Текстът по-долу бе провокиран от последните публикации на kelvinator.

Т.нар. модерни технологии, които уж са създадени да улесняват живота ни - дистанционното, алармата, мобилния, са другото наименование на мързела, проектирани, за да ставаме лениви и да не мърдаме все по-тежките си задници по-далече от стола. И после - защо затлъстява обществото... Ами да, като предпочита да си вземе хапчета за отслабване, които показва някой като Азис-чо в поредната тъпоумна реклама, вместо да ходят да потичат, естествено - това е толкоз просто и логично. По-лесно е да пиеш хапчета и да се излежаваш блажено на дивана, отколкото да потичаш навън. По-удобно е да караш кола, отколкото да яхнеш колелото и да се поизпотиш малко, барем свалиш някой грам.

В такива моменти мога само да се радвам, че гледам ТВ все по-рядко и предпочитам, колкото и старомодно да звучи за някои, да си взема книжка в ръка и да чета, докогато издържа. Лошото е, че колкото и интересна да е книгата, често заспивам на 10-тата минута... :)

Преди години ми стана тъжно, когато майка ми, която беше детска учителка, ми разказа случай от практиката си - довели една сутрин родителите детето си в градината и познайте с какво се похвалили - с това колко било послушно детето им предната вечер - 4 часа не мръднало от компютъра... Става въпрос за 5 годишно детенце. Трудно ми е да си представя какво ще произлезе от това дете след години - зомбиран, лесно манипулируем електорат, който ще използва в магазина елката на мобилния си, за да сметне колко прави 5 х 6.

Тъжно, но факт. И то от реалността. Реалността, която ни променя не с дни, а с часове. Не защото ние искаме чак толкова да ни променя, а защото й позволяваме да го прави. Толкова често напоследък забравяме, че сме хора и нищо човешко не ни е чуждо. Толкова често позволяваме на злобата, гневът и агресията да ни завладяват, че забравяме за какво сме създадени. А за какво сме създадени? Колко от вас напоследък се събуждат с усмивка? Колко от вас успяват да отделят вечер поне 2 минути, за да се загледат в звездите (които напоследък рядко се виждат заради мръсотията над София, ако живеят в столицата)? Колко от вас се замислят над съществените неща от живота? Колко от вас се опитват да се владеят в напрегнати и стресирани ситуации и да реагират мъдро? Колко от вас поставят работата пред любимия човек? И колко от вас изобщо предпочитат да са сами, отколкото да се съобразяват с някой, който навлиза в личното им пространство? Аз лично все по-често се сблъсквам със самотници, които се чудят как да прекарат свободното си време, но дори не се замислят колко великолепно и пълноценно би могло да бъде, ако споделят някой красив миг с друг човек.

Имам лошото предчуствие, че толкова затъпяваме от мързел понякога (аз, разбира се, не правя изключение), че забравяме дори да се усмихваме. Чакаме хора като Норбеков да ни припомнят, че смехът е здраве,  или разни американци да ни обясняват колко е важно да бъдем позитивни и да създаваме приятелства.

Мързелът ще ни съсипе, ако му позволим. Той не е диагноза, а болест. Болестта на съвременния свят, в който постоянно се създават нови технологии, за да става обществото все по-мързеливо, взискателно и неблагодарно, и да приема наготово смляна информация, която не го прави нито по-интелигентен, нито по-организиран, нито по-здрав.