случва се
в някоя тъмна януарска нощ
когато светът и хората навън
отдавна спят
под черната, замръзнала земя
да си пожелая
хей така
да си намеря под възглавницата
един времевърт
да го наглася на 21 години
да затворя очи
да ме пренесе един шарен вихър
във времето, когато съм
именно на толкова
да тупна по задник
на паметника
по една къса рокля с презрамки
с едни голи, настръхнали бедра
в края на август
с едни прокъсани конвърси
с една червена коса на опашка
и едни 5 празни бутилки бира
под коленете
и да се огледам
в светлините на Орлов мост
с кафявите си очи
без грим
и да срещна едни други очи
и да се влюбя в тях безутешно
безкомпромисно
и безнадеждно
да ми мине ток
през ретините
през слабините
и през пръстите на ръцете
и на краката
да ми бъгне мозъка
да ми се доповръща
да ги пожелая тия очи
да ме гледат отгоре
и аз да ги гледам отгоре
и да избухнем като мини
докато телата ни се взривяват на парчета
и да отида при това момче
и да му се усмихна
с красивите си зъби
едва доловимо пожълтели от цигарите
и той да си сложи ръка на корема ми
и да ми се усмихне също
да се пошегува нещо
и да не се правим на шест без десет
а да е много ясно
че и двамата си мислим едно и също
и да се подпра на коляното му
и да му погаля ухото непохватно
и да се сгуша в скута му
и да се скрия в него
от нощния вятър на София
и да ми изтръпне всичко
да си тръгна с треперене
и да се прибера пеша
и да си мисля за него,
да го сънувам,
и той да си мисли за мен,
и да ме сънува,
и да не сме цинични
да не сме гадни
да не се пазим един от друг
нито от другите
и да чакам да ми звънне
и той наистина да ми звънне
и да ми се догади от вълнение
да ми се завие свят
да си уговорим среща на Попа
да отида с половин час закъснение
в една светла привечер
в първия ден на септември
в който слънцето не залязва
(не и наистина)
и той да е с кецове и раздърпан суитчер
да не се е обръснал
да пие българска бира от кенче
да ми се нахили отдалеч
да имам чувството, че ще припадна
да отидем на Лодки
да си говорим за нас
за града
за света
за живота
за родителите
за рисуването
писането
музиката
и миналото
което си мислим, че имаме
а което реално ни предстои
да вземем по една раница
и по един билет за влака
да тичаме до централна гара
да хванем влака за Варна
да се целуваме в мърлявото купе
10 ча́са
да вони на цигари и на мента
да отваряме с мускули прозореца
и да дишаме луната навън
маковете
и предчувствието за море
да пристигнем в 6 сутринта
на гарата
да си вземем на място некоя евтина квартира
със скосени тавани
в Аспарухово
почти да умрем от секс в нея
и да нямаме нищо против
да умрем
да няма топла вода
да отидем на централния плаж вечерта
да се съблечем чисто голи
и да поплуваме в мръсотията
без да знаем и без да ни пука
че е мръсотия
да се увием после в една хавлия
да се чукаме на пясъка
въпреки че ни е студено
и не ни е удобно
да си опитваме вкусовете
да си плюем в устите
да си доставяме удоволствие
да си ровим в косите
да се зяпаме в очите
да си казваме мили неща
и да ги редуваме с безсрамни мръсотии
и да дочакаме изгрева в морската градина
той да дойде срамежливо
сякаш му е неудобно,
че трябва да измести нашата нощ
да нямаме телефони
никой да не ни звъни
никой да не мисли за нас
никой да не ни търси
да му направя една свирка с любов
зад пейката
докато други влюбени и пияни младежи
скролират по алеите
заедно с катериците
и бездомните кучета
да ни се смеят звездите
да ни прегръща морето
да ни обича животът
и така.
в други януарски нощи
в които хората и светът
отдавна спят
под черната, замръзнала земя
искам просто да заспя и аз
под нея.
и само да сънувам.
само да сънувам.
само
да сънувам.