След прозрението, че върховната, основната и единствената цел на човешкото същество е удоволствието (а може да се нарече и положителната емоция – толкова популярен термин напоследък) на автора му олекна и той реши да продължи преследването на страха, след като собственото му съществование бе осигурено за един период, горе-долу равняващ се на вечност. (т.е. авторът вярваше във вечността на душата си)

Все пак, по отношение на страха бяха настъпили някои малки изменения. Преди да продължи нататък, авторът реши да си ги изясни в писмен вид.

В началото авторът беше тръгнал да се бори със страха защото виждаше в него пречка към пълноценната изява на божественото в себе си. Преди той си мислеше, че основната цел на човек е да се изравни със създателя си. А това трябваше да стане не с натрупване на нови умения, а с изваждането на скритите умения на бял свят. С отхвърляне на бремето, което ги бе затрупало и което авторът си мислеше, че е натрупано и поддържано главно и единствено от страха.

Колкото и силно да вярваше в това обаче, авторът не успя нито да литне, нито да премести нещо с поглед, а водата превръщаше във вино все по старомодния начин, т.е поливайки лозето си с поливна вода и пот (а преди лягане и с урина). Божественото продължаваше да му убягва.

Авторът си бе изградил една много стройна теория, според която човек се е появил на бял свят, когато някога душата е нападнала тялото. Да, в началото той си мислеше, че се е случило точно така.

Имало е един свят, обитаван само от тела, които са си живеели телесния живот, нито по-добре, нито по-зле от маймуните и плазмодиите. Естествените нужди на тялото са диктували естественото му поведение и естествения му живот. Не е имало нито добро, нито лошо, не е имало любов, не е имало омраза. Когато тялото го е засърбявало, то се е почесвало, когато някой е оспорвал храната му, то се е озъбвало. Когато са го нападали естествени нужди, то ги е вършело.

Но, отнякъде са се появили едни души и са нападнали телата. Вселили са се в тях и са решили да ги използват.

Много им е харесало на душите непредвидимото поведение на тялото. Много им е харесала неговата чувствителност, неговите осезания. И главно – много им е харесала ограничеността на тялото. То не е можело да лети, не е можело да избяга винаги от опасност, поради което от време на време му се е налагало и да се бие за живота си. Налагало му се да мисли.

(Да, тук е моментът да отбележим, че независимо под каква форма си представяше този съюз между тяло и душа, авторът бе в непрекъснато колебание, кои точно черти на човека са телесни и кои духовни. Все пак той бе по-склонен да причисли мисълта към телесните качества)

С течение на времето този съюз се закрепил. Душата ставала все по-мързелива и оставяла все повече на тялото да върши някои неща, които преди и се налагало тя да върши, като например да взема решения, тялото пък си въобразило, че е недосегаемо, както е недосегаема душата и може да върши каквото си иска. И двамата били жестоко наказвани за грешките си. Но....

Съюзът не се разпадал. Уловката тук била, че тялото по природа било глупаво, а душата – вечна. На каквито и мъки да била подлагана, докато се намирала в тялото, тя пак ги приемала с радост, защото после я чакала цяла вечност на скука и пълна свобода (е, някои души вярват, че могат да се вмъкват отново и отново в нови тела, след като сегашното им умре). Тялото пък съзнавало ясно своята тленност, но все се надявало някой ден да успее да надхитри Върховния и да се пресели във вечността заедно с душата.

Ей така  горе-долу си представяше авторът, че е устроен човек. С течение на времето този сценарий се променяше. Понякога на авторът му се струваше, че не душата е измамила тялото, като се е намъкнала в него, а че тялото е пленило душата за да я използва за гореспоменатата цел (да стане вечно). Но, така или иначе (а имаше вариант, в който някаква външна сила ги е събрала двете, въпреки волята им, с цел някакъв извратен експеримент) този съюз си съществуваше и някак си трябваше да се справяме с вредните му последици.

Тъй си мислеше авторът.

