И ето, на, продължение, което всъщност не е точно продължение, а напълно класическа ретроспекция - онзи древен като папируса прийом за разчупване на линейността на потока на времето.

Та така, докато все още се намирахме в София, малко след разходката по онези огромни обли камъни, където аз стоях, все още унил и разколебан леко встрани, докато двете индийски момчета припкаха наоколо, вечерта ударихме няколко тигела на града. На път за центъра, обширно казано, разбира се, минаваме през площадчето на Невски, където се спираме на сергия със старинни монети. Питам Christo дали има някакво намерение да си купи "някоя", преди да безпокоя продавача, вглъбено-зает в игра на шах. "Разбира се," казва той, "не помниш ли, че колекционирам монети". Бях забравил. Привикваме го, той по древен български обичай е сравнително неотзивчив, докато постепенно загрява, че ще има сделка.
Сделка имаше, и то каква ! В началото се понамесвам в превода, като постепенно ги оставям да се пазарят, и в рамките на няколко минути цялата наличност от монети се озовава в една овехтяла полиетиленова кесия, а собственикът се оказва притежател на три петдесетеврови банкноти. Ако не всички, то поне Christo изглежда особено доволен, за продавача не бе особено сигурно, понеже накрая се видя принуден да се съгласи, дори да опразни всички останали монети, включая тези от по-редките му колекции. Някои хора имат умения за преговори и това си е.
Вървиме оживено из града, снимаме, забавляваме се, дори се возим една спирка гратис на автобус 94 на връщане, просто така - заради приключението да се повозят гратис в чужда страна. Същият адреналин си го причиних и дни по-късно в Атина.

Когато пресичаме границата за пръв път по посока на Гърция за момент разисквам с тях дали не биха ни притеснили. Те махват с ръка, и така неусетно "контрабандата" от няколко килограма нумизматика пътува необезпокоявана някъде всред багажите ни. Така или иначе, хората на гишето са повече учудени какво правят такава странна модерна кола, управлявана от индиец, в компанията на негов съотечественик и аз, за да се интересуват от вероятно обмитяване на торбата с монети.

Поспирахме по пътя всред прекрасните ждрела на Струма и от двете страни, разтъпкваме се, изтръскваме ги, и се любуваме на гледките. Протягам се често, понеже колкото и да е модерна спортната кола, по някакви хомосапиентски обичаи е конструирана за тела доста под ръста на моето.

Прилетяваме привечер в Солун и се гарираме в някакъв странен гетоландски паркинг. Решавам да ги водя, понеже съм го посещавал и преди, и зная доста от основните пътища и улици. Разхождаме се край пристана на залива, до онази кула в края му, и естествено се катерим по онази прекрасна улица, изпъстрена с археологически разкопки в средата си. Някакъв наркомански изглеждащ тип потупва по рамото другото момче ( не успях да запомня името му, уви, културно-езикова сложност и специфика ) и се опитва да го заговаря, вероятно проси. Аз се отнасям рязко към него и му казвам да се fuck off-не по пътя си, при което той става едновременно досаден, продължавайки да ни следва плътно, и леко по-агресивен, съдейки по тона му. По нищо не му отстъпвам с моите вербални атаки, дори му казвам, че ако не се разкара, ще извикам куки. Това не го безпокои особено, и той продължава да ни досажда инвазивно. Естествено, бидейки опитен в сложни ситуации къде ли не, веднага осъзнавам тактическото предимство на улицата - на булеварда, който се каним да пресичаме висят таксисти и аз го "докладвам" на тях. Секунди по-късно, 2-3 жеста и 3-4 не особено благи думи от тяхна страна наркоманецът се разказва недоволстващ, а ние продължаваме необезпокоени и коментираме оживено и радостно комичната абсурдност на случката, както и това, колко добър ход бе да се обърнем към истинските "господари на улицата" - таксистите !

Мотаем се до късно, опитваме някаква невпечатлителна улична храна и се прибираме по възможно най-сложно топологичен начин, но естествено, водени от логично-интуитивна навигация на паралелни улички, спазвайки посоката, от която сме дошли. Няколко километра по-късно се озоваваме през напълно затворения гаражен паркинг, в някакъв околополунощен час, и сме инструктирани да се обърнем към пекарната. Откъдено излиза някакъв забрашнен и отруден човек, изтупва си ръцете от брашното, избърсва ги в престилката и я повдига, за да извади тайнствено електромагнитно ключе, които магически кара металната система да започне мудното си разкриване. Автомобилът си е там, натоварваме се, махваме и бибиткаме за благодарност, докато ключето му затръшва плавно и бавно преградата, а ние отпрашваме.

И ние не знаем накъде, прекосяваме някакви тайнствени предградия, където някакви странни младежи тичат поединично, въздуха е приятно прохладен, морският бриз ни гали, а ние се движим неизвестно накъде.

Спираме на някакви селца тук-таме, оглеждаме плажовете и се чудим дали не можем някъде да разпънем палатка. На едното се отказваме, понеже виждаме бездомни души да отмарят на пясъка, на други е твърде осветено, шумно, населено.

Накрая, в някакъв зверски час стигаме до някакво прекрасно, закътано заливче, и решаваме да стануваме там. Тъкмо се приготвяме и биваме навестени от охраната на съседен официален къмпинг, и те ни разясняват, че няма как да се случи това. Дори не ни канят при тях, понеже било вече пълно всичко. Така или иначе, къмпингът им е някаква оградена неуютност, която изглежда толкова непривлекателно в сравнение със заливчето, и ние потегляме. Напаркирваме се някъде в края на селцето и дремем в автомобила. Може и да са супер комфортни, когато прелитат стотици километри неусетно, но определено не са най-прекрасния и комфортен подслон.