поколения.

Като имат пред вид тези данни, мнозина наблюдатели призовават към предпазливост в опитите да се контролира агресивността у човека; те изказват предположението, че — както при низшите животни — агресивността е нужна за оцеляването на вида. Тези разсъждения отчасти се базират на предположението, че един и същи механизъм подбужда едного да убие ближния си, а другиго — да „овладява” космоса, с настървение да се захваща с трудна математическа задача или да „покорява” Вселената.

Това обаче може би не е вярно. Явната агресивност вече не е необходима за оцеляването на човека. Нещо повече, поставянето на знак за равенство между творческата активност и високите постижения, от една страна, и враждебността и агресивността, от друга, обърква нещата.

Възможно е да решим даден проблем или овладеем дадено умение, без да причиняваме зло на друг човек или дори без да се стараем да влизаме в съперничество. Възможно е да се намали насилието, без да се намалява любознателността на човека или желанието му да решава проблеми. За американците това разграничение е трудно за разбиране, защото те, както и някои други народи на Запада, са научени да отъждествяват успеха с победата, добрите резултати с покоряването на някого.

М. Ф. Ашли Монтагю счита, че прекалено елементарно и погрешно тълкуване на Дарвиновата теория е внушило на средния човек невярното схващане, според което конфликтът е неизбежен закон на живота. Ашли Монтагю заявява, че за победителите в индустриалната революция, които са експлоатирали работниците, е било удобно да оправдават експлоатацията си, като сравняват живота с борба за оцеляване; естествено е да оцелеят най-приспособените индивиди. Опасността при този начин на разсъждаване е, че той се превръща в „самоизпълняващо се пророчество” и може да стане причина да пренебрегнем или омаловажим ролята на неагресивното и лишеното от съперничество поведение за оцеляването на човека и другите животни.

Например Пьотър Кропоткин през 1902 г. е стигнал до извода, че поведението на сътрудничество и взаимопомощ играе важна роля в оцеляването на много форми на живот. В подкрепа на този извод има богат доказателствен материал. Поведението на сътрудничество сред някои социални насекоми, като термити, мравки и пчели, е добре познато. По-малко известна е формата на поведение при шимпанзето, която може да се опише единствено като „алтруистична”. Тя се проявява по следния начин: две шимпанзета се намират в две съседни клетки. Едното шимпанзе има храна, а другото няма и започва да „проси”. Неохотно „богатото” шимпанзе му подава част от своята храна. Самото нежелание, с което шимпанзето прави това, в известен смисъл придава още по-голяма значимост на подаръка, защото показва, че то харесва храната и с удоволствие би я задържало за себе си.

Този факт показва също, че подтикът за споделяне може да има наистина дълбоки корени. Работата на Кропоткин не е събудила достатъчен интерес — дори е била пренебрегната до голяма степен — може би защото не е отговаряла на духа на времето или на потребностите на тези, които са извличали облаги от индустриалната революция.

Да се вгледаме в американското общество. Изглежда, че американската култура процъфтява на базата на състезанието; ние награждаваме победителите и отхвърляме победените. Цели две столетия образователната ни система се основава на съперничеството и законите на оцеляване. С много малко изключения ние научаваме децата си не да обичат знанието, а да се стремят към високи оценки.

Когато Грантланд Райс, писател на спортни теми, заявява, че не е важно дали побеждаваш или губиш, а как играеш, той не описва господстващата тема в американския живот, а препоръчва лекарство срещу прекалено голямото ни желание да побеждаваме. От футболиста на Малката лига, който избухва в плач след загуба на своя отбор, до студентите, които скандират на футболния стадион: „Първи сме!”; от Линдън Джонсън, чиито преценки почти сигурно са били изкривени от често изразяваното от него желание да не бъде първият американски президент, който е изгубил война, до третокласника, който презира свой съученик заради по-доброто му представяне на класно по аритметика — всички ние демонстрираме изумителна културално обусловена мания за победа.

 Винс Ломбарди, много популярен професионален треньор по футбол, обобщава всичко в краткото изречение: „Побеждаването не е всичко, то е единственото важно нещо”. Ужасяваща в тази философия е импликацията, че целта да победим оправдава всички използвани средства дори ако става въпрос само за футболен мач — нещо, което първоначално все пак се смяташе за развлечение.
Няма съмнение, че в началото на еволюцията на човека голяма част от агресивното поведение е улеснявала приспособяването му. Но когато се огледаме наоколо и видим свят, изпълнен с конфликти, ненавист и недоверие между народите и расите, безсмислени кръвопролития и политически убийства, с основание започваме да се съмняваме в ролята на агресията за оцеляването.