После обаче той започна да осъзнава, че въпреки хилядолетната симбиоза, нито тялото, нито душата бяха успели да напреднат особено в самостоятелното си развитие. Просто се изтърпяваха взаимно по време на съвместното си съществуване и после - всеки по пътя си. С други думи, въобще нямаха за цел да разберат кой ги е събрал и какви дивиденти извлича на техен гръб. Те не можеха да надскочат себе си. Колкото и да искаше, душата не можеше да повдигне тежкото тяло във въздуха, не можеше да спре стареенето му, не можеше да спре оглупяването му. Колкото и да се стараеше, тялото не можеше да запуши устата на душата, която все му се месеше в най-неподходящ момент с душевните си нужди и по тази причина то не можеше да следва съсредоточено плановете си за усъвършенстване.

С други думи, плановете на автора за изравняване с Бога се отлагаха за неопределено време. Авторът първо трябваше да внесе хармония между тялото и душата, и чак после да иска от тях да литнат нагоре към Нов живот. Да внесеш хармония между собственото си тяло и собствената си душа на думи изглежда лесно, но как може да стане това, при положение, че ....

Ако някой трябва да управлява два обекта, то очевидно те са външни за него, а ако трябва да управляваш тялото и душата си, то тогава ти кой си? Това първо. И второ. Как да управляваш нещо, което не е твое? Или казано по друг начин – как да управляваш нещо, за което знаеш толкова малко? Аз, който и да съм, не съм създал нито тялото нито душата. Те не ми принадлежат. Те си водят някакъв си техен собствен живот и аз – въображаемото същество наречено СЪЮЗ между тяло и душа страдам от това, но не мога да направя нищо за да облекча страданията си.

След като авторът осъзна този факт, него хич вече не го интересуваше дали ще се страхува или няма да се страхува. Той беше едно детенце, отритнато от родителите си, които преследваха собствените си цели, макар на всички да беше ясно, че тези цели за тях са недостижими, поради което единственото, което осмисляше съществуването им беше търсенето на удоволствие. Страхът би могъл да го заинтересува само и единствено ако можеше да му донесе решение на проблема. Ако лежеше в основата му. А засега....

В крайна сметка децата почти винаги ги присъждат на майката, и съюза спокойно можеше да последва душата след раздялата й със тялото, но там имаше опасност да умре от скука, защото безтелесните души едва ли могат да се похвалят с много разнообразен живот.

Така си мислеше авторът.

Да, ако сега някой седне да разправя на автора, че това си е негов личен проблем, че той лично не може да внесе хармония между тялото и душата си, то той ще му отвърне, че още никой човек не е видял да се рее в небето, да ходи по водата и да превръща водата във вино с молитва. Т.е – и при другите хора хармонията я няма. Ето това е лошото - всички сме на един хал. Съставени сме от нещо, което не е наше и съответно не можем да го променяме. Живот назаем. Както и да се въртим, гъзот ще ни е все отзад (шопска мъдрост).

Разбира се, от крайният песимизъм никога не е имало особена полза, освен оная, че някои хора умеят да извличат удоволствие от него, което оправдава и съществуването му. И след като достигна бреговете му, авторът си взе малко дъх и се обърна за да се потопи отново в безбрежния океан от теории, опитващи се да сложат някакъв ред в хаоса на съществуването, подпомагайки със съществуването си самия хаос, поради простата причина, че на никоя не и стискаше да се гмурне достатъчно надълбоко, а всички предпочитаха да плуват като медузи по повърхността.

Тук малко се отрезви (или се опи допълнително, което е едно и също) и видя, че нещата не са чак толкова лоши (хубави), колкото му изглеждат и че в сегашната му теория зеят много дупки, (което допълнително го изпълни с радост, като си представи, че трябва да седне да ги запушва) които трябва да се запушат.

Реши да пренапише почти цялата теория, изхождайки този път от презумпцията, че всичко трябва да се разглежда от гледна точка на тялото и от гледна точка на душата. Защото наскоро го беше осенила една идея за страха а именно...