Следил съм как изгряващите дни ласкаят с царствен поглед планините. След туй докосват с устни равнините и позлатяват бледите вълни. Но често позволяват небесата на низшите мъгли да ги осеят, и те до здрач под слънцeто вилнеят, лишавайки от светлина земята. И мойто Слънце грейна тъй за час, и то над мен запали утрин ясна. Но легна нисък облак между нас и гордата му светлина угасна. Това не ме изпълва със презрения.
...иначе Shakespeare, a genius as always:)
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още архиви