Биологът Лорън Айсли отдава дължимото на древните прадеди на човека, но предупреждава да не им подражаваме, когато пише: „Днес са ни потребни хора, които са по-добросърдечни и по-толерантни от онези, които заради нас се пребориха с леда, тигъра и мечката.”

Катарзисът. Аргументи, че агресивността изпълнява полезна и дори необходима функция, се привеждат понякога и в друг смисъл. Тук имам предвид позицията на психоаналитиците. Както споменах по-рано, Фройд е бил убеден, че ако човек няма възможност да се прояви по агресивен начин, агресивната му енергия ще се натрупа и накрая ще избликне или под формата на крайно насилие, или в психично заболяване. Има ли доказателствен материал в подкрепа на това твърдение? Наличните данни показват, че свързаният с агресивността конфликт може да доведе човек до състояние на високо емоционално напрежение. Това е довело някои изследователи до погрешното заключение, че потискането на агресивна реакция у хората предизвиква или сериозни смущения, или силно агресивно поведение. Но не съществуват преки доказателства, подкрепящи това заключение.

„Все пак — някой може да запита — има ли полза от проявата на агресивност?” Човек може да освободи агресивната си енергия най-малко по три начина:

1) като я изразходва под формата на физически упражнения — игри, бягане, скачане, боксиране на „крута” и т. н.;

2) като я насочи към неразрушителна форма на въображаема агресия — когато си представя как удря някого или пише разказ, пълен с актове на насилие;

и 3) чрез непосредствена агресия - като се нахвърля върху човека, който е причинил фрустрацията, наранява го, причинява му неприятности, злослови по негов адрес и т. н.

Да разгледаме първия начин — занимание със социално приемлива агресивна дейност. Разпространено е убеждението, че този метод е ефикасен, и той горещо се препоръчва от терапевти с психоаналитична ориентация. Изтъкнатият психиатър Уилям Менинджър например твърди, че „игрите със състезателен характер осигуряват необикновено ефикасен отдушник за инстинктивния нагон към агресивност”. Логично е да си зададем въпроса дали има данни, които доказват, че състезателните игри намаляват агресивността. В задълбочения си анализ на съществуващите данни Бърковиц не е открил никакви ясни и недвусмислени резултати в подкрепа на твърдението, че усилените физически упражнения намаляват агресивността.

В изчерпателно изследване на спортисти от различни колежи Уорън Джонсън също не е установил убедителни данни, подкрепящи идеята за катарзиса. Според него абсурдно е не само твърдението, че на игрищата на колежа в Итън са били печелени цели войни — още по-абсурдно е да се надяваме, че можем да предотвратим войните там. Това не означава, че тези игри не донасят удоволствие на хората. Те им донасят удоволствие. Но заниманието с тези игри не намалява агресивността.

Нека сега се заемем с втората форма на агресията — въображаемата агресия. Има някои данни, свидетелстващи, че извършването на агресия във въображението може да подобри самочувствието на хората и дори да доведе до временно намаляване на агресивността. В интересен експеримент, проведен от Симор Фешбах, студенти се оскърбяват от техен преподавател; след това на половината от студентите се дава възможност да напишат разкази на тема агресия, докато на останалите студенти не се дава такава възможност. Има и контролна група студенти, които не са били оскърбени. Резултатите показват, че лицата, на които е била дадена възможност да напишат разкази за агресия, показват малко по-слаба агресивност от лицата, на които такава възможност не е била дадена. Трябва да се изтъкне, че двете групи студенти, които са били оскърбени, са били значително по-агресивни от групата студенти, които изобщо не са били оскърбени. Така ползата от въображаемата агресия е ограничена: тя не води до значително намаляване на агресивната енергия. Важно е обаче да се подчертае, че при въображаемата агресия на никого не се причинява зло.

Този факт придобива голямо значение, когато се разглеждат ефектите от действителната агресивност. Откритият акт на агресия намалява ли потребността от нова агресия? Не. Всъщност по-голяма част oт данните дори сочи точно обратното — т. е. наскърбяването или нараняването на друг човек засилва отрицателните чувства на нападателя към жертвата и в бъдеще може да доведе до no-силна агресия.

Сред тези изследвания първостепенно значение има експериментът на Майкъл Кан. В този експеримент лаборант, който извършва някои физиологични измервания, обижда и унижава изследваните лица. В едно от експерименталните условия на изследваните лица се позволява да дадат воля на враждебността си, като изразят чувствата, които изпитват към лаборанта. В другото експериментално условие на участниците не се разрешава да дадат израз на тази агресивност. Какво би трябвало да се получи според предвижданията на теорията на психоанализата?

