avatar

Мъжка сила, Пенке!

Когато бях малък, баба ми ме мъкнеше навсякъде със себе си. За какво й бях нужен, аз тях толкова малък, но тя все повтаряше, че жена ми, един ден Мъж щяла да води.

Това не го разбирах особено. Не, че се съмнявах, че жена ми един ден – “Мъж ще води”, но не ми беше особено ясно, как точно ще стане това да се оженя – спомням си, че все отлагах решаването на този въпрос за малко по-нататък.

Водеше ме баба ми със себе си, за да й помагам за високото кръвно – да се подпира на мене, вместо да носи бастун. Аз не виждах особен зор в това – достатъчно беше да вървим по сенките - слънцето бе вредно за високото й кръвно.

А когато дядо ми почина, й помагах и да се оттърва от “оцетниците” – други баби, които непрекъснато й изказваха съболезнования, и като вампири пиеха от мъката й. За този особен вид вампиризъм разбрах много по-късно, но понеже бях “мъжът на баба”, тогава просто си изпълнявах задълженията съвестно – като ни спреше някоя оцетница, аз се начумервах и започвах да дърпам баба за ръката. И така...

Баба ми никога през живота си не беше работила. Пенсията и беше символична. Живееше в общи линии мизерно, дори и по времето на социализма. Всъщност, не си спомням да е имала някакъв богат период от живота си, макар и да бе учила заедно с децата на богаташките фамилии в града. Знаеше перфектно френски и немски. Имаше много интересни снимки от младите години.

От време на време посрещаше съученички и ги черпеше с бяло сладко. Те обикновено не си го изяждаха и това свършвах аз. Съвсем без връзка с разказа, си спомням как веднъж ме накараха да изхвърля в мивката водата от една чаша и аз пътем реших да я изпия, защото бях жаден, в следствие на което нагълтах бая косми – бяха ползвали водата за мокрене на гребен.

Скръндза си беше баба ми, спомням си как беше седнала веднъж в центъра на кухнята и биеше с една пружина белтъци на сняг в една купа. Аз се облизвах отстрани като малко кученце и чаках сгоден момент да си топна пръста, но такъв момент въобще не настъпи. Баба ми обаче си топеше от време на време пръста в купата и пльосваш по една бая порция на езика си, гледайки някъде нагоре и продължаваше да бие белтъците. За мен въобще не се сещаше.

Аз за сметка на това пък ядох сапун с една супена лъжица, докато си играех на мивката! Но това май беше, като бях по-малък.

Е, докато дядо ми беше жив, баба ми бе по-охранена, ходеше често на шивачки, мъкнейки разбира се и мен, и аз умирах от скука, докато тя клюкарстваше. Когато дядо умря, обаче тя стана по-зла от обикновено и нещо взе да не излиза много. Имаше някакви търкания с майка ми и баща ми, в които ние със сестра ми бяхме посъветвани да й се опъваме, и ние на драго сърце се съгласихме, но върха беше, когато майка ми забременя и трябваше да пазим в тайна тази новина от баба ми. Бяхме много съвестни, защото чак в четвъртия месец майка ми беше разкрита, след като баба ми се оплака на вуйчо, че сестра му е взела да дебелее.

По-късно разрушиха къщата ни за да построят партиен дом на нейно място, и ние се преместихме в апартамент - катаклизъм, оценен от баба ми като прераждане. Тя се роди наистина, защото заживя сама в апартамент, а ние – вече пет души - се натъпкахме в апартамент, огледален на нейния.

Баба ми някак повяхна. Все дядо ми и се привиждаше и тя си говореше с него на глас. Те приживе, а и след това си викаха един на друг “Цоне” и това доколкото си спомням било от една песен, ама така и не я знам коя е тая песен. Не спираше обаче да си маже лицето с един крем – още си го спомням “Леман”, с мед – и в лицето изглеждаше добре. Никога обаче не си я спомням да си е боядисвала косата, като другите баби – това ми харесваше в нея – не разбирах защо една жена трябва да има синя или виолетова коса, например.

Залисията вече ни пречеше да контактуваме с баба ми достатъчно дълго. Оживление настъпваше само когато вуйчо ми ни идваше на гости. Той и помагаше и в дребни ремонти, макар и да не се стараеше особено – това го констатирах, когато се преместих да живея в апартамента на баба ми. После вуйчо ми се ожени в София и започна да идва все по-рядко.

Една нощ аз окъснях доста и сварих вратата на апартамента ни заключена. Думках, звънях – нищо! Престраших се да се прехвърля от стълбищата на кухненския балкон, но там вратата беше също затворена. Пробвах се да я отворя с една щипка за буркани, но успях само да заклещя щипката и нищо повече. Гледах отсрещния балкон – там където живееше баба ми и се чудех, дали пък не мога да отида при нея - тя беше будна по това време. Върнах се на стълбите и поднових атаките към звънеца на нашите. Накрая баща ми сърдит и сънен ми отвори.

Баба ми се бе стопила доста. Никъде не излизаше вече, само се оплакваше от жегата през лятото. Един ден майка ми ме осведоми, че се е опитала да си пререже вените. Отидох при нея – тя наистина беше с бинтове на китките. Поприказвах си малко с нея, попитах я иска ли нещо, върнах се в къщи и извадих от библиотеката колекцията си от комикси – голямата ми гордост по онова време – имах всички броеве на списание “Дъга”. Докато ги вадех се разплаках.

И още нещо се сещам. Баба ми веднъж си купи картина от мене. Продадох и я съвсем делово – за 40 лева. Никой не купуваше картини по онова време – висях на центъра като прани гащи и разучавах разхождащите се - много бързо обаче ги запознах и ми стана скучно. Сега тази картина ми е вече наследство от баба ми и виси в хола.

Баба ми се самоуби една вечер съвсем неочаквано за мен. А вечерта си прекарах рядко добре – в приятна компания на приятно място. Когато се върнах линейката вече я бе отнесла в моргата. Беше се хвърлила от седмия етаж, от стълбищната площадка. Възприех го съвсем нормално, както когато умря дядо ми, за разлика от баща ми – който си мислеше, че трябва да ме утешава. Какво има да му мислиш вече, когато човек умре, това не мога да го разбера...

На другия ден трябваше да отида до моргата за да взема баба ми след аутопсията. Не си спомням кой ми помага при пренасянето, май беше вуйчо ми. Резултатите от аутопсията, за успокоение на фамилията, показваха, че жената не е била съвсем в ред и няма виновни за самоубийството. Тя наистина бе пристрастена към лекарствата с които я тъпчеха заради кръвното.

А след погребението щях да пукна от сърцебиене – оттогава мразя да пия разредено вино с каквото и да било. Трябваше да се разхождам с часове из улиците докато преборя аритмията. А бях само на 21.

Когато се пренесох в опразнения апартамент, сънувах на няколко пъти баба – така, мокра, с пеньоара и пукнатата глава, както я бях видял в моргата, но ходеше насам натам в тъмното и ми говореше нещо. След такива сънища се събуждах учудващо свеж и бодър. Скоро сънищата изчезнаха. Започнаха съдебните дела...

Още нещо повтаряше често баба ми по време на нашите разходки – “Мъжка сила, Пенке!” Ето това беше голяма загадка за мене! Всеки път като го кажеше, тя се изхилваше много особено и на моя въпрос, какво иска да каже, отговаряше, че ще ми каже когато порасна. Така и не ми каза.

Баба ми се казваше Пенка.