Здравей, миличко.
Аз съм просто една кукла. От плюш. Проста една кукла. Имам си синички  ботушки, синички ръкавички, синя шапчица, но нямам уста. А за какво ли ми е уста, защото си нямам мозък – главата ми е пълна с плюш.
Винаги съм се възхищавала на куклите, които имат уста и могат да говорят, сякаш правят от нищо нещо, или поне изглежда като нещо в началото, пък после се оказва нещо като нищо. От нищо – нещо, но и то е нищо. И все пак имат смелост, каквато не притежавам.
Аз съм скромна кукла. Знам, че не съм глупава, защото нямам мозък, който не използвам, за да съм глупава. Имам плюш в главата, който ме използва, за да е умен.
Ето, седя тук и си приказвам за куклите, синия цвят, ПФК Левски и плюша. Винаги съм искала да кажа нещо, от сърцето ми, или от мястото, където щеше да е то, ако не бях кукла, а момиченце. Сърцето, което щях да притежавам щеше да тупти бурно и да иска да каже нещо мило на всички. Щях да говоря непрекъснато и да бъда мила и учтива с всички, ако имах нещо повече от паузи, с които да запълвам дупките между думите, които някакси знам.
Куклите говорят с паузи, защото не могат да се досетят с какво да ги запълнят, но добре подредени, паузите казват много повече от мълчанието.
С нещата, които не се сещам,  заобикалям важни мисли, които изпъкват на фона на изказаните мисли, като затъмнения.
Куклите сме там, за изглеждаме, не за да бъдем, за да отваряме дупки в речта, не за да ги запълним. Вие сте тези, които трябва да Бъдат.
Ах, как ви завиждам. Не знам защо, искам да кажа – аз съм красива – със синя коса, с очи от мъниста, без нос и уста, с дълги крачета и стройна снага, но съм без стойност, защото имам цена. Вие нямате цена, затова стойността ви е безкрайна. Не е лесно да си красив, нито е красиво да си лесен, а аз съм много лесна . Половин час в трябва, за да ме ушиете, още един, за да боядисате дрешките ми в този прекрасен светъл син цвят. За час и половина труд и сърцата на обожателите ми са мои. Това е тъжното - красивите хора получават какво то искат от обожателите си - сърцата им, а не от каквото имат нужда - мозъците им.
Вие, вие имате всичко,което искате. Вас не ви дърпат дрешките, не ви късат главите, не ви прбират в чувала след игра, не сте ничии играчки. Ние имаме обожание, вие имате уважение.
Аз съм просто една плюшена кукла. Какво ли разбирам за уважението, ума, любовта, смирението? Аз изглеждам, вие сте. Но изглеждам страхотно, а вие просто сте.
Аз съм ръчно произведена, но се чувствам като излязла от калъп. Вие сте на калъп направени, но сте различни и уникални, като произведения на безпаметен скулптор.
Аз съм лека и гъвкава, не мога да се счупя, защото и при най – лекия натиск се огъвам.
Вие се съпротивлявате и се чупите, и пак заздравявате и ставате.
Понякога мен ме захвърлят, въпреки, че съм красива.
Понякога вас не ви захвърлят, въпреки, че не сте красиви.
И все пак имаме толкова общо – куклите и хората. Ние сме произведени – вие създадени, но всички живеем в прегръдките на другите.
Моля ви, не ме прибирайте в чувала преди сън. Сложете ме на рафта, там до семейните снимки, искам да се почувствам за малко като истинско момиченце. Може би при мен ще дойдат неканени мисли. Може би плюшът в главата ми ще избяга през дупката на шева и ще бъда куха, но хубава. Всяка празнота е по – добре от фалшивата пълнота.
Празнота, запълнена с мисли...