Предполагам, че се е на всички ви да стоите пред празният лист и да се чудите какво точно да напишете. Дали ще е било за някое домашно, есе по литература, писмо или дори прозорчето на ICQ. Досещате се за какво говоря, трябва да напишете нещо, или ви се иска, но някак писането не върви.

В такива случаи аз лично се чувствам доста кофти, някак празен ако мога да използвам тая дума. И точно тогава се сещам за един филм, който много обичам “Да намериш Форестър” се казва и определено докосва нещо в мен. Може да се каже, че докосва писателя в мен доколкото такова животно има. Е, че там главният герой ( едноименният Уилям Форестър, в ролята невероятният Шон Конъри ) каза на младият писател, че когато не знаеш какво да пишеш трябва просто да започнеш да пишеш нещо и после ритъма те насочва, започваш да пишеш, да пишеш и по някое време се усещаш, че пишеш нещо умно. Е, или пишеш нещо умно или не пишеш естествено, това си зависи от човека, но така каза Форестър и аз го слушам всеки път когато зацикля. От опит казвам, че това работи, ето дори и сега вече доста неща успях да напиша. Мисълтта ти прескача от тема на тема и се получава нещо.

Специално на мен мисълта ми от снощи насам се върти около пролетта в Япония. Чудите се предполагам защо именно и защо пролетта... отговора на това е комплексен. Първо, защото пролетта си идва, а аз вече една година планирам тая пролет да отида на екскурзия до Япония, да видя Киото през пролетта ми звучи интересно, дори леко романтично. Все още не е дошла пролетта и все още има шанс да си изпълня плана, дано само да не изскочи нещо непредвидено и да успея да видя цъфналите вишни на Япония, с които така е известна страната.

Другият повод да се сещам за цъфналите вишни е играта, която изиграх вчера, рядко хубава игра и както повечето наистина стойностни игри - японска. И не само японска ами и на Capcom и то от една от най-известните поредици на японското гейм студио - Onimusha. Името на играта е Onimusha: Dawn of Dreams и наистина особено в края на играта виждаш как идва и зората и след това залеза на мечтите. Много силна история, разказана на фона на много екшън, така както само японците го могат. Понякога се замислям как успяват да вложат толкова въображение, детайл и емоции в съвсем обикновени неща. Изиграл съм много игри през живота си, далеч повече отколкото повечето хора и с времето забелязвам как все по-малко внимание започва да се отделя на историята и атмосферата на играта и все по-голямо на визуалната и звуковата част. Затова и игри като Onimusha: Dawn of Dreams и Shadow of the Colossus ( това е Игра, също с главна буква, в която има повече идея, замисъл и емоция отколкото в почти всички останали игри излизащи в една година ) се запомнят, защото те оставят нещо в теб.

Накрая във финалните надписи една от главните героини каза с думи това, което и аз си мислех... че всеки път когато видя падащи листа от цъфналите вишни ще си спомням за Black Oni, изгрева на мечтите и Онимуша.