В началото на този разказ събеседниците са двама. Единият е десет месечен Димитър, който гордо ме гледа от проходилката с цицина на челото след като за пореден път е установил, че земята е много твърда, а другият е 582 месечен Димитър. Искам да кажа, че на тоя трицифреният Димитър главата му е също на два етажа в резултат на една неподходяща среща с люлка и последвали 18 шева на хирурга, но това е друг случай.

Общуването е доста съдържателно. Малкият Димитър интензивно хвърля една играчка, а големият Димитър, който не е толкова голям, щото е застанал в партер (дано не ме види някой, че ще ме спука от майтап) му я подава за трийсет и шести път и двамата се заливат от смях. В диалога е включена и вербална комуникация. Малкият Димитър заявява убедено: “Ба”. Големият му отвръща с “А-а”. И чудесно си се разбират.

По повод на това “Ба” баба му преди една седмица ми се обади и гордо заяви, че бил започнал да вика “Баба”. Глупости. Според мен човекът си има здрава координатна система и това “Ба” си е началото на оня всепобеждаващ израз “Баа мамата”. Ама иди им обяснявай на жените.

Замислям се за моите дядовци. На какво и как успяха да ме научат те?

Единият – дядо ми Димитър го познавам по разкази на очевидци, щото е умрял четири месеца преди аз да уважа света със собственото си присъствие. Явно е бил специализиран в яденето на бой. През 23-та ял бой щото успял да се промъкне в училището и да занесе храна на арестуваните въстаници. Сред тях бил и баща му.

През 41-44-та ял бой, щото отново използвал специалността си да се промъква и да носи храна на партизаните. А той просто помагал на братовчед си, на когото е кръстено родното ми градче.

До 56-та пак ял бой. Тоя път не за носене на храна, а в опит да редактират убежденията му със сопа, или поне да го накарат да се държи прилично с некои другари. Не успели. През 60-та туберкулозата се намесила окончателно.

Докато не ядял бой, дядо ми строил. Къщи, човещина и мечти. Обичал като пийне винце да пее и да се смее. Обичал и да свири втора флигорна в един от двата духови оркестъра в селото. Оркестърът се казвал “Мокър миш”. Гледам снимката му с баба. Знаете ги тези снимки, дето висят над одъра във всяка стара селска къща. Май някъде съм виждал тая остра коса, дупката на брадата и искриците смях в очите.

Другият ми дядо – Величко бил дребен търговец. По време на бомбардировките над София паднала бомба и разрушила къщата където бил магазинът му. Докато дядо се тюхкал за стоката си, възрастен човек му посочил съседната димяща къща и казал, че там е загинало семейството му. Дядо взел баба и децата, заминал за Златица и започнал от начало. Взели го запас, а той си купил немски речник и докато се уволни, научил 600 думи. Целият род го уважаваше като начетен и помагащ на всички човек.

Веднъж с дядо си говорехме за случайностите и той ми разказа такава случка:

Баща му бил войник през първата световна. Вдигнали ги в атака. Нашите вървят и стрелят, а ония от среща били нещо недоволни от поведението им, та започнали да гърмят здраво- пушки, бомби - квото имат. Наложило се нашите да залегнат. Като се пльоснали на земята, пред носа на дядо ми Иван се оказало едно голямо лайно. Нормално било дядо Иван да се дръпне назад зад едно дърво. Без да разбира защо, той обаче пропълзял напред. След няколко секунди два снаряда паднали на мястото с лайното и дървото където мислел да се скрие. По тоя повод дядо Величко ме учеше, че в живота няма случайни неща.

Учеше ме също така, че ако човек следва сърцето си, повечето неща, за които си мечтае ще му се случат.

Е, малък Димитре, на какво да те науча аз? В същност май вече съм те научил. Научил съм те с изреченото, написаното и свършеното. Но внимавай: научил съм те на това, което трябва да правиш и това, което не трябва да правиш. А той ми вика “дяда” и ми се смее.

Тия очи и тая брадичка ми се струват нещо познати.