Днес гледах един филм, в който един баща се чудеше какво да купи на 17 годишната си дъщеря за рождения и’ ден, а тя му каза, че иска да прекара този ден с приятели. Детето прояви смелост. Той купи торта и я чака цяла вечер в един ресторант, където момичето не отиде. Накрая негова колежка тактично поиска да я почерпи от тортата и той и’ я подаде, тя запали свещичките и му предложи той да ги духне, вместо дъщеря си и да си пожелае нещо. Той отказа. Просто беше разочарован, че след толкова вълнение по случай рождения и’ ден тя не отиде в ресторанта, където трябваше да празнуват заедно по традиция.

Колежката на бащата затвори очи и пожела нещо от името на бащата, след което духна свещичките.

Филмът не беше нищо особено, но като ме натиснаха едни спомени...едни размисли...

И ми стана интересно дали и на мен ми се е искало да празнувам на друго място, преди 20 години? Какъв беше 17 ми рожден ден?

По традиция, на моя рожден ден, който е на именния ми ден у нас се събираха всички най-близки роднини. Беше като статистическа извадка от родословно дърво.

Но тази нелепа традиция се спазваше мнооооооооого дълго.

От тези рождени дни помня голямото чистене /2 дни преди и 2 дни след празника/, както и лицата на притеснените ми родители, които изхарчваха всичките си пари събирани няколко месеца и понеже от роднините рядко получавах подаръци не се радвах, че ще имаме гости, а когато ми даваха пари, след това майка ми ги прибираше и с тях прекарвахме до следващата заплата, така че нямаше как да си купя нещо, за което съм си мечтала цяла година.

Проблемът беше, че след месец брат ми имаше рожден ден, но неговия, никога не го чествахме, заради преразходите по моя. Затова, когато той порасна на него започнаха да му дават пари да прекара рождения си ден с приятели, а на моя рожден ден продължаваше да идва родата – вече без покана, защото си знаеха, че трябва да дойдат, че ще ги чакаме, а и да не искахме да ги чакаме те се чувстваха задължени да дойдат.

Единственият ми почти щастлив рожден ден беше когато станах на 6 години и дядо ми подари часовник, но майка ми го взе, защото бях малка и не го познавах, за да го пази. Научих часовника още на следващия ден, но никога не получих този часовник. През лятото на морето тя го беше сложила, топна го във водата и той се развали непоправимо. Бях много нещастна заради това събитие.

Пък и следващият часовник ми го купи баща ми, чак като бях в 6-клас. Беше електронен и му се радвах, но някак си с половин сърце.

На 16 ми рожден ден беше малко по-различно. Същата година беше починал баща ми и на рождения ми ден не чакахме гости. Дойдоха само няколко души. Един мой приятел от детската градина до днес, баба ми, дядо ми и единият ми чичо. Беше студено, защото нямаше кой да ни запали печката...не, нямаше кой да я сложи. Майка ми работеше по цял ден, защото тогава започваше перестройката и се опитваше да заработва като за двама, аз учех в „елитно” училище, в не елитна паралелка, като за простосмъртни, четях по цяла нощ, за да наваксам онова, което децата на елита знаеха или поне аз така си въобразявах, защото все изкарваха по-високи оценки от мен, просто тогава никой не ми беше казал, че с четене няма настигане.

Та така и на 16 ми рожден ден минах без подаръци.

На 17 ми рожден ден майка ми разреши да си поканя целия клас / за вечерта/, това беше втория път, когато канех съученици. Първият път беше в 6-клас и в кафене с кола и сандвичи – за онези деца беше абсолютно екстремно изживяване да отидат на рожден ден в заведение, да пият кола, да ги почерпят със сандвич... това им се случваше за първи път, а за някои си остана единствен незабравим ученически празник, от времето преди да се разпръснем по други училища.

А.......през деня, на 17 ми рожден ден пак ни бяха на гости редовно официално непоканените роднини. И това продължи дълги години докато реших, че не ги искам и ги изгоних.

Бях на 27 години, когато майка ми се вля в потока на емиграцията.

Тогава брат ми реши да ми посреща рождения ден с подбрани от него роднини без да ми каже. Превърна ме в гост на собствения ми празник, в собствения ми дом, където живеех сама, чрез хора, които просто не понасях и никога не бих поканила, но те харесваха първата му жена и затова и аз трябваше да им изтърпя харесването. Дори не ме попита дали искам тези хора да са ми на гости точно в този ден. Истината е че откачих и направих луд скандал, направо им казах да си ходят, защото аз не съм ги канила, а не съм го направила, защото не ги искам на моя празник и понеже те не си тръгнаха си тръгнах аз. Просто излязох навън, ходих из улиците сама докато„гостите ми” се сетят да си тръгнат.

Но в онзи момент изобщо не знаех кое ме подразни повече – дали това, че пак друг човек взима решение вместо мен да ми чества рождения ден и то без да го интересува искам ли или не; дали защото нямаше нито един мой приятел или поне човек , с който ми е приятно да си прекарам рождения ден; дали защото поканените дори не се бяха запитали, искам ли аз да са тук и защо са дошли след като не ги бях поканила аз? Бяха дошли заради традицията да се чества рожденият ми ден, а не заради мен. Изобщо, не помислих, че обиждам брат ми, а той беше много изненадан, че се сърдя особено след като беше накарал жена му да шета цял ден, а аз не и’ уважих усилията да ми се подмаже. Тогава не се и замислях, че за брат ми е по-нормално да покани гости на моя рожден ден, отколкото да чества своя, просто защото това се беше случвало през целия му живот по този начин и не можеше да си представи, че аз искам да е по друг начин.

