Проходът в скалистите планини Пирен-Риела бе единствената пролука в естествената преграда между цивилизацията и дивите варварски земи. В края си той се разделяше на две посоки. Североизточната водеше към гъстите гори на Спам, в които нормален човешки крак никога не би стъпил. Причината бе проста – дребните маскирани хора, които всички наричаха Спамери, изникваха от нищото на огромни тълпи и превземаха всичко по пътя си.
На югоизток друг проход водеше към черните блатата на Анонимус. Обитавани от всякакви твари, те бяха известни с безмилостните си орки, за които разрухата и насилието бяха начин на съществувание.
Армията на кралството се състоеше от около хиляда добре въоръжени пехотинци и стрелци и няколко хиляди селяни, носещи всевъзможни сечива за оръжие. На чело стояха двамата най-знатни рицари в кралството – Арагорн, когото всички смятаха за бъдещия крал и Георгиатус – безстрашният радетел на правдата и защитник на слабите.

Вече се съмваше, а боевете все още продължаваха. Двамата пълководци се биеха без умора с ордите, прииждащи от двата ръкава на прохода. Въпреки неколкодневните битки обаче, Спамерите и Анонимусите се тълпяха със стотици и изгледи за намаляване на броя им нямаше.
Внезапно картината пред очите на Арагорн се смени. Тълпите Спамери изчезнаха, а на тяхно място се появи ужасяваща гледка на опожареното кралство, а в центъра й стоеше Теус и се хилеше зловещо. В краката му ридаеше нежната Габриеле, която от много време бе любимата на Арагорн и негова мечта.
Появилото се видение изведнъж изцеди силите на смелия рицар. За секунди бе обкръжен от Спамерите и смъртта му бе въпрос на секунди. Единствено бързата реакция на брат му Георгиатус бе в състояние да го спаси. И тя не закъсня. Видял олюляването на малкия си брат, смелият рицар замахна за последен път с внушителния си меч, с което прати на земята нови пет глави. Дръпна рязко юздите на врания си жребец и удари в убийствен галоп към Арагорн. Тъкмо на време.

***

В кораба майка витаеше напрежението на неизвестното и тревогата. Гаргичка не бе докладвала от часове, а Весълайн се загуби след телепортирането. Връзка със Земята все още нямаше, а системите за наблюдение на експерименталната планета упорито отказваха да заработят. Вратата се отвори и пред капитана застанаха двамата най-добри учени на човечеството. Айвън Ейнджъл – академик по химия, биология и биохимия на някогашната Българска академия на науките и Страто Вариус – професор по компютърни и електронни науки от Българската Асоциация за Следене и Инфилтрация – приемник на американската НАСА след разпадането на Съединените Американски Щати и преминаването им под българска власт.

- Какво става, капитане? – измънка неуверено Ейнджъл.
- Какво става ли? Вие ми кажете какво става! Целият проект пропада, а вие ме питате какво става?! – Младият капитан се държеше и почти никога не повишаваше тон. Но явно ситуацията беше излязла извън контрол.
- Системите работят перфектно, капитане – започна Вариус – идея си нямам, защо не можем да наблюдаваме планетата. Гаргичка спря да докладва, а Весълайн го изгубихме веднага след телепортирането му за Мейкърсвил.
- Това и на мен ми е известно?! Нищо ново не ми казваш! – Капитанът започна да повишава тон, а това означаваше само едно – Слизате и двамата долу. Ейнджъл, ти отиваш в Мейкърсвил и намираш онзи несериозник, а ти, Вариус, отиваш да търсиш Гаргичка...

Два телепортиращи лъча изпратиха учените на двете точки, към които телепорта можеше да праща хора. Тепърва трябваше да разберат как може да се върнат обратно...

***

Габриеле се въртеше неспокойно на койката, предоставена и тъй мило от Арлийн. Сънуваше кошмари. Виждаше как любимият и мъж губи сили и след секунди ще падне в неравната борба с хиляди маскирани човечета. Първите лъчи на слънцето се появиха и се отразиха в една точка, която изникна на хоризонта. Беше приказен ездач с доспехи от бяло злато, който се вряза в задните редове на дребните твари, а мечът му ги отнасяше с десетки на замах, предизвиквайки река от зелена слузеста кръв...

