avatar

Тринадесетопетъчни размисли

от Ace Coke на 13.10.2006 17:39 7 коментара , 703 прочита
Категории: Нещата от живота
Етикети: котка, стол, карък, петък 13-ти, карта за градския транспорт
История без замисъл, съдържание и поука!!!
Авторът не дава гаранция за удовлетворение от четенето!!!

Герои – карък, карта-еднодневка, стол, котка в цвят RGB-000000



Петък като петък. Тринайсти като тринайсти. Нищо особено, никога не ми е правило впечатление. Дори и не съм обръщал внимание на това. Но днес...



Станах рано (пих вода), в неособено кондиционно състояние. Дори не ми се пушеше. Все пак си изпих кафето с две цигари насила (кой ли ме насилваше) и си дигнах Дъ-то към Дървеница.



За днес имах много планове. Първо трябваше да се видя с шефа (нАучния) и да обсъдим рецензията на статията ми, която се опитвам да пробутам в едно БАН-ско списание. За целта трябваше да съм получил от него някои материали по електронната поща, които да ми помогнат да си осмисля моите работи. След това трябваше да се прибера до вкъщи преди 17 часа и да чакам доставчиците от една фирма за офис бла-бла-ци да ми докарат столчето, за което крънкям мама от Коледа. И накрая да се заведа пак към другия край на София, та да си направим с брат'чедката текилено парти, а тя и бат' Боре - дуел на табла.



Стигнах до спирката, изглеждайки един рейс как тръгва от нея, и тъй като не бързах, пък и маршрутките са доста пълни по това време, реших да си изчакам чинно ..адския транспорт. И тъй като ми се очертаваше доста пътуване днес, реших да си купя карта за деня. Бъркам в джоба – два и нещо – не стигат. Викам си – това е знак, не трябва да си купувам карта, ще пътувам с билетчета. Чакам, чакам, чакам.... викам си – абе я все пак да си взема карта и се преборвам със себе си да си извадя портфейла от задния джоб и да взема още пари. Отивам на будката – никой. Пак си викам – това е втори знак – не си купувай карта. Продължих да чакам. Чаках, чаках, чаках... появи се човекът от будката. Купих си карта.



Маршрутка 47 е известна със своите финтове. Винаги идва, когато не я чакаш иначе може да я чакаш и половин час и да не се появи. Усетил, че съм си дал трите левчета за карта за транспорта, шофьорът на поредната кола се появи зад завоя с почти ПРАЗНА маршрутка. Е това е, викам си, все пак имам още доста пътуване за днес и ще мога да си избия картата. Качих се.



Стигнах в Дървеница и влезнах в кафето, от което започвам работния си ден. Нямаше никой познат, та трябваше сам да си пийна втората дозичка. Понеже от две седмици някакви киселини се мъчат да ме тормозят почти ежедневно (НЕ ПИЙТЕ НИКОГА БИРА „ВАРНА“!!!) си взех и газирана вода. Изпих си кафето и се запътих към т. нар. мой кабинет.



Шефът не ми беше изпратил нищо и трябваше да убия времето до обед, когато щяме да обсъждаме статията. Междувременно ми беше станало лошо, а и продължаваше да ми става още по. По едно време ми звънна мобилката – търсеха госпожа Едисикоясиева. Грешка, викам. След малко пак – същия номер, същата госпожа. Кой номер търсите, викам, о, това е ама няма такова лице. Трето позвъняване – друг номер. „Ало, г-н Мицев, ами не знам как се е случило, ама столът Ви е изпратен, дали ще има някой у Вас да го приеме,?“. Няма, викам, нали за след 17 се разбрахме. Девойката се извини за безпокойството и затвори. Отново звънна първият номер. „Ами аз всъщност Вас съм търсел. Не може ли да оставим стола при някой съсед, че ще се потроши цял ден в буса, пък после ще дойда да ми платите?“. Добре де, нали съм добра душа – съгласих се. Обясних на кои комшии да го оставят и затворих. Естествено започнаха да ме гризат съмнения – ами той може да каже, че е оставил стола, я да се обадя на комшийката. Да, ама не (П. Бочаров)! Нямам й телефона. Звъннах на майка ми и тя обеща да намери номера. Добре де, ама комшийката щяла да излиза, та работата се изпортваше, та се обадих на тоз, непознатия, и му казах друг апартамент. Помолих го и да се обади, и да ми даде съседа, та да потвърди доставката. Известно време по-късно получих обаждането. Комшията потвърди. Обясних им къде се намирам (чак на майната си от нас) и те казаха, че ще се обадят. Добре де, ама защо не ги питах кога да ги очаквам?!



Междувременно ми стана още по тегаво на душицата. Шефът се появи и се разбрахме да не обсъждаме днес, че ми е зле. Хрумна ми гениалната идея, че щом ми е зле, няма да мога да съм адекватен съперник ни за текила, ни за табла (не че за табла съм, когато ми е добре), та се обадих на Вегинка да отменим и това мероприятие. После ми хрумна нова гениална идея – ако се прибера и подремна до довечера, ще е добре да си хвана багажа и да ходя при Яна с нощния влак. Сутринта също ми беше минало през ума и се замислих дали да си взема картата за БДЖ-то, ама реших, че тъй и тъй ще се връщам до вкъщи за стола... С две думи – трябваше да се връщам първо до нас, после да ходя да си взема билет, че в петък влаковете София-неСофия са фраш със студентлък, и после пак вкъщи. Онзи със стола се обади, та се видях с него и му го платих. Взех си и фактурата и обратно към къщи.



Сега щях да чакам рейс, за да не иде зян картата. Който е чел началото, ще се сети за един от главните герои в моя живот – маршрутка 47. Сещате се, че дойде веднага. Беше ми толкоз зле, че реших и този път да се возя на нея. Докато се прибирах естествено ме глождеха съмненията за стола (макар и излишни). Прибрах се. Взех си го – евалла!!! Цяла седмица го чакам. Тръгнах за гарата да си взимам билет.



Беше крайно време да си използвам картата, за която се изръсих три левчета. Реших тъпо и упорито да чакам рейса. Чаках го петнайсетина минутки, въпреки че от нас до гарата е двайсет минути пеша и пътувах още двайсет минути през обходния маршрут на рейса, поради ремонта на най-скъпата улица на света (бул. „Скопие“, еднопосочен, две ленти плюс отделени трамваи, дължина 800 м., цена 8 000 000 000 (осем милиарда) стари лева). Стигнах, взех си билет и изпуснах рейса за секунди. Тръгнах си пеша.



По пътя се бях замислил, какво ли още може да ми се случи на ден като днешния. Да се обърне влака – последния дерейлирал влак беше точно по моя маршрут и интересен бе фактът, че точно към полунощ, на петък тринайсти, аз щях да съм някъде към мястото на катастрофата. Разбира се, винаги можеше да стане земетресение или просто блокът ми да се срути, да изпусна влака или някой да ме ликвидира. Знам ли, ще ви кажа утре.



На средата на пътя се появи черна котка. Реших да не й позволявам да ми пресече пътя...



ПП Трябва ли да споменавам, че си купих бира, изпуснах я на земята и тя се напълни с пяна :)))

ППП Картата май и довечера няма да ползвам...

 

Разпечатване