Животоспасяваща. 50 на 50 шанс в моя полза и моя вреда.
Страх ли ме е? Какъв е шансът й да е успешна? Какво може да ми коства тя? Какъв ще бъда утре и ще ме има ли?

Влизам на тежка операция след 48 часа... Животоспасяваща.
Какво да ви кажа? Как да го кажа?
Изгубих съня си от две седмици насам. Сън няма, само някакъв полуунес, в който се мяркат бледи и призрачни картини. Хората ми казват, че преди тежка операция трябва да си спокоен и отпочинал, за да се справи тялото ти, да има сили да преодолее раните от нея.
Животоспасяваща, мили боже. А аз все още нямам 30 години. Нима съм се наживял вече??? Имам чувството, че още не съм почнал живота, тъй като все още не съм създал нито семейство, нито свои деца. От една страна си мисля, че това е добре, защото ако операцията се окаже неуспешна още едно дете ще остане без баща, а това не го пожелавам никому.
От друга страна обаче, ако изходът и е фатален, кой ще си спомня за мен? Толкова съм далече от родители и близки, че не съм се прибирал повече от 5 години, а приятелите... не са това, което бяха преди. Това, което го няма бързо се забравя.
Но това сега не ме тревожи така, както безсънието ми. От него се страхувам, защото то ме изтощава всеки изминал ден. И с секи ден, чувставам как шансовете ми за живот се смаляват и смаляват... Може би трябва да прекарам последните 48 часа в пиянство, което да ми помогне да заспя, понеже чувал съм, че грижите се удавят в алкохола. Огледалото в банята вече почна да се износва от вглеждане, всички човешки чувства сякаш се притъпяват.
Вчера валя проливен дъжд. Отидох до магазина за хляб и цигари. Разбрах, че вън вали от съседа ми, който ми каза, че съм целия вир-вода. Тогава разбрах, че вън е валяло. Не бях усетил влагата. Нима е възможно?
Казват, че симптомите са странни миризми и образи, а не липсата на сетива. Това което притиска мозъка ми явно си разпростира пипалата все повече и повече.
Или пък е от безсънието?
Не знам.

Не пиша това, за да набирам средства или нещо от сорта - това, вече е сторено, не търся и съжаление. Мен ме бива перфектно да се самосъжалявам, нали това правя в момента.

Търся просто, някой да ми каже : Да, ще трябваш утре на света, да необходим си за нещо на тоя свят...

Хммм, мисля си : може би безсънието не е така страшно, може би повечето хора пред операция губят съня си също. Може би вярата в способностите на лекарския екип, че той може да ме преведе до утрешния ден е най-важното в случая, а не часовете прекарани в будуване.

Ще поискам  леглото в реанимацията да е до прозореца, ако е възможно. Така че, ако се събудя, да бъда най-близко до слънчевите лъчи и да разбера, че животът е на моя страна и този път.

Пиша това като писмо до поискване. Писмо, което всеки, който поиска да прочете. Надявам се да стигне до адресата.

Поздрави.
                                                            ЕЛМУНДО МАТАДОР