И така, ден първи преминавам Созопол-Бургас, пренощувам; ден втори: Бургас-Поморие, спя в близост до манастира в храсталака ( част от уменията в това специфично "оцелявателство" - сървайвълизъм на ч.б. :) - е мястото да е едновременно скришно, та никой да не те безпокои никакси, едновременно с това и чисто, а и необитавано от други живи същества, главно кученца и котенца - за котенцата мога да напиша енциклопедия вече, и при това дълбоко поведенческа дори, от наблюдения и опит, често си общувам с тях :) ), и отпрашвам към Несебър. Преспах на много централно паркче на гърба на цитадела ли е това, тези известни арко-образни руини там, приказна разходка, задължително бродя с часове на всяко ново интересно място, и денем, и нощем - душата ми се изпълва с възхитителна благодат, а ума - със заключения и прозрения, включително работни, защото разходките не са просто шляене.
Тръгвам отново на Север, като всеки от тези дни изобщо не бързам, въпреки че къснозимните дни са къси, но и не правя огромни преходи. Засега.
Очаква ме отсечката Несебър-Обзор...Загрявка за още по-голямата, предстояща Обзор-Варна, единственото утро, в което избързах, все пак ме чакаха последните 58 км, но след малко това. Несебър-Обзор преминава през призрачния по това време на годината Слънчев Бряг. Още по-призрачен бе вечерта, когато го обходих и него, та през това слънчево утро бе далеч по-поносимо. Може да има хора, които не само го харесват, но и дори са склонни да платят за този ужас, но това е точната дума - ужас от грозилищни жилищни сгради, хотели и блокове, ужас от грозилищна инфраструктура, и ужас на ужасите естетически и с ужасно, противно излъчване. Дори голяма част от това гето заобиколих не по главния му гетобулевард, а по паралелни, по-близо до брега отсечки. Отдъхнах си нефизически, щото баирът тепърва предстоеше, а в душата си, когато вече навлязох във вече красивия Свети Влас, с класи по-прилично курортно морско селище. Жалко, че не му отделих повече време, но животът е пред нас, винаги !
Изкатервам Свети Влас - каква красива гледка е носа на Несебър, и се отдалечавам по посока на нос Емине, кварталите се разреждат, преминават към т.нар. Елените, и виж ти, пътя взе че свърши !
Ама наистина, край, път няма !
Питам някакви хора на една бариера, и о, чудо: точно оттам трябва да мина: през някакви хотели, през зона с хотелски къщета, да катеря до вход на друг хотел, откъдето да заобиколя по черния път отляво, благодарение на инструкциите.
И ето го и черния път, който направо внезапно ме пренася от морски курорти в невисок, но съвсем истински балкан. Ако мяза на Балкан, ако има скали и гори като Балкан, пътища черни изровенонаколовозени като Балкан, сечища, овце, крави, коне и свинье като Балкан - ами, значи е Балкан. Не че е шокиращо, но преходът от единия свят в другия става рязко. Бродя с часове из някакви черни пътища, по чиито кръстопътища табели няма, но следвам интуитивно и посоката, все пак се ориентирам дори при облаци, и някакви знаци, на които има изрисувани от онези стари, глаголица май, български букви. И тъй като те се сменят периодично, на около 1-2 км, ако не и повече, на всяка нова има по една друга буква, смятам че съм на прав път. Още кошари, колиби, пътьове, глаголици, коне, свине, кучета бранят издалеко стоката, море и маката, тук-таме някой автомобил, и след няколко превала - особено приятно е, почти като в Странджа, че не е свръхстръмно, а полегато - зървам село Емона.
Присядам на припек над селцето, чудейки се дали да не нощувам тук, помързелувам, и решавам, че ще мина през носа и ще продължа. Отивам, бия път, да видя носа, връщам се, наливам си вода от една механа, питам за разстоянието до Обзор, и като научих, че е двайсетина км, поех отново. По пътя виждам табела, че не съм бил съвсем на носа, на официалния нос, а на съседния, южен под-нос, а пък се зачудих защо, аджеба няма ни табела, ни беседка, на под-носа, който посетих, ама сега отново 2 км натам и насам -айре, записвам си го посетен, нищо, че не го уцелих баш. Част от приключението е да не е всичко точно по план.