Не е трудно да се отговори: „потиснатите” лица трябва да изпитат напрежение, силен гняв н враждебност към лаборанта, докато лицата, които са дали израз на чувствата си, трябва да изпитат облекчение, успокоение и по-слаба враждебност към лаборанта. Накратко, откритото изразяване на враждебността ще послужи като катарзис — т. е. ще пречисти оскърбените изследвани лица от неприязнените им чувства.

Като добър фройдист Кан е очаквал тези резултати, но бил изненадан и (което говори в негова полза) развълнуван, когато получава напълно противоположни резултати. По-специално лицата, на които е била дадена възможност да изразят агресивността си, впоследствие изпитвали по-силна антипатия и враждебност към лаборанта, отколкото лицата, на които не е била дадена възможност да изразят агресивността си. С други думи, изразяването на агресивността не потиска склонността към агресия, а, напротив, засилва я!

Проницателният читател сигурно вече е стигнал до този извод въз основа на теорията на познавателния дисонанс: декларираната агресивност се нуждае от допълнително оправдание. Накратко, ако заявя, че мразя даден човек, или по някакъв начин му причиня зло, познавателният елемент за това, което съм извършил, ще е в дисонанс с познавателните елементи за добрите или положителните страни на този човек. Затова, ако извърша акт на агресия спрямо един човек, за да намаля дисонанса, аз ще се постарая да омаловажа всички негови положителни качества и да засиля всички негови недостатъци. Ще се опитам също да намеря допълнителни основания за омразата си към него. След като съм убил бунтуващи се студенти в университета в Кент, аз ще убедя самия себе си, че те действително са го заслужавали и ще намразя всички протестиращи студенти още по-силно, отколкото преди да стрелям; след като съм избил жени и деца в Ми Лай, ще съм още по-силно убеден, че азиатците не са пълноценни хора, отколкото преди да ги избия; след като съм лишил чернокожите от правото на прилично образование, ще съм още по-силно убеден, че те са глупави и не биха имали полза от добро образование. Насилието не намалява склонността към насилие: насилието поражда още по-голямо насилие.

Това не означава, че няма хора, които изпитват удоволствие от извършването на насилие. Такива хора има и често те се чувстват по-добре (по-малко напрегнати), след като ударят някого, като му креснат, като го оскърбят или хвърлят съдове по него. Тези действия наистина често намаляват напрежението и дават възможност на хората да получат усещане за власт. Не в края на краищата те също подготвят почвата за ново насилие. Може би по-полезно би било хората да изразят гнева си, като кажат просто: „Изпитвам гняв към теб заради постъпката ти.” Това би могло да отслаби напрежението и изглежда дава възможност за самоутвърждаване. В същото време то не води до засилване на агресивността, защото при него няма нападение, няма оскърбление, няма нараняване.

За да обобщя този раздел, ще кажа, че на пръв поглед изразяването на агресивност във въображението донякъде облекчава гнева или фрустрацията и позволява на хората да се почуват малко по-добре; но преобладаващата част от доказателствата опровергава идеята за катарзиса. В общи линии изразяването на агресивност намалява привлекателността на жертвата и увеличава вероятността от агресивно поведение.
Катарзис и обществена политика. Какви изводи могат да се направят от това във връзка с обществената политика? Въпреки данните, отричащи хипотезата за катарзиса, изглежда, че тя широко се поддържа от мнозинството от средните хора — включително тези, които взимат важни решения, засягащи всички нас. Често се твърди, че когато човек играе футбол или наблюдава как хора биват убивани на телевизионния екран, той намира отдушник за агресивната си енергия.

Както видяхме обаче, изглежда, че това твърдение не е вярно. Припомнете си, че Албърт Бандура и сътрудниците му получиха убедителни доказателства за това, как децата използват по-възрастните като модели за собственото си агресивно поведение. Те „смазват от бой” кукла „Бобо”, след като са наблюдавали как по-възрастен човек я удря. Това явление не се наблюдава само при децата от предучилищна възраст: неколцина изследователи са установили, че гледането на филми, представящи жестоки схватки, засилва агресивното поведение у различни категории изследвани лица, сред които непълнолетни престъпници, нормални жени, болнични санитари и гимназисти. И наистина, след като анализират доказателствения материал, психолозите Робърт Либърт и Робърт Барън твърдят в доклада си до министъра на здравеопазването, че в 16 от общо 18 изследвания, посветени на този въпрос, наблюдаването на насилие впоследствие засилва агресивността сред наблюдателите.

