- Чакай! Кали! Там има куче!

Изтичах надолу по каменистата пътека, която се спускаше от гората към първите селски къщи. Дъщеря ми беше спряла и беше прегърнала Скерката (нашето куче – 8 кг.). Точно срещу нея от другата страна на паянтова телена ограда лаеше и скачаше по оградата голямо черно куче – нещо средно между доберман и ротвайлер. Хванах малкия пухкав Скерко, който се бе превърнал на треперещо кълбо от косми, и го гушнах.

От долния край на оградата се приближаваше възрастна жена.

- Не се бойте – само лае. Иначе е добра - не хапе.

Кучето явно се поуспокои като я видя и се скри в дървената си къщичка. Пуснах треперещия Скерко на земята и му вързах каишката.

Жената носеше чиния. Тя пресече песъчливата неасфалтирана улица и изсипа храна през оградата отсреща на едно кротко (старо) черно-бяло куче, което скимтеше и въртеше опашка.

- Тукашни ли сте?

- Не не сме – отговорих. - Тук сме на гости за съботата и неделята.

- Не съм ви виждала. Чии сте?

- На Галя. Живее до църквата. В оранжевата къща.

- А-а-а ... Там е далеч. Не ги познавам.

Жената погали кучето през оградата.

- Мамо! Може ли пак да го пуснем по-надолу и да тичаме? – ме задърпа Кали за ръкава.

- Не може-вече сме в селото и има кучета, ще се уплаши и ще избяга. Може да тичате като е вързан.

- Е-е-е-е ... Така не е интересно – тя ме пусна и се затича напред между къщите. Спря на кривия кръстопът, на който се сливаха две улички. Хвана една клечка и започна да дълбае в пясъка.

- То и аз не съм тукашна – ама ей на! – вече колоко години ще станат.

- Не сте ли от тук? – попитах.

- Не – от града съм, мъжа ми е от тука. Вече четири години откак почина. Децата все ме викат при тях да отида. Дъщеря ми в Пловдив живее. Голяма къща имат там. Ала аз тук си свикнах и не ми се ходи другаде.

- Сама ли живеете? Не ви ли е страх?

- А-а-а ... страшничко си е ... понякога. Ама кучето – то ме пази. Пък и да ви кажа – за толкова години, да не чуе дявола, нищо не се е случило. То тук на село виждаш как е – ето и мойта (тя посочи към бялата къщичка навътре в двора) , и на съседите къщите – че колко му е да прескочиш тези порутени огради.

- То и леля ми е така, ако не са кучетата и , казва, ще я е много страх, – се съгласих с бабата.

- Страх, да – заключваме се. Но пък хората тук са добри и въздухът ... какъв въздух само. Мъжа ми, бог да го прости много обичаше това място. Когато вече умираше бяха се събрали няколко души от село да го видят, та тогава им казах, че тука ще остана. На него много драго му стана, по очите му познах. После сестра ми ми каза, че много добре съм направила, че така съм казала тогава. Ама ето на, че то така и стана. Въздуха тук е друг, много по-хубав.

- Хубав е наистина – и ние използваме когато имаме възможност да дойдем тук с малката да подишаме малко чист въздух.

- Навремето още ми казваха, докато учех – «Ако те разпределят във В. – веднага да приемаш – много е хубаво там.» - а те тук ме и разпределиха. Начална учителка бях, после гимназиална. С мъжа ми се запознахме, точно когато се преместих в гимназията. Познаваше директора на училището – приятели от деца. Та на банкета за първи май той(директора) го уредил да дойде. Стана мъжът ми тогава по средата на тържеството и каза на всички – «Да вдигнем тост за сватбата на която скоро ще ви каня. Защото съм решил за ей това момиче тука да се оженя» - и ме посочи мене. А на тебе съпругът ти от тук ли е?

- Не, не – отговорих- Ние наскоро купихме къща тук, за леля ми.

- Ай! - Значи всички сте от града?

- Да – всички.

- Това дъщеричката ли ти е?

- Да.

- Много малка изглеждаш за толкова голяма дъщеря.

- А ... мерси, – засрамих се (да не повярваш). – Съвсем нормално, на 21 бях, когато я родих.

-Аз малко по-късно от тебе моите съм ги раждала. Ама моя мъж цели две години ме ухажва. Купи си кола и малко след това дойде и ме открадна.

- Откраднал ви е?

- Да от работа – дойде към обяд с колата. Беше главен счетоводител на комбината в съседното село. Каза – «Вземи си довиждане с колежките си – днес няма да ги видиш повече» и ме заведе на ресторант. Като рекох да се връщам на работа – той каза – «Днес няма да се връщаш, всичко съм уредил.» После ме заведе вкъщи. Беше наел цял етаж от една нова къща, да нямам наоколо свекър и свекърва наоколо. Беше сложил цветя  и локум на масата. Вечерта отидохме до пощата да се обадя на нашите, че съм пристанала,- погледна ме и се засмя. - Така правехме едно време.

- А не като сега, – засмях се и аз. – Много романтично. Как мислите защо мъжете вече не са така романтични?

- Не зная. Наистина не са. Съвсем други са вече.

Калина дотича и взе каишката на кучето от ръцете ми.

- Сега ще тичаме като на изложба, – и помъкна щастливия, че са му обърнали внимание Скерко към кръстопътя, където започнаха да тичат в кръг.

- Аз Ваня се казвам – тя ми подаде мъничката и крехка сбръчкана ръка.

- Аз съм Деница, а това е дъщеря ми – Калина – казах аз докато стисках внимателно ръката и.

 – Калина – много хубаво българско име, – се усмихна тя. Очите и бяха теменужено сини, точно като небето в този ранен пролетен ден. - Аз ей тука живея. Минете някой път на гости, ще ми е приятно.

Разделихме се. Пожелахме си приятен ден. Обещах непременно да минем някой път да ни покаже как рисува с маслени бои на плат.

Хванах Кали за ръчичка и забързахме към вкъщи. Закъснявахме за обяд – леля ми сигурно вече ни чакаше.

Две години. Чакал я е и се е приготвял цели две години. Дали са много или малко.

Чудех се дали ми е мъчно, че никой мъж не ме е чакал и ухажвал повече от няколко седмици.

Погледнах към Кали.

- Хайде да тичаме!

Затичахме се надолу. Вече виждахме големите куполи на църквата.

Мисля, че съм щастлива с това, което имам.