Сега децата са много по-информирани, а проблема е в това, че не знаят какво да правят с тази информация. Виждат много неща накуп, вместо последователно всяко нещо с времето си и тук родителя, ако не иска да изпусне връзката с детето си, наистина е добре да се научи да го изслушва, а не само да размахва поучително пръст. Поне аз така мисля и така реагирам, не знам дали е правилно, но щом сина ми на 18 търси разговор с нас, не ни отбягва, даже и съвет понякога иска. Виждам го, че е объркан и на въпроса ми оня ден (след като успях да го вдигна от РС-то с пакет чипс за примамка) : "- Е, добре, догодина ще завършиш, какво искаш да правиш? Ще искаш ли още да учиш или ще работиш? Какво смяташ, че можеш да работиш? " - дълго остана безмълвен, наистина не знаеше какво да прави. Не можа да си представи нищо, което би могъл да работи или пък да му е интересно да  учи. Все пак, замисли се, сигурна съм, че ще започне да се замисля над този въпрос. Засега ще го оставя, след време пак ще сверя часовника.
Иначе не сме от родителите с болни амбиции, има място за всички под слънцето, важното е да живееш смислено.  А то и образованието ни е такова... За него пък, ама хич не ми се говори, че се обривам цялата.

  Според мен най-важното е да има комуникация, общуване независимо на каква тема, важното е да се говори! и бавно, наистина, без поучения и излишно натякване! Иначе бягат и се скриват в черупката си, а от там е толкова трудно да ги извадиш!

Първо искам да кажа,че снощи гледах онова с децата,което го води Деу и имаше едно агънце точно от възрастувата група визирана в изследването.С няколко клизми от водещите тя успя да се орезили на 2 въпрос,сви ушите и си бега по живо-по здраво.Няма да скрия задоволството си,когато това стана и негодуванието си,когато водещите почнаха активно да я подпират.

Второто,което искам да кажа е във връзка с "generation gap" .Някои може да помнят как литератУрката ги е карала да пишат съчинения върху "ГЕРАЦИТЕ:" и съпътстващите ги клишета за конфликта м/у поколенията.Сещате се надявам се-стандартните глупости,за това какво е искал да каже авторът,то каквото е искал да каже го е казал според мен,но карай.

Идеята ми е,че проблема не е нов и не виждам повод за тревога.В "Момчето си отива" е  онагледена ситуацията повече от сполучливо.

Ляво-Дясна, заповядай  в "Образование". Много ни липсват мнения на родители за образованието.

Ми и аз мисля, че проблем няма. Винаги е имало дупка между поколенията и това е даже хубаво, защото именно то обуславя прогреса на обществото. Иначе нищо никога нямаше да се променя.
Единственото, което аз лично изобщо не одобрявам е липсата на дисциплина и уважение към възрастните. Аз също съм се мислела за по-умна от родителите ми, но като ми кажат нещо го правя. Или го правех.
И за мен това е естествено. Докато зависиш от някого имаш отговорности към него. И даже мисля, че проблемът не е в децата, проблемът е в родителите. Защото ако наложат наказание, те заемат позиция. Нещо което те със сигурност не искат да правят. Което говори зле за родителите, както и за хората, които те създават.

А според мен има и друг проблем - порасналите наричат тези м/у 16 и 20 "деца". Сериозно, остават ми месеци до прекрачването на границата, но ясно си спомням, че на 16 живеех сама с маминка и бях до голяма степен самостоятелна и бях дете само десетте минути в неделя, когато се чувах с нашите.
Дени, ако имаше оценки за коментари, досега да съм ти сложила плюсче!

Съгласна с Дени. Gap има откакто се е пръкнало второто поколение (т.е. откъмто времето на децата на Адам и Ева някъде ще дойде хронологически). Според мен проблем има и той парадоксално е в това, че много значителна част от съвременните родители не са "възрастни". Във всеки случай не са възрастни в раздела - "поемам отговорност за създаването и отглеждане на дете докато стане читав самостоятелен човек". Иначе казано нагърбвам се със сложен и много вдъхновяващ проект за ...20 години. И ще отделя за него нужните време, търпение, добро настроение и нерви. В нарастваща пропорция. И без прекъсване. Независимо от обстоятелствата.
Доста неща ме карат да мисля така, но като за тук стигат и няколко числа, на които неизменно се натъквам работата си:

• 20% от родителите - толкова е средната  посещаемост на родителски срещи. познавам лично поне 15 класни ръководители в гимназии, които не са виждали никога в продължение на 5 години родителите на по 3-4 свои ученици.

• 10-12% от учениците от 12 до 18 г. живеят без родителите си (които са в чужбина). Официално настойници са им баби и дядовци, лели и т.н., но на практика 90% от тях живеят сами в семейното жилище.

• над 40% от учениците в момента са от семейства с един родител. в една трета от тези семейства единственият .родител работи на 2 места (сещайте се колко е близо положението на тези деца до това на децата с родители в чужбина).