Данните сочат, че показваните по телевизията сцени на насилие съдържат потенциална опасност, защото служат като модел на поведение — главно за децата, А какво гледаме по телевизията? През есента на 1969 г. Джордж Гърбнър заедно със свои сътрудници прави изчерпателен анализ на телевизионните програми в часовете, в които най-много хора гледат телевизия, и в събота сутрин. Той установява, че насилието е преобладавало в осем от всеки десет телевизионни предавания. Нещо повече, на един час програма се падали по осем епизода на насилие. Рисуваните филмчета, които повечето от малките деца толкова обичат да гледат, съдържат най-голям брой случаи на насилие. От 95-те рисувани филмчета, разгледани в това изследване, само в едно нямало актове на насилие.

Представители на главните телевизионни компании са се постарали да омаловажат значението на извършените от Бандура експерименти, защото те не включват актове на агресия спрямо хора. Та кой се интересува от това, което едно дете ще направи с кукла „Бобо”? Данните от експерименти, проведени в последно време, обаче показват, че ефектите от наблюдаването на насилие не се ограничават само с биенето на куклата „Бобо”: децата започват да си нанасят удари едни на други. В един от експериментите си Либърт и Барън показват на група деца „Недосегаемите” — крайно жесток телевизионен филм от типа „Полицаи и крадци”. На контролна група деца се показва телевизионно предаване със същата продължителност, което отразява спортни състезания и е наситено с динамика. След това на децата се разрешава да играят в друга стая с друга група деца. Децата, които са гледали телевизионната програма, изпълнена с насилие, проявяват много по-голяма агресивност към другите деца, отколкото децата, които са гледали спортната програма.

Накрая няколко изследвания върху поведението в реалния свят показват, че децата, които гледат повече телевизионни програми, представящи актове на агресия, са по-склонни да прибягват до агресивност, за да решават проблемите си. Трябва да се отбележи, че тези корелативни изследвания сами по себе си не са категорични — т. е. не доказват, че наблюдаването на насилие по телевизията е причина някои деца да избират агресивни решения. Възможно е децата, на които (поради някаква друга причина) агресията се нрави, да гледат много актове на насилие по телевизията и също да избират агресивни начини за решаването на своите проблеми. Именно поради това са толкова важни данните от контролираните експерименти: в изследването на Либърт и Барън ние знаем, че гледането на „Недосегаемите” и само то е предизвикало агресивното поведение у децата — защото друга група деца, които са гледали спортна програма, са се държали по-малко агресивно от децата, гледали „Недосегаемите”.

Общо взето, има сравнително ясни доказателства, че наблюдаването на актове на насилие по телевизията засилва агресивното поведение у децата. Но децата действително считат тези програми за забавни. И понеже те са добър начин да се продават кукли „Барби” или „Кен”, телевизионните компании няма да ги съкратят — освен ако обществеността не започне да протестира. Действително въпреки множащите се доказателства от лабораториите по психология, които свързват наблюдението на агресивно поведение с извършване на актове на агресия, броят на актовете на насилие, показвани по американската телевизия, през 1969 г. е нараснал в сравнение с предишната година.

Доколко са осведомени за резултатите от дейността си тези, които произвеждат, пакетират и разпространяват насилието по телевизията и във филмите на широкия екран? Те са склонни да гледат на себе си като на работливи хора, които просто откликват на една потребност. Самюъл Аркоф, председател на компанията „Америкън Интернешънъл Пикчърс” (една от главните производителки на филми, показващи актове на насилие), неотдавна заяви: „Потребността да се гледа насилие може би някой ден ще бъде сведена до гледането на професионални футболни мачове.” За съжаление данните сочат, че хора като г-н Аркоф не само удовлетворяват тази потребност, но също я засилват. Каква е отговорността на тези хора? „Влиянието върху обществото ли? — пита Джо Уизан, продуцент на филма „Разцветът на Канзас Сити”. — Изобщо не ми е дошло на ума за това. Психиатрите не могат да отговорят на тези въпроси, та аз ли?”

Агресия с цел да се привлече общественото внимание. Има още една функция, която необузданата агресия може да изпълни в сложно и апатично общество, каквото е американското: вероятно тя е най-драматичният начин, по който едно потиснато малцинство може да привлече вниманието на „мълчаливото мнозинство”. В преносен смисъл „мълчаливото мнозинство” („the silent majority”) на английски означава „мъртвите”. Никой не може да отрече, че бунтовете в Уотс и Детройт привлякоха вниманието на голям брой порядъчни, но апатични хора към участта на чернокожите в САЩ; нито пък някой може да се съмнява, че кръвопролитието в затвора в Атика, щат Ню Йорк, активизира усилията да се проведе затворническата реформа.

Заслужават ли подобни резултати страшно високата цена, заплащана с живота на човешки същества? Не мога да отговоря на този въпрос. Като социален психолог обаче мога да заявя (и ще продължа да заявявам), че насилието почти никога не свършва просто с подобряването на условията, които са го предизвикали. Насилието поражда насилие — не само в буквалния смисъл, когато жертвата се старае да отвърне на удара с удар, но и в неизмеримо по-сложния и коварен смисъл, когато нападателят се старае да оправдае насилието си, като преувеличава злото у врага си и така увеличава вероятността да го нападне отново (и отново, и отново...).

