avatar
+9 9 гласа

Три нощи до пълнолуние

 

 

Габриеле се притисна в леденостудената каменна колона. Не искаше да я забележат. Нито онзи мръсник Теус, нито мазния шут на баща и, Кралят.
Слуховете се разнасяха с пълна сила, кой от кой по-ужасни. Мълвата беше в състояние да раздуха среднощното мяучене на котките до вой на зловещи демони и Габриеле не им вярваше, но от месец нищо не беше както трябва.

Именно Теус беше този, който донесе стъклениците с лютиво-сладникавата течност с лепкав аромат и непроизносимото име мас-ти-ка. Почти всяка вечер поднасяше по една стъкленица в дар на Краля, а не след дълго гонеше всички от голямата зала и дълго шепнеше нещо в ухото на баща и. Слугите чакаха докато Кралят забие глава в солидната дъбова маса и внимателно го пренасяха до покоите му.

Габриеле се страхуваше. Баща и издаваше все по-често странни и безсмислени заповеди, а хаоса в кралството растеше буквално пред очите и. Но какво можеше да направи тя - да, беше принцеса, но беше преди всичко седемнадесет годишно момиче, а в Кралството не обръщаха особено внимание на жените, освен на вещиците, от които всички се страхуваха. Това беше свят на мъже...

Теус беше подбрал момента идеално – баща и все още не се беше съвзел от загубата на съпругата си – майка и, най-добрите рицари на кралството – Арагорн и Георгиатус бранеха източната граница от варварските племена, а Великият Мъдрец Ентус И Аст се беше затворил в кулата си, въодушевен от идеята си за нова религия. Носеха се слухове за тайнствен рицар, когото всички наричаха просто Скитника, но Габриеле не беше сигурна дали това не е само легенда. Носеха се още по-мъгляви слухове за Защитничките, но те съвсем приличаха на приказка.

Всъщност Габриеле не се страхуваше за себе си – просто не я забелязваха. Но почти физически усещаше опасността, която грози баща и. А случеше ли се нещо с него ...
Не беше съвсем наясно какви са плановете на Теус, но не беше толкова трудно да се досети.


Тихо се прибра в покоите си. И тук беше студено. От как майка и си отиде, навсякъде беше студено. Безбройните колони, сред които си беше играла като малка, сега я плашеха.

Намери Ювин в източната стая. Бяха на приблизително еднаква възраст, с еднакъв ръст и съвсем различни характери. Габриеле беше спокойна и уравновесена, понякога тъжна, Ювин – весела и жизнена и рядко се задълбочаваше достатъчно, за да се натъжи. Освен това беше най-добрата и приятелка.

-Трябва да направим нещо, Ювин.

- Кой, ние ли? Че какво можем да направим ние?

- Не знам Ювин, но трябва да измислим и то скоро. Нямаме време, усещам го! -Габриеле почти плачеше.

Приятелката и я прегърна и зашепна нещо утешително.

Рицарите, на които вярваше, бяха далеч. Стражите ... стражите бяха просто мъже на заплата. Кой друг можеше да и помогне?
Дриудуте? Габриеле познаваше старейшината им, Тервелиус. И беше запомнила благата му усмивка и спокойствието, което лъхаше от него. Но ... друидите не се намесваха. Никога. Това го знаеше всеки.

В този момент в стаята буквално влетя главната готвачка – Таная. На престилката и имаше свежо петно от шведски сос.

- Принцесо? - забеляза я – Принцесо! Трябва да бягате, принцесо! Веднага!

Габриеле не мислеше да бяга, но обезумелия поглед на готвачката и треперещите и ръце я разколебаха. Задъхана, готвачката разказа как чула двама от хората на Теус да си говорят, че твърде скоро стария Крал ще бъде заключен в Западната кула, а тя, Габриеле, ще стане жена на Теус, за да затвърди правото му на короната. Господи! Можеше ли това да е истина? Можеше, разбира се ...


- Трябва да тръгнете още сега, Принцесо – настояваше Таная – Отидете при Арлийн, тя ще ви помогне и ще ви опази. Побързайте Принцесо...