За съжаление имам наблюдения само върху децата в образователната система. Но каквото са споделяли колегите от системата за закрила на децата и други - от родителските асоциации е все в тази посока. Уви.
Най-пресният пример за родителска незрялост видях вчера:
Деца в 4 клас се бият. Систематично по-силен побойник бие по-слаб съученик. Разговор между  двете родителки на родителска среща, скоро след последния побой:
Въпрос: Госпожо, синът ви се бие със съученици поне по три пъти седмично, използва за повод дори начина, по който някой го е погледнал, няма ли да направите нещо?
Отговор: Ами, той баща му така го учи. Аз какво да направя? 

Не мога да кажа, че съм добър родител, всеки има своя мярка и разбиране за това, но  по последното нямам думи !!!!
Това което научих в житейския си път, е че трябва да уважаваш човека пред себе си, така той е предразположен да те изслуша, дори да направи това, което му поискаш. Така е и в училище. Ако в семейството не се говори за образованието и учителите с уважение, откъде да се появи такова у детето и ако учителя не го проявява към ученика, откъде накъде обратната връзка да е добронамерена?
Малък пример - сина ми започва първи клас, учителката от старата генерация, казвам си - късмет!, тъкмо ще го научи да пише грамотно и четливо. Обаче, тя била с някакви болни амбиции за клас първенец в училището. А децата са си деца, трябва някак да ги превземеш в полза на образованието, а не да гониш собствени безмислени амбиции. На една родителска среща учителката се изцепва- те не знаят да пишат!!! А трябва да стигнат до 120 знака в минута!!! Как ще си записват лекциите в университета!
Честно да ви кажа, родителите първо се опулиха, а после избухнаха в гръмогласен смях. Даскалицата грабна показалката и заблъска по катедрата да млъкнем или ще изгони някой от нас. Еееее, щеше да ми се пукне жлъчката от смях тогава.
С времето ми беше все по-трудно да говоря, че учителя трябва да се уважава. По-скоро прикривах пред децата отношението си, само с баща им когато сме оставали насаме сме коментирали и мислели какво да направим за да получат поне минималното добро образование. За мен минималното е да пишат грамотно, да се справят с математиката, да имат поне един любим предмет, който да учат с удоволствие и най-вече да се научат да учат и разсъждават, да не са папагали. 
Преместихме сина ми в друго училище. Е там вече случихме, млада учителка, сина ми много си я хареса и дори след като се преместихме да живеем в противоположния край на София, не пожела да се премести в друго училище и сега пътува по 40-50 мин. Значи може един учител да  грабне децата , (добре де, не деца- а как да ги нарека? тийнеджъри?- както се казва на български...хахаха,  или юноши? - хубава дума, но май повече за майтапи се ползва само?) да стане любим учител. Преподава им по география- сина ми хареса този предмет; помага им по математика- обожават я; говори си с тях като с големи, търсят я за съвет, уважават я. Значи може :)
Според мен не всеки става за педагог. Аз лично въобще не ставам за такъв.
А това, което казваш за учениците процентно колко от тях живеят с двамата си родители и родителите им да имат време за тях наистина е тъжно. Може би затова поне в училище, там където са сред връстниците си и имат повече общи интереси в откриването на света, най-добрите им приятели трябва да са преподавателите :)

Е, тъжно е, наистина. И ние си бяхме за около година самички, когато мама замина първия път,но наистина имаше баба и дядо наоколо. Не е същото, но ако са те изградили като добра личност преди това, просто ще си останеш такава.
Но обратно към "Ми баща му го учи така". Мисля си, че ако бяхме на запад, татито щеше да бъде привикина от психолог или социален работник. И щеше малко поне да се осъзнае. Но тук родителите са ненаказуеми. Което от една страна е добре-никой не ти казва какво да правиш с децата си, но от друга е зле-никой не може да те спре в съзадаването на социопатчета. Според ме в такива случаи детето трябва да получава среща с психолог (такива поне има) и ако не стане-предупреждение за изключване и бай бай бейби.
Щото не ми харесва да ми бият кучето, пък представям си ако беше детенце...

Хората са го казали - "Ако посееш вятър, ще пожънеш урагани"
Много, ама много,  важни са първите 7 години от възпитанието на едно дете, оттам насетне човешката личност, според мен, започва да се изгражда и надстройва на тази, съществуваща вече,  база! И ако нея я няма, цялата "сграда" може и да рухне! :-(

аз съм на мнение, че не са първите 7, а първите 17. Защото тогава точно се формира личност и характер, дори и изпуснат първите 7, докъм 17-18 може да се оправи грешката и обратно, но след това...

Не знам Лорде. Куини трябва да мине оттук и да каже, какво успява да поправи от 7 до11 в училище, ако й доведат първолак с пропуснати първи 7. Чувала съм, че в доста случаи е непоправимо. Ама не знам дали защото има неща, които ни се завършват като дадености в характера още до 7, или защото обикновено, ако семейството пропусне първите 7, още по-малко му пука за следващите 10-12. А училището не може да "ремонтира" нищо без съдействие от страна на родителите.