Няма война, която да е сложила край на всички войни — дори напротив: войнственото поведение засилва войнствените нагласи, а това увеличава вероятността от войнствено поведение. Нужно е да търсим алтернативни решения. По-слаба форма на инструментална агресия би могла да послужи за поправянето на социалните злини, без да създаде омагьосан кръг от конфликти. Стачката, бойкотът, обсаждането („sit—in” - форма на демонстрация против расовата дискриминация, при която цветнокожи заемат местата в кафенета, ресторанти и други обществени заведения, забранени за тях) без употреба на насилие — всички тези средства ефективно се използват през настоящето десетилетие, за да се привлече вниманието на народа към реалните беди.

Тук бих искал да повторя думите на Лорън Айсли, че са ни потребни хора, които са по-добросърдечни и по-толерантни към различията помежду си — но не хора, способни да се примиряват с неправдата; хора, които ще се обичат и ще си вярват, но ще крещят, реват, стачкуват, бойкотират, ще се отправят в походи, ще провеждат „седящи” демонстрации (и дори ще гласуват), за да премахнат неправдата и жестокостта. Все пак, както видяхме в безброй експерименти, насилието не може да се включва и изключва, така както се върти водопроводен кран. Изследванията многократно показват, че единственият начин да се намали насилието е непрекъснато да се намалява неправдата, пораждаща фрустрацията, която често изригва в необуздана агресия.

КАК ДА СЕ НАМАЛИ НАСИЛИЕТО?

Как следва да постъпим, ако приемем, че намаляването на човешката склонност към агресия е цел, която си заслужава усилията? Човек се изкушава да търси лесни решения. Дори такъв експерт като председателя на Американското дружество на психолозите в словото, което произнесе при встъпването си в длъжност, препоръча да се създаде лекарство против жестокостта, което да се дава на хората (по-специално на държавните ръководители), за да се намали насилието в световен мащаб. Търсенето на подобно решение е разбираемо и дори в известна степен трогателно; но крайно невероятно е да се създаде лекарство, което би намалило жестокостта, без да приспи напълно мотивационната система на лицата, които го приемат. Химичните вещества не правят фините разграничения, на които са способни психологическите процеси.

Така ние можем да си представим добросърдечен, миролюбив човек като Алберт Айнщайн, който едновременно е извор на творческа енергия, смелост и изобретателност. Подобни личности са резултат на съвършено съчетание на физиологични и психични сили, на вродени способности и заучени ценности. Трудно е да си представим химично вещество, което би могло да има толкова съвършено действие. Нещо повече, в химичната регулация на човешкото поведение има нещо от кошмарния свят на Оруел. На кого бихме могли да поверим употребата на подобни методи?
Очевидно не съществуват прости и сигурни решения. Нека сега разгледаме някои по-сложни и по-малко понятни възможности, като се опираме на това; което сме научили дотук.

Чистият разум. Убеден съм, че бихме могли да построим сбор oт логични, разумни аргументи за опасностите, свързани с агресията, и страданията (не само на жертвите, но и на нападателите), които предизвикват актове на насилие. Дори съм сигурен, че бихме могли да убедим повечето от хората в правилността на аргументите; несъмнено мнозинството от хората ще се съгласи, че войната е ад и уличните нападения са нежелателни. Подобни аргументи обаче вероятно няма значително да намалят агресивното поведение, колкото разумни и. убедителни да са. Човек — дори да е наясно, че агресията въобще е нежелателна — ще се държи агресивно, освен ако не е твърдо убеден, че лично за него агресивността е нежелателна. Както Аристотел е заявил преди повече от 2000 години, много хора не могат да бъдат убедени единствено с рационални аргументи — особено когато става въпрос за собственото им поведение: „Защото аргументът, основан на знанието, предполага обучение, а има хора, които не могат да бъдат научени.” Освен това, понеже проблемът за овладяване на агресивността за първи път възниква в ранното детство — т. е. във време, когато индивидът е твърде млад, за да се влияе от разумни доводи, — то логичните аргументи имат малка стойност. Поради тези причини социалните психолози търсят алтернативни методи за убеждаване. Много от тях са разработени с оглед на малките деца, но могат да се адаптират и към други възрастови групи.