Пътят от селцето Емона към Обзор е единствения не-черен, обаче поне над 5 км е нещо ужасно, постлано с недотрамбован чакъл, там където не е изровено. Автотрафикът се влачи, но поне е бавен, което е безопасно, и е достатъчно широко, че и не е натоварено. Постепенно се пооправя и преминава в нормално шосе. За съжаление, тук вече се отдалечава от морето постепенно, но поне не е толкова зле, колкото големия E87 по на-запад, в който после неизбежно трябва да се влея и аз. Преминавам покрай Иракли, завивам на запад и трябва да катеря няколко нестръмни, но тягостно продължителни баира по E87, а пък трафикът там вече е тежък. Просто е дискомфортно, в участъците, в които се налага да бродиш по по-натоварено шосе, все се пазиш да не те сгазят, въздухът определено често не е бистро-чист, но просто понякога няма как. Вече изтрамбовам баирите и леко се заспускам, когато някакъв с нещо като горски маркиран автомобил спрял на отбивка ме заговаря. "Защо нямаш кола?" ( "любим въпрос :D ! ), "Къде си тръгнал?", "Какво правиш?" и т.н. След разпита тонът става малко по-мек, въпреки че точно тази личност не бе лишена от грубост, и аз си позволявам да попитам и замоля, не просейки, дали би ме "метнал". Отказва под предлог, че е по работа само донякъде наоколо, като - естествено - малко по-късно ме задминава към Обзор и не си прави труда да спре. 
Свечерява се, и засилвам крачка, не от боязън от дивата природа наоколо - колко нощи стаж имам в дебри и лесове, xeй ! - а заради трафика, но някъде по здрач вече наближавам, отново сме близо до морето, и ето ни в Обзор. Моля дамите на първата бензиностанция под езиково влияние на американско-английска реч в живота ми "за банята" и прекарваме още 2-3 разяснителни изречения, за да установят, че имам предвид тоалетната, за да си измия лицето и пийна водица.
Навлизам в Обзор по тъмно, и това се оказва разкош, защото освен приятния силует на нашето прекрасно моренце, с дюнички с полюшващи се тръстики и тревисти видове, има невероятно красиви паркчета, с невероятно красиво осветление в зелен спектър. Мисля си, погрешно, че това е центъра, и вися там дълго, любувайки се на предградийна красота, когато осъзнавам, че трябва още да се ходи до истински хубавото. Автогара, улици, има карта някаква, не се налага да опитвам да се свържа, ориентирам се ( част от добрите пътешественически умения включват това да зърнеш и запомниш картата ! ), и прекарвам приказна вечер - приказно красиво градченце е, за пръв път бях там. И то в допълнение с онази приказна красота, когато летните тълпи са оредели !
Отново в централното паркче намирам невероятно добро място за нощуване, без да се налага да търся подслон някъде по-надалеч, разстилам си спалния чувал, и поспивам...
...Но опитът и интуицията ми, когато трябва да се става по-рано сработва безотказно: знаейки че ме чакат 58км по табела се будя много рано, по тъмно, обикалям центърчето за последно любуване, и поемам отново на път.
В тъмницата за безопасност задължително се осветявам, и то с дискретно насочена, тъй че да не заслепява, светлинка към пътя отзад, така че водачите да ме видят отдалеч, нямах тогава нищо светлоотразително, инак и то върши работа. По тъмна доба преминавам през гр. Бяла, ех не можах да огрея всяко място все пак, и пак напред и напред.
В с. Горица, наместо Сънчо идва утрото, развиделява се, което е чудесно - хем вече става безопасно за придвижване и не се налага свръхповишено внимание с потока ем-пе-ес-и, хем добра отсечка вече имам зад гърба си, и километрите до края намаляват...
Може би, обаче ме чакат още и още...Редуват се пътища, пътьове, отбивки, селца, селища - какво беше това Старо Оряхово, така и не разбрах село ли е, град ли е, и се заредуваха едни ми ти прави безкрайно изглеждащи отсечки, които освен, че бяха кошмарно дълги, бяха пренатоварени с бързофучащи коли: дай им 3-4 км. права, и ги гледай как емулират F-1 !
Преминават и те, тези отсечки, на завоите поне е по-спокойно, преминавам Камчия, табелите вече са в 20-ината до Варна, и бича, ли, бича.
По едно време някакъв солидно хубав на вид автомобил виси спрял в едни храсти, и момчето стърчи отвънка, аз леко се сърдя, че в теснотията трябва сега пък и него да заобикалям. Той пък ме заговаря и кани в колата, че дори заради мен бил спрял - а аз целенасочено не автостопирам, а пеша. Но да, чудесно, той ме качва, и си говорим на интересни, задълбочени, интелигентни теми.
И хоп, в 12:32 според часовника на автобусната спирка, на 23 февруари се озовах във Варна, като тръгнах в четири без нещо същото утро от Обзор.
На следващия ден гръмнаха новините с украинската инвазия, и веднага се уплаших, че съм попаднал не където трябва, ако недай си Боже ни подпукат и тук.
За щастие, за сега мирът все някакси се крепи, дай Боже да устои !