Важни са първите 7, наистина. Но според мен по всяко време може да се промени човек. Факт е, че хората често когато преживяват нещо брутално се променят коренно. Ако го могат на 30,40 или 60, значи го могат и на 12. Въпрос на мотивация. Но разбира се да поправяш някой за 6 часа в училище, докато останалите 18 вкъщи и навън го рушат не е лесно.

Много по-лесно е,според мен, човек да се мотивира на 30 или 40. Той знае какво иска и за да го постигне, може и да се постарае да се промени до някаква степен! Но едно дете на 12, което още не е изградено като характер, не може само да се мотивира, то не знае как, най-малкото. И тук е ролята на семейството и родителите, които ако са изпуснали първите 7, да се опитат да наваксат и променят нещата към добро! Но те са заети с работа, с печелене на пари за издръжка(както всички се оправдавт) и нямат време! И така се получава един затворен кръг на отчуждение и взаимно неразбиране! :-(

e, няма да ви се обидят/обидим, ако ги/ни наречете "хора" :)
И не знам как е до 11 годишнина на невъзпитаните деца, но навлязат ли в юношеството, наистина имат навика да поумняват и да решават да се променят по свои си някакви критерии. Не казвам, че е зле родителите да пропуснат  първите седем, ама нещата си остават поправими. Стига някой в средата да покаже, че наистина има смисъл в тази промяна. Ако всички около мен плюят по улиците, аз как да пожелая да не го правя?

Не знам как могат да бъдат изпуснати първите 7 години, това би означавало да нямаш никакъв контакт с децата си по някакви причини, но все ще има някой, който да се грижи за тях. Аз мисля, че с всяка година на израстването си, децата , по-късно юноши, младежи, големи хора научават за живота, къде от родителите си, къде от собствен опит. По-скоро това, което виждат като поведение у родителите си и начин на мислене ги придържа към някакво тяхно поведение. Най-страшно е, когато един родител се уплаши от бурния пуберитет на детето си и го остави да се оправя само. Мисля даже, че това е повратна точка от оформянето на някакви ценности в човек.  Минах по тоя път, знам колко пъти съм се чувствала безсилна, но устисках. Имаше защо :)

 Първите 7 години са пропуснати тоагава, когато на детето му се дава само храна, дрехи и подслон, но не и внимание, любов и отношение!
А пуберитетът  е вече втората check точка. И там най-добре проличава, как родителят си е свършил работата през първите 7 - дали има изградено доверие! Ако го има, тогава и втората трудна спирка  се отминава много по-лесно! На добър път! :-)

Не ми е идвало на ума само за храна, дрехи и подслон, не ми го побира въображението, но няма да се чудя, може би има и такива.  А за пуберитета, както всичко върви добре и не очакваш изненади, така може да те отнесе толкова изненадващо, че да се чудиш отде е дошло... Тогава влиянието на средата за тийнейджъра, особено ако е буден и иска да види какво става по света, е убийствено за родителя. Тогава е голямото изпитание за родителите. Тогава трябват двама, за сам е непосилно.
Професоре, не знам дали имаш деца и дали си имал такива изпитания. Само да вмъкна, 2 деца имам и едно с друго нямат нищо общо, нито като поведение нито като интереси. С единия доста трудно, но сега си е съвсем нормално момиче, което мисли за своето бъдеще, с другия за сега е спокойно, но опита ми показа, че трябва да съм нащрек и винаги, когато има връзка между нас, тя да бъде такава - на доверие.

Аз мога да ви кажа как се пропускат първите 7 по отношение на двама мои познати. От 1 годинка (считай проходили бебета) се харизани и двамата на бабите и дядовците на село, които са обръщали повече внимание на козите и нивата. Децата са си търчали по цял ден в двора без особено внимание на бабата и дядото, най-много нахранени. Майката и бащата идват за 2 часа в събота, погушкат хлапето и се изнесат на работа. И така докато дойде ред да го запишат в 1 клас. И двамата ми познати са ми казвали, че са имали страшни проблеми след това в първи клас и в училище, и с родителите си.
Единият от тях и до момента говори на жесток диалект извън работата, който е научил на село - форма на вътрешен протест срещу това изоставяне и срещу това, че родителите му като малък са му са се карали, че говори на диалект...
Та ето ви начин за пропускане.
Аз лично не бих си оставила някъде детето, надявам се да не ми се налага.

  Детето, се чувства най-добре само при майка си и баща си, колкото и да са добри баба и дядо! Лошото е, че времената, в които живеем, са много трудни и трябва да се работи! Но поне до 3г. малкият човек трябва да е при мама! :-)

Благодаря Eowyn, най-вероятно това е отговора, за който нямаше как да се сетя.  Децата ми са били винаги с нас, нямаха си баба на село.А и така сме си свикнали, че ако ги няма за по-дълго (2-3 дена) започва да ми става терсене. Когато всички заминаваха през лятото някъде по селата, моите си играеха сами на площадката пред блока. Когато станаха на 7-9 години, си позволихме с баща им едно малко бягство за 5 дена- сами на почивка, а тях изпратихме на лагер от детската градина.
Прав си професоре, при мама е най-добре. А при мама и татко още по-добре.