Наказанията. За обикновения гражданин очевиден начин за намаляване на агресивността е тя да бъде наказана. Ако един човек ограби, удари или убие друг човек, простото решение е той да бъде пратен в затвора, а в крайни случаи — осъден на смърт. Ако дете прояви агресивност към своите родители, братя и сестри или връстници, можем да го напляскаме, да му се скараме, да го лишим от някои привилегии или накараме да се почувства виновно. В постъпките си се водим от предположението, че това наказание „ще му даде добър урок” и ще го накара да „обмисли добре”, преди да се държи по същия начин; също така колкото по-сурово е наказанието, толкова по-добре.

Но нещата не са така прости. Установено е, че суровото наказание има временно действие, а ако не се прилага крайно предпазливо, в бъдеще може ,да доведе до обратен ефект. Наблюденията върху поведението на родителя и деца в живота неведнъж са показвали, че родителите, които използват сурови наказания, обикновено възпитават крайно агресивни деца. Тази агресивност по правило се проявява извън дома, когато детето е далеч от човека, който го наказва. Тези наблюдения обаче не са категорични, тъй като не доказват, че само по себе си наказанието за извършена агресия създава агресивни деца. Родителите, които прибягват до сурови наказания, сигурно извършват още много други неща — с една дума, те вероятно са сурови и агресивни хора. Възможно е техните деца просто да имитират агресивното поведение на родителите си. Действително установено е, че ако деца бъдат подложени на физическо наказание от възрастен човек, който преди това е бил сърдечен и грижлив с тях, те са склонни да изпълнят желанията му дори когато той не е при тях. От друга страна, когато са физически наказвани от човек, който се отнася с тях равнодушно и студено, децата много no-рядко се съобразяват с желанията му; след като той е напуснал стаята. Следователно има известни основания да се вярва, че наказанието може да бъде полезно, ако се прилага мъдро в атмосферата на сърдечност.

Друг фактор с голямо значение за ефективността на наказанието е неговата суровост или ограничаваща сила. Суровото или ограничаващо наказание може да е извънредно фрустриращо; тъй като фрустрацията е една от основните причини за агресия, би било разумно да избягваме подходи, причиняващи фрустрация, когато се стараем да обуздаем агресивността. Това убедително доказват Робърт Хамблин и колегите му. В проведените от тях изследвания свръхагресивни момчета се наказват от учителя си, като им се отнемат някои привилегии. По-точно момчетата са печелили жетони, които могат да заменят за най-различни забавни неща; но при всяка проява на агресивност момчетата са били лишавани от известен брой жетони. Докато тази тактика се е прилагала, а и след това честотата на агресивните актове сред момчетата почти се удвоила. Логично е да се допусне, че това е резултат от засилване на фрустрацията.

Суровото наказание често води до съгласие, но рядко поражда интернализация. За да се установят трайни модели на неагресивно поведение, важно е да се склони едно дете да интернализира система от ценности, която отхвърля агресивността. В експериментите, които разгледах по-подробно в глава 4, Мерил Карлсмит и аз, от една страна, и Джонатан Фридман, от друга, установихме, че заплахите с леки наказания оказват много по-голям ефект върху малките деца, отколкото заплахите със строги наказания.

Макар и тези изследвания да засягаха предпочитанията на децата към играчките, склонен съм да направя извода, че заплахите с леко наказание ще обуздаят по същия начин агресивността. Да предположим, че майка заплаши детето си с наказание, за да го накара поне за известно време да спре да бие малкото си братче. Ако това й се удаде, детето ще изпита дисонанс. Познавателният елемент „Искам да набия братчето си” е в дисонанс с познавателния елемент „Въздържам се да бия братчето си”. Ако детето е било заплашено със сурово наказание, то ще има основателна причина да се въздържа и ще може да намали дисонанса, като си каже: „Не бия братчето си, защото майка ми ще ме пребие от бой, ако го направя, но много ми се иска да го направя.”

Представете си обаче, че майката заплаши детето с по-леко наказание — наказание, което едва-едва ще го накара да спре агресивното си поведение. В този случай, ако детето се запита защо не бие братчето си, което в момента толкова лесно може да бъде набито, то не е в състояние да използва заплахата, за да намали дисонанса; с други думи, детето не може с лекота да убеди само себе си, че майка му ще го пребие, ако удари братчето си — просто това не е вярно. И все пак то трябва да оправдае поведението си. С други думи, ситуационното оправдание (т. е, строгостта на заплахата) е минимално и детето трябва да добави собствено оправдание, за да си обясни своята сдържаност. То би могло наример само себе си да убеди, че вече не му е приятно да бие братчето си. Това не само би обяснило, оправдало и обосновало моментното му спокойно поведение, но — което е по-важно — би намалило вероятността и в бъдеще детето да бие братчето си.

Накратко, ще се е интернализирала ценност, противоположна на агресивността: детето ще се е убедило, че за самото него не е нито хубаво, нито забавно да бие някого.