- Арлийн? Но тя е ... вещица? А и .. а и аз не знам къде да я намеря...

Габриеле се стресна. Вещиците! Беше слушала още от малка приказки за тях, дори беше виждала една от тях. Дойде в двореца – нещо, което се случваше изключително рядко. Беше и трудно да повярва след всичко, което беше чувала, но страхопочитанието, с което дори закоравелите стражи се отдръпваха от пътя на младата жена , отхвърляше всякакво съмнение.

Гаргичка – така наричаха вещицата, противно на слуховете, се оказа млада жена с разпилени коси, нещо, което позволяваха само на нея и то защото беше принцеса, с непонятна плоска чанта на гърба и внушителен меч на кръста. Около сребърната гривна на дясната и китка се носеше леко сияние и сякаш се отразяваше в очите и. Изглеждаше ... опасна.

Тогава каза няколко думи на Краля и си тръгна, а баща и дълго не пускаше никого в Голямата зала. Габриеле не беше сигурна, че ще издържи още веднъж на този поглед. Не, няма начин.

Да отиде сама при Арлийн... слуховете я описваха като огромна и страшна жена на хиляда години. Габриеле потръпна.Но имаше ли избор?


***

Конете с тихо пръхтене се провряха през незабележимата врата на задната страна на конюшнята и се разтвориха в тъмнината. Габриеле едва виждаше силуета на Кало, синът на готвачката. Беше почти хлапе и все пак имаше смелостта да тръгне в ноща и да я води. Дебелото наметало не пазеше добре от студа, а храстите току закачаха ботушите и и я караха да потръпва от неясен страх. Наоколо нямаше опасни животни и все пак ... беше толкова тъмно.

Призори стигнаха в подножието на планината и се отклониха по едва забележима пътека сред гората. Замръзналите клонки пукаха зловещо в тишината, а конете се ослушваха уплашено. Габриеле беше съвсем премръзнала и едва се крепеше на седлото от умора. Така и се искаше да поспи...

Не разбра кога точно стигнаха. Малката къща изникна сякаш от нищото. Кало посочи безмълвно вратата и отстъпи назад. Габриеле се смъкна от седлото и застина в нерешителност пред грубо скованата врата. Как се влиза при Вещица? Никой не я беше подготвил за нещо подобно. Тя беше Принцесата и до неотдавна всички и се радваха. Господи, колко се беше променило всичко само за няколко седмици ...

В този момент вратата се отвори и на прага застана красива чернокоса жена. Огледа я изпитателно с леко присвити очи и Габриеле се почувства напълно безпомощна. Вещицата не беше нито огромна, нито на хиляда години, но не можеше да се отърве от чувството, че вижда и най-скритите и мисли. Много неподходящ момент да се запита защо всички разказваха такива небивалици за Вещиците...


Жената неочаквано се усмихна.


- Аз съм Арлийн, ако си дошла при мен. И по добре влизай, ще замръзнеш.

Габриеле пристъпи плахо напред. Вещицата не беше огромната фурия от приказките на бавачките, дори беше малко по-ниска от нея самата, но у нея имаше нещо, което всяваше в околните чувство, твърде близко до страха.

- Дошла си да искаш помощ – не беше въпрос, по-скоро констатация – Има три начина да спасиш себе си, баща си и Кралството. Имаш три дни. По пълнолуние трябва да си готова. Останалото ще научиш след час. А сега си изпий чая!

Арлийн излезе от стаята без да каже нищо повече и остави Габриеле да се чуди над думите и.

***

Високо горе капитан Ейс псуваше на родния си български в кораба-майка, закотвен на стационарна орбита. Нещата не вървяха никак добре, нямаше връзка със Земята и от скапаната експериментална планета долу му задаваха твърде трудни гатанки.


Това трябваше да е превъплъщение на приказките, такива, каквито той самият и хората от екипа му си ги представяха като деца, а не повторение на отдавна забравените кървави разправии на родната планета...

Повика по интеркома Айвън Ейнджъл и Страто Вариус и се заслуша отново в тревожните нотки на последното съобщение на Гаргичка.

                      Следваща>>