Дори не ми е хрумвало да се запитам дали той би искал да честваме неговия рожден ден с много гости, защото моя се честваше задължително без да ме питат какво искам или не искам и без значение дали съм там или не съм.

Причината винаги беше че съм единственото момиче, защото и двамата ми чичовци имат синове, а баба ми и дядо ми нямаха дъщеря.

Но по изненадана съм сега, когато знам, че моят брат чества моя рожден ден с негови приятели в Италия, където живее почти 10 години, а не чества своя собствен рожден ден и още не мога си обясня дали това е навик или само повод да се седне на маса с компания.

Но пък като си помисля, на моя рожден ден, когато бяхме деца винаги му подаряваха по нещо и той сигурно много се е радвал, защото е знаел, че на него няма да му поканят гости за рождения ден.

На следващата година бяхме заедно с майка ми в емигрантство и се оказа, че тайничко и тя е поканила гости, както ги беше канила през двете години, когато беше сама в чужбина. И тогава откачих. Виках поне 2 часа, а тя не проумяваше защо не искам тържество като винаги сме имали гости на моя рожден ден и като трябваше да се радвам, ама аз не се радвах, а виках и показах, че съм абсолютно готова да изгоня всички, които тя беше решила, че ще ми е приятно да дойдат. Но пък, ако щеше да ми е приятно, нали щях да ги поканя лично, а аз не ги поканих.

После посрещнах гостите, но и’ дадох да разбере, че това трябва да спре.

И спря. За 10 години.

Миналата година имах поредния рожден ден, на който исках да съм сама. Да си купя торта „Бяла смокиня” и да си я изям сама.

Племенникът ми ме попита, защо не съм си поканила гости, като имам торта за рождения ми ден и има с какво да почерпя. Отговорих му, съвсем безотговорно, че ако имам гости, те ще ми изядат тортата.

Изядохме си я двамата.

Но след няколко дни имахме майстори в къщи, а снаха ми беше купила малка торта за десерт. Детето влетя в къщи и извика:

-Мамо, мамо скрий тортата, че майсторите ще ни я изядат!

Тогава разбрах, че най-простите отговори не са и най- правилните, защото тортата трябваше да е за почерпка на майсторите.

Тази година, поради семейни причини /всички бяхме в чужбина/ снаха ми не беше му купила торта за рождения ден, за да не кани и гости, да не чисто 2 дни преди и 2 след „приема”, но майка ми му обеща, че щом се прибере злата леля, т.е. АЗ, ще има рожден ден и торта. Така и не разбрах, защо лелята трябваше да купи тортата и да организира рождения му ден, като това е в задълженията на майката, но за това...друг път.

Прибрах се и приятелката ми звънна 3 дни преди рождения ми ден и много настоятелно започна да ме изнудва да я поканя за почивните дни на гости. Просто единия ден беше рождения ми ден. А пък аз съвсем нахално я отрязах, като и’ казах, че няма да празнувам. Преговорите продължиха 2 часа, но не склоних. Никакви гости. Това си е моя ден и ще си правя каквото си искам.

В петък тръгнах да си купя торта с цел да си я изям сама, както е по моята си традиция, но майка ми каза да купя 2 торти – една за мен и една за отдавна миналия рожден ден на племенника ми.
Купих 2 торти, извикахме чичо ми и стринка ми за гости на малкия и неговия рожден ден мина в тесен кръг и точно както той си искаше.

Много обича чичо, защото няма друг дядо и това, че дойде на рождения му ден беше истинско щастие.

Но кошмара започна на другия ден.

Сутринта отидох да си запаля свещ в църквата и си помислих, че всичко ще е наред...да, ама не...

Прибрах се в къщи........ииииииии.......ооооооооо......неееееее. Имах гости. Добре, че имаше 3 парчета от тортата на малкия, а и майка ми не посмя да спомене, че има и друга, защото бях казала, че си е за мен и не искам друг подарък.

Беше дошъл вуйчо ми и братовчедка ми. Зарадвах им се, защото те са от хората, с които ми е приятно да общувам. Всичко беше супер, до към 15 минути. В този момент се обади приятелката ми, но не за да ми честити празника, а за да провери дали имам гости и как така ще имам гости и няма да я поканя. Е, няма. Скарахме се и направо издивях, защото тя реши да ме държи на слушалката, за да не съм с непоканените си гости, сред които тя не е. Започна да ми задава тъпи въпроси, които нямат връзка с нещата в сегашно време и да ме връща към неща от миналото, които не само, че не са ми актуални, но и изобщо не ме вълнуват по никакъв начин и аз открих, че побеснявам все повече и повече. Скарахме се и повече от месец не си говорихме, защото не исках да се извиня.

С нея се познаваме от 20 години и за първи път се караме. Открих, че от това не ме боли. Дори не ме притеснява. Ставам пълен сноб и някак си започва да ми хареса като не общувам с много хора, които понякога спират да уважават личното ми пространство и правото ми да не споделям рождения си ден с тях, защото ми е много хубаво да се излегна пред телевизора с парче торта и чаша кола, вместо да се правя на домакиня и да се притеснявам за удобството на гости, които мога да поканя и друг път.

За себе си приех, че това е моя начин да не позволявам вече никой друг освен мен да ми духне свещичките.