Макар този процес да е доказан в редица добре контролирани лабораторни експерименти, той има един основен недостатък от практическа гледна точка: преди да може да го приложи, майката или бащата непременно трябва да знае точно каква заплаха да използва за всяко отделно дете. Важно е заплахата да не е твърде сурова, защото в противен случай детето не ще има потребност да търси допълнително оправдание за своята липса на агресивност. От друга страна, заплахата трябва да бъде достатъчно голяма, за да накара детето временно да се въздържа от агресивно поведение. Това е от решаващо значение, защото, ако един родител използва заплаха или наказание, което не е достатъчно строго, за да накара детето за миг да се укроти, целият процес ще има обратен ефект: детето съзнателно ще реши да не спира агресивното си поведение, макар и да знае, че ще бъде наказана за това. В тази ситуация детето също изпитва дисонанс: познавателният елемент „Нападам брат си” е в дисонанс с познавателния елемент „Ще ме накажат за това”. По какъв начин детето намалява дисонанса? То убеждава само себе си, че удоволствието, което изпитва, като бие братчето си, заслужава всяко наказание. Този начин на разсъждаване увеличава привлекателността на агресивното поведение в бъдеще. Така, въпреки че заплахите за леко наказание могат да.бъдат ефективно средство, което позволява да се намали агресивността на едно дете, тази практика не бива да се прилага безгрижно или невнимателно.

Нужно е грижливо да се преценява точно какво ниво на интензивност трябва да има прилаганата заплаха. Това ниво, разбира се, ще е различно за различни деца. За някои деца студеният поглед на бащата може да е твърде сурово наказание, докато за други дори боят може да не е достатъчно сурово наказание. Подходящото ниво на суровост може да се установи, но това не е лесно. Въпросът е, че заплаха, която не е достатъчно сурова, за да предизвика краткотрайна промяна в поведението, фактически ще увеличи привлекателността :на .нежелателното поведение.

Наказване на агресивните модели. Вариант на темата за наказанието е свързан с наказването на друг човек. Твърди се, че агресивността на едно дете би могла да се намали, като му се показва агресивен модел, който свършва зле. Логиката тук е съвсем проста. Предположението е, че като наблюдава подобна гледка, човек по косвен път ще бъде наказан за собствената си агресивност и в резултат ще стане по-малко агресивен. Възможно е публичните екзекуции чрез обесване и телесни наказания в миналото да са били организирани от хора, които са разсъждавали точно така. Ефективно ли е това разсъждение? На пръв поглед данните от реалния живот не го потвърждават.

Например според Президентската комисия по прилагането на законите съществуването и използването на смъртното наказание не намалява процента на убийствата. Нещо повече, средствата за масова информация, общо взето, представят агресивните хора като много привлекателни (например Бони и Клайд, Бъч Касиди или Сънданс Кид), въпреки че в края на краищата те биват наказани. Това създава у хората тенденция да се идентифицират с агресивните персонажи.

Данните от контролирани експерименти дават по-точна картина. Обикновено в тези експерименти деца, разделени на групи, гледат филм, в който агресивен човек впоследствие бива или награден, или наказан за агресивността си. По-късно на децата се дава възможност да проявят агресивност при обстоятелства, подобни на тези, които са били показани във филма. Резултатите от експериментите са следните: децата, гледали филма, в който агресивният човек е наказан, проявяват по-малка агресивност от децата, гледали филма за агресивен човек, който е награден. Както споменахме по-рано, има някои данни, свидетелстващи, че децата, които са наблюдавали наказанието на агресивния герой от филма, проявяват по-малка агресивност от децата, наблюдавали агресивен филмов герой, който нито е награден, нито наказан. От друга страна — и това е особено важно за нашите разисквания — фактът, че са наблюдавали наказанието на модел за неговата агресивност, не намалява общото ниво на агресия до степен, по-ниска от агресивността на група деца, на които никога не е бил показван агресивен модел.

С други думи, по-голяма част от изследванията показва, че агресивното поведение на едно дете се засилва, ако то види агресивния модел награден, а не се засилва, ако детето види модела наказан (но не е ясно дали агресивното му поведение ще намалее, ако то види модела наказан). Може би, ако на детето изобщо не се показват никакви агресивни модели, ще се постигне същият ефект. Значението на тези изследвания за представянето на насилието от средствата за масова информация вече бе обсъдено на друго място в настоящата книга.

