Работникът на 21. век въобще работник ли е? Или се е превърнал просто в бройка, ресурс, потребител на облаги, идентификационна карта? В частния сектор работникът вече не е политически субект. Той е сведен до функция в рамките на система, която го учи да бъде щастлив, че изобщо има работа. Право на бунт? В днешно време съществува просто като клауза в трудовия договор, веднага след клаузата за лоялност към компанията.

Днешната работничка в частния сектор не е просто обезправена, тя е дисциплинирана и равнодушна. Нейните права не са заличени чрез преки репресивни мерки, а са замъглени от езика на „позитивната психология“ и „професионалното развитие“. Днес частният сектор не функционира извън общата логика на капиталистическото производство, а като най-ефикасното проявление на трудовата дисциплина. Вместо профсъюзи на работниците се предлагат работилници за справяне със стреса. Не за да се подобрят условията на труд, а за да се наложат по-лесно съществуващите. Не за да се организира съпротива срещу експлоатацията, а за да могат работниците да приемат и рационализират ясно зададените от компанията ограничения и да останат в техните рамки.

В края на всяка година настъпва моментът за колективно изпразване: тийм билдингът. В тази хореография на усмивки, игри и фалшиви награди се занулява натрупваното цяла година недоволство. Угасят се тихото огорчение и безсънието, избледняват дребните бунтове в имейл тишината, обуздават се всички онези моменти, в които работникът, дори и само за миг, е усетил, че заслужава нещо повече. Тийм билдингът не е награда, той е ритуал на помирение със собственото угнетение.

Един от най-опасните наративи, който съществува сред работниците в частния сектор, е, че те всички са заменяеми. Тази баналност не само погубва достойнството на труда, но и докарва експлоатацията на човешкото същество до границата на физическото и психическото пречупване. Ако си заменяема, не си личност, не си субект, не си дори работничка. Ти си ресурс, число в таблица, карта, която може да бъде заменена от някоя по-бърза, по-евтина, по-послушна.

Нещо повече, разликата между работника в частния и в публичния сектор се използва като допълнително оръжие. Работниците в публичния сектор са стигматизирани като символ на безделието, като източник на гняв и цинизъм, докато в същото време частният сектор се митологизира като единствената „истинска“ работна среда: динамична, ефикасна, успешна. Това възприятие за приватизацията като решение на всички обществени беди не е просто политически наратив, а дълбоко вкоренена идеология, която ампутира в работника на 21. век всяка мисъл за колективна борба. Всеки сам се оправя, всеки се бори сам за себе си, всеки е заменяем.

Може ли работникът в частния сектор да се бунтува?

На теория може. На практика може да поиска разговор с отдел „човешки ресурси“, главният инструмент за мек управленски контрол. И там, с усмивка и през призмата на „асертивната комуникация“, ще го изслушат. Ще му кажат, че разбират чувствата му. Че ценят неговия принос и че е изключително важно да бъде отборен играч, тъй като такава е „културата на компанията“. Така бунтът се пренасочва към разговор за емоции, гневът се превръща в „усещане за приемане“, а съпротивата – в допълнително приспособяване чрез култура на емоционалния мениджмънт.

Работничката съществува

Работничката на 21. век не е престанала да съществува. Само е престанала да знае, че е работничка. И тук лежи коренът на проблема. Без съзнание за собственото положение няма и способност за промяна. Частният сектор успя в това, което фабриките на 19. век не успяха. Произведе работничка, която се усмихва, докато я експлоатират и която се надява на повишение, докато чезне под бремето на собствената си заменяемост.

Затова, ако днес поставим въпроса кой е работникът на 21. век, отговорът няма да е само в дефиницията, а в заявката, че работникът е припознат отново като работник, като субект на борба, а не като стока на пазара на труда. Работникът, който продава собственото си достойнство за усещане за принадлежност, не е престанал да съществува. Но е престанал да знае какво означава да си работник, а без това знание трудът остава просто синоним на тихо чезнене.

Текстът е публикуван на 28.04.2025 г. на сайта на сръбското издание Машина. Над превода работиха Иван В. Бакалов и Андраш Юхас.

Авторка : Исидора Черич

Исидора Черич е дипломирана филоложка и студентка по комуникации. Занимава се с теория и анализ на обществени, политически и културни феномени, с особен интерес в областта на съпротивата, политическия активизъм и философията. 

Заглавно изображение: Clipart Library