Мъдрата вещица беше на двора и разбъркваше казана с горска леща, а ароматът на тайнствените билки бе обхванал цялата гора. Опитваше от часове да приготви отварата, която да даде отговор на въпросите й. Засега знаеше само за пълнолунието и трите начина на действие. Не знаеше нищо повече обаче. Рядко тънеше в такова неведение – тя, която притежаваше знанията на десетки поколения.
Хвърли последната подправка в казана – тютюн от далечните планини Феминейн. След секунди, гледката в казана се промени. На местото на бълбукащите мехурчета се поява един образ, който Арлийн добре познаваше. Дълга коса и брада бяха обхванали суровото лице на коменданта на Мейкърсвил.
- Ставай, мила, не трябва да губиш време!
Габриеле се стресна и скочи от койката. В съзнанието и беше още кошмарът, който бавно започна да избледнява от неземния образ на вещицата.
- Трябва да тръгваш, принцесо. Кало ще язди с теб. Не мога да ти кажа друго, освен че трябва да намериш коменданта на Мейкърсвил. Той знае някои от решенията. Дотам са ден и половина бърза езда. Нямате време! Бързайте!
- Но как да го позная? – Габриеле още не можеше да влезе в действителността. Главата я болеше, а в гърдите си усещаше познатата тежест на страха.
- Ще го познаеш, мила.

Слънцето се показваше над планините и огряваше двамата самотни ездачи, които яздеха в бесен галоп на север. Конете им бяха от най-враните жребци в кралската конюшня и отстъпваха по бързина и издръжливост единствено на тези на двамата най-велики рицари в кралството. Габриеле изучаваше ездата от малка и се справяше отлично, а младият Кало бе млад и пъргав, и сякаш бе едно цяло с благородното животно.

***

На ден и половина езда на север се намираше тяхната цел – Мейкърсвил. Градът бе известен с това, че вместо щаб квартира, комендантът имаше страноприемница и стигнеше ли се до военни преговори, там винаги се намираше мирен изход. За това помагаше и тайнственото питие измислено лично от коменданта. То представляваше лютиво-сладникава лепкава течност, с която никой мъж не можеше да се пребори. Но въпреки всичко все още нещо й липсваше.
На тезгяха в центъра на страноприемницата се бе облегнал млад мъж на около двадесет години. Червените му очи показваха, че е от дълго тук и чашата в ръката му не е първата. Беше облечен като уличен музикант и никой от присъстващите дори и не подозираше, че не е от техния свят.
Вратата на страноприемницата се отвори и вътре влезе набит мъж с весело изражение в погледа. Гледката, която се изпречи пред него предизвика мигновената му промяна с прикрит гняв:
- Весълайн, говедо такова! Какво по-дяволите си мислиш, че правиш?
Музикантът се завъртя бавно и тежко. Трябваха му няколко секунди да фокусира викащия го. Веднага го позна и с леко разкривена усмивка простена:
- Айвън, друже, какво си закрякал. Сядай да пием по едно. Тия идиоти имат само топла мастика! Пррредставяшшш ли си? – Последните думи явно бяха доста трудни за музиканта, което пролича от гримасата на лицето му. Заклати се и с мъка успя да се задържи на високия стол.
От сянката в дъното на бара, очите на коменданта го пронизваха като копията на изчадията от горите на Спам.

***

Страто Вариус се промъкваше незабелязан в разсейващия се от изгряващото слънце сумрак. Стигна до крепостната стена и миниатюрно устройство изстреля здраво като стомана и тънко като косъм въже. След няколко минути бе горе, а след още няколко успя да се прикрие на сигурно място в мрачните коридори на замъка.
Изобщо си нямаше и най-малка представа какво да прави. Гаргичка бе изчезнала, а той трябваше да я намери. Опита още веднъж да се свърже с нея – неуспешно.

***

Арагорн започна да се свлича от коня. Огромната десница на Георгиатос подхвана отпуснатото тяло на брат му и го пренесе като перо на неговото седло. С лявата си ръка продължаваше да сее възмездие сред Спамерите, но вече бе плътно обграден и откъснат от основната част на войската си. Краят изглеждаше неизбежен, когато се появиха първите лъчи на слънцето. На хоризонта бледна нещо, което се увеличаваше със всяка секунда. Георгиатус имаше чувството, че нещото направо лети към тях. Ордите на Спамерите замръзнаха от учудване и страх. След няколко мига мнозина от тях плуваха в зеленикава смрадлива слуз, а останалите се пръснаха обратно към мрачния ад, от който бяха изпъплили.

- Басидиан Дивия! На вашите услуги, господа. – Новодошлият бе дългокос младеж с топъл поглед и дълги кестеняви коси. Бе известен в цялото Кралство като Принцът на Филибей – далечна хълмиста земя отвъд варварските земи.
Помогнаха на Арагорн да свали доспехите. Силата му започна да се възвръща, а заедно с нея и съзнанието.
Войската на Кралството стоеше невярваща на очите си. Заедно със Спамерите, и ордите на орките се бяха отказали от офанзивата си. Изведнъж настана тягостно затишие.
- Изглежда ги уплашихте, принце – Усмихна се за първи път от дни насам Георгиатус.
- Имат ми страх, истина е. От няколко седмици бродя из горите на Спам и търся сърцето на злото. Доста от тях намериха смъртта си там – лек и приятен смях огласи скалистата долина.

<<Предишна                                         Следваща>>