Награждаване на алтернативни модели на поведение. Друга възможност, проверена в изследванията, е да не се обръща внимание на детето, когато то се държи агресивно, и да му се дава награда за неагресивно поведение. Тази тактика отчасти почива на предположението, че малките деца (а може би и хора от други възрастови групи) често се държат агресивно, за да привлекат вниманието на околните върху себе си. Те предпочитат да бъдат наказани, отколкото пренебрегнати. Парадоксално е, че в този случай наказанието за агресивно поведение може да се изтълкува като награда: „Гледайте, момчета! Майка ми ми обръща внимание всеки път когато ударя братчето си. Струва ми се, че ще го направя отново.” Това предположение е било проверено в експеримент, който Пол Бpayн и Роджърс Елиът провеждат в детска градина. На учителите се нарежда да не обръщат внимание на никакви прояви на агресивност от страна на децата. Същевременно учителите са помолени да бъдат много грижливи към децата и да им обръщат особено голямо внимание, когато те се държат по начин, несъвместим с агресивността — например, когато кротко си играят, разменят си играчки и са в добри отношения помежду си.

След няколко седмици степента на агресивното поведение забележимо спада. В по-сложен експеримент Джоуел Дейвиц показва, че фрустрацията не предизвиква непременно агресивно поведение — дори тя може да стане причина за проявата на конструктивно поведение, ако в резултат на по-ранния опит такова поведение е станало приятно и привлекателно. Във въпросното изследване на децата се разрешава да играят на групи по четири деца. Някои от тези групи биват награждавани за конструктивно поведение, докато други биват награждавани за поведение с агресивен или състезателен характер. След това у децата умишлено се предизвиква фрустрация. Това се постига, като у тях се създава очакване, че ще им прожектират поредица развлекателни филмчета и ще могат да се забавляват. Експериментаторите стигат дотам, че дори започват да прожектират филм и раздават на децата захарни пръчки. В този момент се предизвиква фрустрацията: на най-интересното място експериментаторът внезапно спира прожекцията и прибира захарните пръчки. След това на децата се позволява да играят свободно. Тези деца, които са били научени на конструктивно поведение, проявяват много по-голяма активност с конструктивен характер и много по-малка активност с агресивен характер в сравнение с децата в останалите групи.

Резултатите от този експеримент са доста окуражаващи. Няма изгледи, че родителите някога ще успеят да създадат на децата си обкръжение, което е напълно свободно от фрустрация. Дори това да беше възможно, то няма да е желателно, защото светът е пълен със ситуации, които предизвикват фрустрация; а дете, което е защитено от фрустрация, ще изпитва по-силна мъка и смут, когато все пак се сблъска със събития, причиняващи фрустрация. Възможно е обаче децата да се научат да реагират на предизвикващите фрустрация събития по конструктивен начин, който дава удовлетворение, а не с насилие и разрушение.

Развиване на емпатия към другите хора. Симор Фешбах отбелязва, че за повечето хора е трудно да причинят умишлено болка на друго човешко същество, освен ако по някакъв начин не успеят да дехуманизират своята жертва. „Така полицаят се превръща в „свиня”, а студентът — в „хипи”. Азиатецът се превръща в „жълт”, „хората от жълтата раса са коварни.” Както многократно отбелязах в настоящата глава, типът разсъждения, който Фешбах посочва, не само ни улеснява да извършим акт на агресия спрямо друг човек, но също гарантира, че ще продължим и в бъдеще да извършваме такива актове спрямо него. Да си припомним примера с учителката от Кент, щата Охайо, която след убийството на четирима студенти от Държавния университет в Кент, извършено от членове на Националната гвардия на Охайо, заявява пред Джеймс Мичънър, че всеки, който ходи бос по улиците, заслужава смърт. Този вид изявления може да бъде разбран само ако приемем, че го е направил някой, който е успял да дехуманизира жертвите в тази трагедия. Можем да съжаляваме за процеса на дехуманизация, но разбирането на този процес в същото време може да ни помогне коренно да го изменим. По-точно, ако е вярно, че на повечето хора е потребно да дехуманизират жертвите си, за да извършат спрямо тях краен акт на агресия, то тогава, като се развива емпатия сред хората, ще става все по-трудно да се извършват актове на агресия.

 Действително Норма и Симор Фешбах откриват отрицателна корелация между емпатията и агресивността у децата: колкото по-голяма е емпатията, на която човек е способен, толкова по-рядко той прибягва до агресивни действия.
По какъв начин може да се развива емпатия у хората, е труден въпрос; в този момент още не сме напълно готови да го обсъдим, но в глави 7 и 8 ще се постараем да обясним как би могла да се култивира емпатията. Най-напред обаче трябва по-подробно да разгледаме другата страна на медала: дехуманизацията; този вид дехуманизация, който е свързан с предразсъдъка и причинява зло не само на жертвата, но и на потисника. Прочетете първия параграф на следващата глава и ще разберете какво имам предвид.
Разпечатване